АРТ ПЪТЕКИ 2013
Сашо Серафимов
ОСМИ НАЦИОНАЛЕН ПЛЕНЕР ПО ЖИВОПИС
„АРТ ПЪТЕКИ“ – ПРОЛЕТ ШАБЛА 2013
Откриването на изложба е като отварянето на нова книга, първо оглеждаш, кой е авторът, после, кой е издателят, накрая хвърляш един общ поглед към балната зала, където се развиват събитията. А събитията в една изложба след пленер са винаги повече от едно. Защото и авторите са повече от един. И всеки от тях със собствен стил, собствена физиономия, собствени сечива и поглед. И градежът е различен. А е различен защото, тук, в Шабла са се събрали много времена, много събития от съвременната и древна история на света. В каручката на времето са се настанили могилните погребения от преди 5 000 години преди н. е., един късно античен сърматски акропол, носещ необяснимо тайнство, в скалния масив на Големия остров e изсечен елинистически пещерен храм на богинята Кибела, в крайбрежието се е извисил Шабленският фар, който осветява и минало, и настояще, а сред тях сме ние, съвременните хора, опитвайки се с очите на художниците да видим света около себе си.
Осмият национален пленер „АРТ ПЪТЕКИ“ ПРОЛЕТ ШАБЛА събра художници от различни поколения – Александър Александров от Шабла, Илиана Антонова от Каварна, Коста Костов от Крапец, Божидар Тонев от Добрич, Светла Радулова-Маркова, Лили Сотирова и Миряна Савова от София. Изненадата на форума е поканата към двама художници, вече участвали в предишните му издания. Това са Пламен Монев от Белослав и Кирил Батембергски от Търговище. Те направиха една своеобразна реплика към вече създаденото от тях тук.
И така, да отворим новата книга, да открехнем вратите към световете, закодирани в картините на художниците.
Преди година, когато разглеждах картините на Александър Александров, наредени в самостоятелната му изложба, от тях ме лъхна една ирония и умора, въпреки свежото му усещане за цвят. „Така е, а не защо!“ – сякаш искаха да ми кажат те. Не може да се обърне времето, може само погледът да проследи извървяното и да намести очите за идващото. Сега обаче впечатлението е друго. В „Старото училище“ и особено в картината „Фарът“ се усеща една експресия на цветове и борбеност на линиите. Енергия, като че всевиждащото и спасяващо око на Фарът се опитва да осветли обърканите човешки пътеки по земята. Ръкурсът също е интересен. Фарът отвсякъде е заобиколен със земя и това допълнително увеличава напрежението в картината.
В едно свое интервю Илиана Антонова казва: „Мечтая да продължа да чувствам… Понякога ми е трудно… и търся мотивация. Но започна ли, те се хранят една от друга/става въпрос за картините/ Някакъв процес,.. докато работиш по едната, мислиш следващата. Много е надъхващо… И в картините си е защитила думите. „Детско присъствие“ и „Дон Кихот срещу мелниците“, наистина съхраняват една мотивация да провиждаш света, можи би не толкова неочаквано колкото ти се иска, но винаги различно и с особени нюанси. И както в поезията думата търси цялостния образ, тук смисълът на малкото търси общия смисъл.
Словото е такава материя, че в каквато и последователност да сложиш думите, дори и във фуния да ги налееш, те винаги се избистрят в някаква яснота, в някакво звучене и обяснение, така е навярно и с цветовете. Знаеш ли там в езерцето на таланта какво сияние се забърква, каква нова фикция ще се роди. Това си мислих като гледах картините „Морски дявол“, и „Виждам Кибела“ на Светла Радулова-Маркова.. Мъдростта на времето невидимо внася в нас нещо, което проблясва, което стряска и същевременно ни сродява със сънищата, защото и те са материя.
Лили Сотирова, най-младата участничка. За нея Косара Николаева споделя: „Изпълнени с всеотдайност към изкуството, изрисувани с богата цветна палитра, картините на Лили говорят сами, търсейки непознатото в скритите символи“. Бих добавил, че тя с изненада гледа това, което се получава на платното. И сега в крехкото ѝ усещане при изобразяване на фара в двете ѝ картини/ „Нощен фар“ и „Пролет край фара“, се спуска мъглицата младежки лиризъм, за една невинна интерпретация на случващите се неща.
Типичното свойство на изкуството е да ни отдалечава от нещата и да ни приближава към други обяснения и обстоятелства. Но ние все вървим към символа с формула, с перо, с четка и търсим съдържанието му, сякаш можем целувките и ласките да вземем от любимия и на друг да дадем. Такива мисли ми дойдоха като гледах картините на Миряна Савова „Лодки“ и „Бряг“. Фрагментарното усещане е дадено за нас, иначе как ще се ориентираме в порядъка световен, как ще открием ръката, която се е спускала в душите ни, за да извади, желание, неясна дума, плач за нещо, което после намираме подхвърлено на прага
Спомням си, че картината, която показа на предишния пленер Пламен Монев, се казваше „Виа понтика – глътка вино от лятото“ Тогава тя ме изненада с романтиката и с поетичните си послания, с една мъдра приказливост за нещата от живота. Картините от този пленер обогатяват тази поетична сюжетност. Заглавията „Пролетен вятър в Шабла“ и „На края на Добруджа“ продължават тази умерена импресия, в която се усеща бравурното движение на вятъра по листата на дърветата, по люлеенето на маковете, по движението на облаците.
Кирил Батембергски е кръстил картините си „Автопортрет като планерист“ и „Зора“, признавам си, имам слабост към неговата наивна хитрост, към неговото намигване в автопортрета към зрителя. Картините излъчват усещането, че нещо хубаво се случва. Зазорява се, дръпва се постепенно мракът, но все още не е дошло времето да се появят хората, все още лодките съществуват без тях. Благодатни са картините за зрителя, все нещо разказват. Съвсем от друг ъгъл гледат света картините на Божидар Тонев „Тайнствения остров 1“ и Тайнствения остров 2“ – вмъкнати в графичния способ на изобразяване на опредметеното, в началото те ме възпират, като че ли ми казват – „До тук!, Нататък не е за теб“, после малко се открехват, но усещаш, че нещата не са такива каквито си ги мислиш, има нещо различно, необичайно, затворено. А може и да ти хрумне, че те имат да ти разкажат нещо много важно, много древно, но не е дошло времето за това.
Тихо и неусетно ни завладява светът в картините на Коста Костов. Както вечерните часове плавно се плъзгат из улиците и в душите на хората, така ни залива и стъклената река на живота, в която всичко преминава без звук, в пълна тишина. И все пак нещото, което ни е докоснало, пее своята самотна, отдалечена песен. Но зад тази ювелирност и студенина тук-таме се прокрадват афористични забежки, носталгични фрагменти, които стоплят зрителя и го провокират.
И така, човек трябва да уважава незнанието си, защото все някога ще му потрябва, както на мен сега, за да се впусна в творчеството на колегите и да разкажа, това, което съм видял, чул и усетил.
ОСМИ НАЦИОНАЛЕН ПЛЕНЕР ПО ЖИВОПИС
„АРТ ПЪТЕКИ“ – ПРОЛЕТ ШАБЛА 2013
Откриването на изложба е като отварянето на нова книга, първо оглеждаш, кой е авторът, после, кой е издателят, накрая хвърляш един общ поглед към балната зала, където се развиват събитията. А събитията в една изложба след пленер са винаги повече от едно. Защото и авторите са повече от един. И всеки от тях със собствен стил, собствена физиономия, собствени сечива и поглед. И градежът е различен. А е различен защото, тук, в Шабла са се събрали много времена, много събития от съвременната и древна история на света. В каручката на времето са се настанили могилните погребения от преди 5 000 години преди н. е., един късно античен сърматски акропол, носещ необяснимо тайнство, в скалния масив на Големия остров e изсечен елинистически пещерен храм на богинята Кибела, в крайбрежието се е извисил Шабленският фар, който осветява и минало, и настояще, а сред тях сме ние, съвременните хора, опитвайки се с очите на художниците да видим света около себе си.
Осмият национален пленер „АРТ ПЪТЕКИ“ ПРОЛЕТ ШАБЛА събра художници от различни поколения – Александър Александров от Шабла, Илиана Антонова от Каварна, Коста Костов от Крапец, Божидар Тонев от Добрич, Светла Радулова-Маркова, Лили Сотирова и Миряна Савова от София. Изненадата на форума е поканата към двама художници, вече участвали в предишните му издания. Това са Пламен Монев от Белослав и Кирил Батембергски от Търговище. Те направиха една своеобразна реплика към вече създаденото от тях тук.
И така, да отворим новата книга, да открехнем вратите към световете, закодирани в картините на художниците.
Преди година, когато разглеждах картините на Александър Александров, наредени в самостоятелната му изложба, от тях ме лъхна една ирония и умора, въпреки свежото му усещане за цвят. „Така е, а не защо!“ – сякаш искаха да ми кажат те. Не може да се обърне времето, може само погледът да проследи извървяното и да намести очите за идващото. Сега обаче впечатлението е друго. В „Старото училище“ и особено в картината „Фарът“ се усеща една експресия на цветове и борбеност на линиите. Енергия, като че всевиждащото и спасяващо око на Фарът се опитва да осветли обърканите човешки пътеки по земята. Ръкурсът също е интересен. Фарът отвсякъде е заобиколен със земя и това допълнително увеличава напрежението в картината.
В едно свое интервю Илиана Антонова казва: „Мечтая да продължа да чувствам… Понякога ми е трудно… и търся мотивация. Но започна ли, те се хранят една от друга/става въпрос за картините/ Някакъв процес,.. докато работиш по едната, мислиш следващата. Много е надъхващо… И в картините си е защитила думите. „Детско присъствие“ и „Дон Кихот срещу мелниците“, наистина съхраняват една мотивация да провиждаш света, можи би не толкова неочаквано колкото ти се иска, но винаги различно и с особени нюанси. И както в поезията думата търси цялостния образ, тук смисълът на малкото търси общия смисъл.
Словото е такава материя, че в каквато и последователност да сложиш думите, дори и във фуния да ги налееш, те винаги се избистрят в някаква яснота, в някакво звучене и обяснение, така е навярно и с цветовете. Знаеш ли там в езерцето на таланта какво сияние се забърква, каква нова фикция ще се роди. Това си мислих като гледах картините „Морски дявол“, и „Виждам Кибела“ на Светла Радулова-Маркова.. Мъдростта на времето невидимо внася в нас нещо, което проблясва, което стряска и същевременно ни сродява със сънищата, защото и те са материя.
Лили Сотирова, най-младата участничка. За нея Косара Николаева споделя: „Изпълнени с всеотдайност към изкуството, изрисувани с богата цветна палитра, картините на Лили говорят сами, търсейки непознатото в скритите символи“. Бих добавил, че тя с изненада гледа това, което се получава на платното. И сега в крехкото ѝ усещане при изобразяване на фара в двете ѝ картини/ „Нощен фар“ и „Пролет край фара“, се спуска мъглицата младежки лиризъм, за една невинна интерпретация на случващите се неща.
Типичното свойство на изкуството е да ни отдалечава от нещата и да ни приближава към други обяснения и обстоятелства. Но ние все вървим към символа с формула, с перо, с четка и търсим съдържанието му, сякаш можем целувките и ласките да вземем от любимия и на друг да дадем. Такива мисли ми дойдоха като гледах картините на Миряна Савова „Лодки“ и „Бряг“. Фрагментарното усещане е дадено за нас, иначе как ще се ориентираме в порядъка световен, как ще открием ръката, която се е спускала в душите ни, за да извади, желание, неясна дума, плач за нещо, което после намираме подхвърлено на прага
Спомням си, че картината, която показа на предишния пленер Пламен Монев, се казваше „Виа понтика – глътка вино от лятото“ Тогава тя ме изненада с романтиката и с поетичните си послания, с една мъдра приказливост за нещата от живота. Картините от този пленер обогатяват тази поетична сюжетност. Заглавията „Пролетен вятър в Шабла“ и „На края на Добруджа“ продължават тази умерена импресия, в която се усеща бравурното движение на вятъра по листата на дърветата, по люлеенето на маковете, по движението на облаците.
Кирил Батембергски е кръстил картините си „Автопортрет като планерист“ и „Зора“, признавам си, имам слабост към неговата наивна хитрост, към неговото намигване в автопортрета към зрителя. Картините излъчват усещането, че нещо хубаво се случва. Зазорява се, дръпва се постепенно мракът, но все още не е дошло времето да се появят хората, все още лодките съществуват без тях. Благодатни са картините за зрителя, все нещо разказват. Съвсем от друг ъгъл гледат света картините на Божидар Тонев „Тайнствения остров 1“ и Тайнствения остров 2“ – вмъкнати в графичния способ на изобразяване на опредметеното, в началото те ме възпират, като че ли ми казват – „До тук!, Нататък не е за теб“, после малко се открехват, но усещаш, че нещата не са такива каквито си ги мислиш, има нещо различно, необичайно, затворено. А може и да ти хрумне, че те имат да ти разкажат нещо много важно, много древно, но не е дошло времето за това.
Тихо и неусетно ни завладява светът в картините на Коста Костов. Както вечерните часове плавно се плъзгат из улиците и в душите на хората, така ни залива и стъклената река на живота, в която всичко преминава без звук, в пълна тишина. И все пак нещото, което ни е докоснало, пее своята самотна, отдалечена песен. Но зад тази ювелирност и студенина тук-таме се прокрадват афористични забежки, носталгични фрагменти, които стоплят зрителя и го провокират.
И така, човек трябва да уважава незнанието си, защото все някога ще му потрябва, както на мен сега, за да се впусна в творчеството на колегите и да разкажа, това, което съм видял, чул и усетил.
