Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ДЪЩЕРЯ НА ДИВАТА СТРАНА"

ДЪЩЕРЯ НА ДИВАТА СТРАНА

Гюлсели Инал е родена в Истанбул. Завършва Философия в Истанбулския университет през 1975 г.. Поезия печата след деветнайсетгодишна възраст. Първата ѝ поетична книга „Вик, погребан във водите“ е издадена през 1981 г. последвана през годините от другите ѝ тринайсет стихосбирки. Турският режисьор Шахин Кайгун снима филм по книгата ѝ „Пълнолуние“, отличен с много национални и международни награди. Текстът на баладата, „Сам си“ вдъхновява композитора Селман Ада, който написва музика по него. Произведението се изпълнява от различни световни оркестри, сред които Истанбулският симфоничен оркестър и Симфоничният оркестър на Тел Авив. Творческото амплоа на поетесата се разгръща и в областта на пластичните изкуства. Дълги години тя пише критика и есеистика в областта на изобразителното изкуство. Има издадени шест книги и множество монографии в тази област.
Гюлсели Инал е член на турския ПЕН клуб и главен инициатор на идеята за обявяване и честване на Международния ден на поезията. През 1999 г. предложението, което тя отправя към световния ПЕН и Юнеско, бива гласувано и прието на заседанието на световния форум в Единбург. Поезията на Гюлсели Инал е преведена на немски, френски, фламандски, италиански, английски, персийски, малезийски. Стиховете в списанието са от току-що излязлата ѝ книга на български език – „Пустинята на Хермес“ /ИК „Жанет 45“/.




НОЩНИ МЕЛОДИИ - II

после
хладни дъждове се изцедиха по телата ни
от жълтата каша на луната –
мокри папрати, диви нарове, дъх на лимонови листа и анемони
конници препускаха над Венера
и дъждовете стопяваха в пръста плътта ни
води се стичаха през нашите тела
беше нощ
послание от мъртви звезди бе вятърът, с който
зеленият конник препускаше
по белите покрови на водите и речните камъни

нищо не предсказваха сетивата ми
и пръстта не продумваше,
                                                  нито небето
 
все същият хладен поглед на духа, идещ презглава откъм звездите
хей ти човеко, загърнал земното кълбо
хей пожарища, и ти забравен изтлял диамант
и ти жълта ябълка с опната кожа

в златни капчици се ронеше дъждът
небесен ангел носеше жезлите на боговете
пенеха се вълните, диплеха се
в сладките Хадесови води

галейки гривата на коня си ален
в изумрудените дебри на небето навлизахме
небесна фея се пробуждаше в скалите кървави
                                          и блян, и мъгла, и дим
се заслепяваха от лъчите, преливащи
един подир друг в дъждовните капки

бяхме ли изгледали тази пъстрота
бяхме ли и ние в този дъжд
и в кои прашни врати, в кои мъртви градове
на земята дирехме лицата си





СЪДБА

странна празнота ме завърта
прониква издълбоко със звездни очи
и по новия лик на природата изсипва
розовата пепел на живота
затрептяват нови души червена вода жълта река
човекът се изправя на земната твърд  
в седем лица открехва тюла си радостта при ален изгрев
слиза луната от своето оброчище и сладки сънища спуска
аленото лице на нощта, зелената дъщеря на морето
и прохожда времето в искри и розов блясък

източен вятър, натоварен с болки иде
от кулите от слонова кост на Азия
/предлагам вместо „изток“ да е „Азия“/
прекосява духа ми, следите остават
мириси носи, зловещи поличби, присъди
объркан е върбовият мост над рекичката
златни улуци омразата изцеждат
аленото лице на нощта, зелената дъщеря на морето
и прохожда времето в искри и розов блясък

в златен трон седи съдбата
настръхват високите треви по земята
и изплашеният бог пришпорва ангела си
в хиляди сетива се разтваря душата
там
край върбовите мостове, висящите пътеки и звездните дворци
с искри от покаяние в погледа си
бог скрива своя отровен жезъл






СЛЪНЧЕВ ИДОЛ

един слънчев идол изгориха рибарите
а природата след дъжд е винаги уморена

и пепелта се разпръсна след идеите –
морски насекоми, извезани с лъскавина

какво пренасят лодките за нас, щом премълчават
товара си от морски приказки

самотен мъж блуждае по брега
тъпче всичките предубеждения

напират светлините приказно
към нов ден с нови увещания

изгаряйки идола рибарите знаеха,
че общуването може да прерасне в буря

очите на злака в нас се разтварят
слънцето тепърва ще избухва
и в животите с изтекл срок





БЕЗКРАЙНИЯ СЪН НА МОРЕТО

тайната на руините стана непостижима
небето нищо не подсказва
ни води на реки със сребриста риба
ни пшеничен клас изправят шия
звездите – далечни, сами
реката клета, съпротивлява се
така изоставена, толкова бедна
ни трева, нито храсти
нито синеещо се множество
нито папури се виждат там
там, където реката се събира в себе си
е море
поглъщане на закони – щипки на рак се създават

и когато морският кестен се учи да се разпознава
плува една риба, разбунтувана срещу законите морски
на гърба си – безкрайния сън на морето поела





ДЪЩЕРЯ НА ДИВАТА СТРАНА

защо така неистово се молите
не се ли сбъдват пожеланията
                                                       и сънищата ви
защо сте закичили тази клонка от роза
                                                           на гръдта си
жени със зелени забрадки
                        деца с мляко по устата
и мъже с по едни венец на главите си

какво има на очите си Бога, нима не вижда дъното
                                                                           на олтара
празно е всичко, като щик ме пробожда животът
и непрекъснато изсича бисерните дървета

но аз
моето аз тича неотклонно към мъката
с ръце, пълни с реколта
по безплодна земя, по която

трябва да крача
с червено знаме, ветреещо се из полето
с ронещи се житни класове

сякаш
не може дъхът ми да се отдалечи от желязната тълпа
а и Бог явно не чува гласа на молещия се
като буйни води ме заливат желанията
клонки от фурма, теменуга цъфнала
най-старото се спотаява в далечно кътче
но аз
съм вече уморена от изброяване на родните си места
от оглеждане на земята, по която стъпвам
от непрекъснати разговори със звездите
а те са велики създания на вселената,
утоляващи самотата
едно време и небето ми беше родина
но аз пожелах дъщеря на дива страна да бъда
на този див край на хълма, където вятърът
тропа по вратите му
в оброчището си трупах кошници със снопи от рози,
които никога не вехнеха
ала сега
виждам как тялото ми старее

и как розово дихание облива всичко покрай мен





СТАРАТА ЗВЕЗДА НА ЕПОХАТА

дъщеря на изворите съм аз
а ти – спящо слънце
преминахме планините, прегърнали ветрове с дъх на треви
за прохлада жадувахме
праха на новите си богове разнасяйки
признаци на изгреви търсехме
с вятър по раменете
и мъртви насекоми по яките си
един мъртъв град с други мъртви сменяхме
средства ни бяха –лалета с полудели сухи шии

а камъкът с черния мъх
продължаваше да царува сред мократа трева
съхнеха вече корените на дървото на живота
уморихме се
бяхме красота от смърт родена

безплътно бе времето
нищо не вещаеха лицата на природата
/неродените духове на вселената виждахме
и се оттеглихме бавно в пещерата на птици с дълбоки очи





ЕЛЕН

седим заедно на един от старовременните
                                                             прустове
                                                                   
диви листа се надвесват над главите ни
и с жили като ококорени очи
ни издигат в короната на дърветата
                                         насищат се душите
                                                преливат вените ни
с най-бистрата синя кръв

гроздови салкъми
си закичил на ушите си – плодородие на прастари времена
ако издържим още, още малко ако издържим
от тези обични уши ще прокара
новото грозде в нов салкъм
погледни – върху стария пруст
звездите полагат един ранен елен

влачат и го пренасят
и го полагат
от едно мълчание в друго


Превела: Кадрие Джесур

Гюлсели Инал

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево