Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: АЗ РАЗГОВАРЯМ ЛИЧНО С БОГА – ПО ЛИЧНО НЕГОВА МОЛБА"

АЗ РАЗГОВАРЯМ ЛИЧНО С БОГА – ПО ЛИЧНО НЕГОВА МОЛБА

Никола Иванов


/80 години от рождението на поета Константин Павлов/


Несъмнено Константин Павлов е един от най-култовите и значими български поети от втората половина на ХХ век. По съдба големите поети като него почти винаги са във вътрешна емиграция. Това важи не само за тоталитарни времена като отминалото, но са правило за почтените и талантливите, защото те са винаги зрящи и не си затварят угодливо и подло очите, докато неталантливите нито виждат, нито искат, нито могат.
Постепенно в края на 50-те и 60-те години Константин Павлов изработва своя стилистика, която е в противовес на преобладаващата сред поетите тогава конвенционална поетика. Той започва да разчита не на описанията, а на внушенията. При Константин Павлов описанието е средство за внушение, той постига внушенията чрез описанията. Постепенно стилът му става все по-свободен и условен. Под въздействието на различни настроения у него зазвучаваше собственият му тон, той откриваше своята собствена традиция. И Константин Павлов доказва, че изкуството се състои в продължението на хдожественото дело, започнато от природата.
Константин Павлов е поет на гнева и на сърцето. Поезията му е лаконична, парадоксална, проникновена и силна. Изворът на неговото светоусещане има своите исторически основания, но безспорно то се корени в личния духовен опит на автора, натрупан в напрегнатото самопознание, в духовните му скиталчества. В стиховете на Константин Павлов необичайното се проявява в най-простите неща, защото в имагинерната история на философията на литературата Константин Павлов ще е философът на отчаянието. Завесата на обикновения смисъл в стиховете му е дръпната встрани и предметите стоят без обозначения – изключително ясно разпознаваме нерешените загадки, които като философи наблюдатели на ежедневието, напразно сме се мъчили да отгатнем. Можем да кажем, че Константин Павлов докосва същностите на нещата.
В потвърждение на аксиомата, че всяко творчество е и автобиографично, ще посочим стихотворението „Елегичен оптимизъм“:

Дявол да го вземе,
цяла вечност
съм запънат на ръба на пропастта.
Ще се вкоренят краката ми в скалата.
И ще заприличам на ония
криви, жилави и грозни храсти,
дето никнат даже там,
където кози крак не смее да пристъпи.

Автохарактеристиката и описанието на собственото битие са в основата на това стихотворение. Втвърдяването и устойчивостта на характера се приближават до своя максимум и въпреки неимоверния и жесток натиск да бъдат унищожени, стават неизтребими и непобедими. Заземяването в разпознаваемия свят сякаш замества липсата на материално измерение. Константин Павлов използва натурализма като средство за трансмисия към читателя. Драматичните сцени са оголени и непреодолими, те не са докрай откъснати от телесното, директното и специфичното, присъстват в остатъчна форма, предпазвайки автора от простото самоизолиране и запечатване в реалния свят. Бягайки от конкретното, Константин Павлов го атакува чрез словото си. Корените на чувството за откъснатост и донякъде за маргиналност могат да се потърсят в живота и биографията на твореца. Мимолетните позовавания и отпратки към конкретния свят имат решаващо значение за цялостния ефект. Неустановеността на времето и пространството не идва ненадейно, изневиделица, отведнъж, а ни подготвя за него. И при Константин Павлов ангелът и дяволът са във вечно противоборство и съжителство и фундаменталният въпрос е в последна сметка кой надделява в нас. Над условностите на очевидното разпростира своята власт една друга логика, тази на художственото създаване и пресъздаване. Ето защо тектоничните акценти на тая поезия са придобили емоционалната убедителност на едно вътрешно преживяване. Какво друго освен философско е противопоставянето с „действителността“, с възприятието, с вътрешния свят. Така погледнато, Константин Павлов е може би всъщност сред философите на своето време, продължили да творят поезия, когато мисленето и езикът са изпаднали в криза.
Някои може да смятат Константин Павлов за маниерен декадент, чиито талант е фатално белязан от сатанизъм, богоборчески скепсис, некромания и дори перверзност. Едва ли има по-невярна представа за този творец. Напротив – той е хуманист по сърце, добър и човечен. Той непрекъснато ни провокира именно от болезнената си хуманистична позиция и чувствителност. При Константин Павлов имаме маниер на писане без маниерност, такава е естествената му стилистика, така е устроен творчески. По този повод Пенчо Славейков казва: „Яснотата“ се свързва с близостта до живота. Ако тя липсва, неизбежно се настанява маниерността. Всичко, в което се откроява животът, е хубаво, е естетично.“ На пръв поглед малко хладнокръвно, сякаш дистанцирано, но и той е кълбо от нерви – неприспособим към окръжаващата го действителност, отвратен от нея. В неговата поезия всеки стих е нещо като миниатюра със собствен колорит и от тези миниатюри се ражда цялото. За Константин Павлов важат и думите на Бенедето Кроче: „Изкуството е интуиция, интуицията е индивидуалност, а идивидуалността не се повтаря.“ Аз не споделям твърдението, че голямата поезия била „по принцип“ неразбираема. Няма подобно нещо – ако е така, значи това не е голяма поезия, а само претендира за такава. Или пък ние не сме в състояние да я разберем по-пълно, защото не ни достигат сетива за нея, за което авторът няма вина. Дори когато си служат с оригинални метафори и чудновати алегории, майсторите на поетичнто слово са достатъчно ясни, мъглявината в изразяването им е само привидна. Разбира се, че голямата поезия по принцип е полифонична, тя никога не е еднопластова или еднопланова. В този смисъл творчеството на Константин Павлов, опрделяно като мрачно и песимистично, може да донесе и друго успешно определение за него като един от „шампионите по двусмисленост“.
Константин Павлов открива, отразява и изразява непоклатимата съдба, трагична и безучастна като маса за дисекция в институт по съдебна медицина. Зад нея е отегченият „санитар“ като лирически Аз. Изобщо всяко стихотворение на Константин Павлов е наситено с тъга, с болка, с раздразнение, но оттам и със съпротива. Защото действителността цели да смачка личността, така да я прегази и стъпче, че да не може да се вдигне, да се съвземе и изправи, да си възвърне достойнството. Психологическата деформация е хиперболизирана и е обикнат художествено-стилистичен похват. Нещо прорицателско и провиденческо има в тая лирика, както е във всяка значима поезия. Лириката му се характеризира с една свръхсетивност. Много неща дразнят Константин Павлов и предизвикват неговото недоволство и отвращение.
Горчиви са поетичните послания в „Прекрасното в поезията или жертва на декоративни рибки“:

Моите стихове никой не ги печати.
Никой не ги чете.
Те са опасни –
будят долни инстинкти,
развращават духа.

И отново отчетлив автобиографизъм. Защото дълги години Константин Павлов бе замразен в поетичния фризер на системата, според която той бе опасен за четящите, тъй като ги призовава към непокорство и свобода, към реакция срещу режима и статуквото. Тази поезия одързостява и нахъсва читателя срещу системата и всяка тирания. При него наблюдаваме виждащото мълчание, атрофирано, което сякаш ни говори, че съществува само една алтернатива на това, за което може да се говори.
В поезията на Константин Павлов бушуват цяла гама от силни чувства – от възхищението до погнусата, от възторга до потреса, наред с утвърждаването срещаме и отрицанието. Диапазонът на тая лирика е от „да“ до „не“, изречени заедно. Те са като сиамски близнаци. Твърдото „да“ и категоричното „не“ се изричат едновременно, което е същностен белег на голямото изкуство. Констатин Павлов сближава антиподите без видимо усилие и това е обикнат похват за изразяване на бушуващите в лирическия герой чувства и преживявания. Тоя поет обича да оварварява стиховете си и по този начин да постига максимална експресивност и да ни стряска и стъписва. Екзистенциално наситената символика на тази поезия се сблъсква с метафората на настръхналото време в неуютната човешка душа, проядена от горчиви съмнения. Но той не е песимист или мизантроп, по-скоро е скептик.
Поезията на Константин Павлов е пренаселена с животни, с фауна – славеи, кучета, котки, декоративни рибки, китове, и т.н., които носят символни послания и алегорични подтекстове. И ако приемем тезата, че всяка литература е повече или по-малко фантастична, това е по-скоро типичен авторски зрителен ъгъл, отколкото опит за иронична фотография на битието. Светът на голямото творчество е изграден от „късчета интуиция“ и „парцалчета откровение“ и в този смисъл то е оправдано субективно до крайност. В този смисъл всяко значимо творчество удивлява с невероятната си субективност. Константин Павлов се опира много често на абсурда, парадокса, на парадоксални смислови обрати, обича личностната дисекция. Подобно сплитане на възел от противоположности и разноречиви усещания характеризира поезията на Константин Павлов. Това ни стига, за да се потопим в стиховете му.
Изтънчената чувствителност на Константин Павлов моделира собствена стилистика. Своеобразният му ироничен демонизъм, оригиналното сближаване на интелектуалност и парадоксалното осмиване, отричане, окарикатуряване, демитологизиране и т.н. очертава оста, около която се подреждат стиховете и книгите му. Константин Павлов постоянно пристъпва чертата отвъд разните скритости, с които грижливо ни заобикаляха или се самозаобикаляхме, и това е характерна особеност на неговата лирика. Неглижирането на късчета носталгии и сантименти и онова неизличимо впечатление за дисекция на съкровеното прави поезията му модерна или постмодерна, но наистина солидна. Затова и парадоксалният изказ е адекватен на житейските абсурди на времето, в което живя и живее Константин Павлов. Поезията му грабва с мрачната атмосфера, с една модерна стилистика и похвати, с концентрираната поетична енергия. Неговите творби са едновременно мистични и реалистични, в тях отсъства мъртвата материя на думите, защото те често са като зли духове на предметите, хората и животните, той ги чува и изразява техните гласове.
При Константин Павлов срещаме по-скоро словесна графика, а не живопис, можем да го определим много повече като поет-график, отколкото като поет-живописец или пейзажист. Разточителната пъстрота не изкушава Константин Павлов. Той не е пастелен, защото не разчита на колорит, тъй като е преди всичко остромисловен, философски, понякога кинжален поет, сякаш някаква могъща мълния осветява терена и душата няма къде да се скрие, тя е разголена и разгадана, излязла е като на длан без покривала, без игри и прикрития. Флуидността на неговата лирика той постига и като разлага пространството с една аскетична поетична изразност и техника, неговата лирична дълбочина се разчупва на много други дълбочини, защото е полифонична. Той се мъчи да изтръгне от мрака светлина, но трудно успява, защото такова е човешкото ни битие. Поетът не е очарован от човешкия характер, а по-скоро е скептичен. Творчеството на Константин Павлов е „сок от нерви“, безкомпромисна дисекция на света. Пределна е остротата на погледа и сетивата на нравствената му чувствителност. Неговото слово е невероятно наелектризирано и превъзбудено. Поезията му извиква мрачни асоциации за живот, пронизан и пропит от морбиден хумор, отчаяно очакване на нищото. Тоя поет ни внушава пределен минимализъм, съчетан с безмилостен поглед за оголване, дълбаене в сърцевина, което води до крайно демаскиране и автодемаскиране. И за тоя поет нощта е по-пищна и смислено обагрена от деня. Чрез лириката си той се мъчи да изрази ужасните човешки страсти.
Константин Павлов е творец, който преди всичко трябва да бъде усетен, което гарантира контакта с него. И именно този контакт е концептуализиран, защото, за да се осъществи, налага се да се влезе в конвенцията, която е неконвенционална и която той ни предлага. И макар че вещността на нещата присъства, те са някак си загърбени. Много по-важни са техните отгласи, които предвид маниера му на писане са в състояние на някакви прототипи с висока степен на недоизказаност, дори на имагинерност. Тази недоизказаност му определя твърде особено място в българската поезия не само сред неговото поколение. При Константин Павлов недоизказаността дава трето и следващи измерения, тук схемите не вършат работа, трябва да се намеси усещането. За да го определиш и обясниш, се налага да използваш и понятия като „излъчване“, „странност“, „необичайност“, „причудливост“ и т.н. Константин Павлов е сред творците, които подтикват към по-различен, по-богат литературнокритически език. Тяхното творчество задължава и амбицира изследователя. При интерпретацията на творчеството на големи поети и писатели като Константин Павлов литературно-критическият език трябва да бъде по-метафоричен, образен, гъвкав, нюансиран и условен общо с посланията на автора. Защото литературата е преди всичко чувства, емоции, страсти, философски промисъл и т.н. Както и за всеки значителен поет и творец, критическата конвенционалност се оказва недостатъчна при общуването с неговата поезия. Лириката и творчеството на Константин Павлов не търпят критическа ленивост, шаблони, сивота, баналности, скука, както и критически екстравагантности, те са нетърпими за тях.
Така че Константин Павлов стои малко самичък сред поетите от неговото поколение. Впрочем, това се отнася за всички значими поети от всяко време. Защото всички значими са и неповторимо физиономични. /Например едно е Фурнаджиев, съвсем друг е Далчев, но и двамата са големи по своему./ Но именно „страничните фигури“, които се отличават и стърчат със своята значимост, са най-интересните. Всъщност в литературата винаги е било така. Макар че има известно неудобство, защото критиката трудно може да ги категоризира, тъй като мъчно се намира място за отделните уникални случаи. Поезията на Константин Павлов съдържа универсални послания, които артикулират нещо фундаментално и трансисторично за смисъла и съдържанието на човешкото съществуване. Като белег на архетипното или първичното би могла да се интерпретира несигурността в установяването на каквито и да било реалии.
„Смисълът на текста е в подтекста“ – казва в един стих самият Константин Павлов, с което самохарактеризира своето творчество и въобще истинското и значимо изкуство. С основание той носи неунищожимото усещане за присъствие, за значимост:

Времето,
моят единствен съюзник.

убедено и без маниащини ще заяви поетът, което времето все по-категорично потвърждава.
Скепсисът на Константин Павлов е разбираем, защото той отне на съвременния човек надеждата, че светът е способен да потръпне от ужас, когато види какъв е всъщност, да се погледне с потрес отвън и да се сепне от собствените си аномалии. Константин Павлов едновременно съзерцава действителността, каквато е, от друга страна я вижда, каквато би искал да бъде, от трета иска и се опитва да я промени. От света, към който се обръща, го отделя нещо като инат, предназначен не само за отбрана, но и за настъпление. И този инат е негово изобретение. Не без самочувствие Константин Павлов ще сподели в „Монолози на Орон П.“:

Живея заради морала,
предхождащ днешния морал.

още:

Не желая да бъда особен,
защото наистина съм особен.

за да е катогоричен в края:

Аз съм рудиментарен отломък
от едно много далечно бъдеще,
изхвърлен поради непригодност назад –
при вас.
(Моят вчерашен ден е светлинни години напред.)

Повечето от стиховете на Константин Павлов са родени от една сдържана вътрешна напрегнатост и болка. В тях сякаш се крие поразяващата тайственост като досег с безнадеждното битие. Той сочи разпадането на предишните хармонични състояния, при него природата е като второ човешко аз. Тя е отпечатък на модерното отчуждение. Така се налага естетиката на фрагмента и парадоксално подчертаният езиков израз. Но той запазва съзнание за целостта на вътрешното зрение чрез разтърсващата емоционалност на болезнените си морални критерии. При Константин Павлов особена роля играе „продуктивната болка“, която е символ на силата на страданието и страхът за устоите на новата ценностна система. Защото светът е станал друг – само маска на истинските образи. И настоящето е неуютно, защото миналото е изтръгнато от него и е подиграно. Константин Павлов разчита на овладяната емоция, тя стои в същността на неговото творчество. Подсъзнателното и несъзнателното тук играят важна роля.
Затова и Константин Павлов е саркастично-разрушителен към реалното в търсене на вътрешен стил, който не просто досътворява света, а гради възможни екзистентни светове. Много години неговите иронични антиелегии престояха в утробата на кита, а някои са си все още там – неизчетени и недочетени. Константин Павлов не се вписва лесно в литературния ни пеизаж, защото не се съгласява да бъде част от него, а сам го създава в обратен ред. Неговият стил трудно се поддава на филологическо разчленяване. При поезията на Константин Павлов значение играе и пунктоацията, препинателните знаци – тирета, скоби, точки, запетаи, удивителни, въпросителни, темпови стихови паузи, многоточия, стихова графика, повторенията, звукоподражанията, разредки и т. н. Те ще ни помогнат да се усетят и открият смисловите нюанси, да се откроят акцентите в стихотворенията и ще улеснят общуването с реалистичната мистика и фантастичния реализъм на тази поезия.
Творбите на Константин Павлов носят и сюрреалистична атмосфера, склонен съм да предложа тази формулировка с уговорката, че те са вдъхновени от граничните сфери между сюрреализма и метафизичната поезия. Поезията му се стреми повече към внушения, отколкото към образите на нещата.
Поезията на Константин Павлов е поезия на асоциациите и асоциативните връзки. Известно е, че колкото асоциациите са по-далеч от символа, толкова той е по-дълбок. При Константин Павлов символът–знак, според определението на Ролан Барт, наистина е „по-скоро (афективен) инструмент на съпричастие, отколкото (кодифицирана) форма на комуникация“.
Светът на Константин Павлов е един друг свят и при внимателен прочит ще открием всевъзможни алюзии, които той се е опитал да прикрие, постигайки го чрез употребата на езика, чрез „обратното му въздействие“, чрез играта понякога на различни езикови нива, разчитайки на връзките мостове в общуването. Затова критическият прочит трябва да разясни на читателя закодираното послание.
Константин Павлов винаги е бил обсесебен от времето. Биографично и творчески той принадлежи към своето си време и същевременно е наясно, че времето всъщност не съществува, то е понятие, което човекът е измислил, за да реши определени практически неща, или пък да оправдава компромисите си с времената. Озовем ли се обаче в Космоса, времето изчезва.
Поезията на Константин Павлов е костелив орех за всеки читател и изследовател. Тази лирика не е никак лека за възприемане и разбирам онези, които не я разбират. Но онзи, които издържи първите изпитания на духовността си при срещата с прозренията на поета, ще бъде многократно възнаграждаван за трудното пътуване към себе си. Защото отговорите на всички „вечни“ въпроси са вътре, а не вън от нас. И колкото повече от нас търсят отговорите им вътре в себе си, толкова по-малко място ще има за лъжата вън от нас.
Константин Павлов е сред най-даровитите представители на своето поколение. Неговата надежда е подплатена с безспорно значимо творчество. И поетът има право да вярва. Не без самочувствие Константин Павлов споделя:

Аз ли съм виновен, че над мен сияят
сто звезди.
И всяка –
Витлеемска.

или:

Искам да оплодя небето.

още:

Аз разговарям лично с Бога –
по лично негова молба
А във „Всекиму своето“ Константин Павлов ще обобщи:
 
Властта на бездарника –
срещу славата на гения...
Нека!
Власт за бездарника!
Слава на гения!
Слава.

Това е Константин Павлов.

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево