Валентина Неделчева Славчева е родена в Добрич, автор на поетичните книги „Искам твоето Ухание“ 2004 г., „Клетка за орхидеи“ 2007 г., Завършила е Медицински Колеж, Варна и ВСУ „Черноризец Храбър“, специалност – юрист. Член на Сдружениета на писателите в Добрич и Варна. През2011г. получава първа награда на Зимен бал на поезията, организиран съвместно от сайта за художествена литература Hulite.net и варненската галерия „Арт Маркони“, със стихотворението, „Другото ѝ лице“ (на зимата).


Днес – татуирах върху мислите си твоя парфюм. Усещането за теб е като мелодия от полепнал по съзнанието романтичен филм. Обещанието за дъжд е почти като близост. Мартинито в чашата ми прерязва топлите вени на желанието. Отдалечавам се от себе си само в този миг, за да остана истинска. Времето вътре в мен ухае на зелени маслини и кубчета лед. Голите ми рамене ме държат изправена. Мислите ми ухаят на теб точно днес. И отпивам от тяхната временност.

***

Защото, много бавно те живях,
очите ми се влюбиха в морето ти.
И после до последно не разбрах,
горчивите корали на ръцете ти.
Защото дълго, дълго те копнях,
 не смеех да те искам до побъркване.
 Изстрадах те, изплаках те и изболях.
Страхувах се,че може да е сбъдване.
Защото, твърде дълго те мечтах,
така и не посмях да те подпаля
и не повярвах, че сме само шепа прах.
Защото, много силно те изгарях,
забравих колко бързо е изпепеляването.

СЕНЧЕСТО

Надолу, надолу,
по стълбите на душата,
Толкова сенчесто,
и така невероятно,
и се страхувам,
и се омагьосвам.
Навътре, навътре в сърцето,
в тъмните,
недокосвани кътчета.
И не смея
дори да помисля вече,
че повече никога
не ще бъда същата.
Надолу, надолу към мислите.
навътре, навътре в страха.
Дълбоко, дълбоко по дланите,
по нишките на невроните,
нямо крещя – и какво,
и как ще ме обичаш,
когато се променя?!
Ще ме обичаш ли,
ако вече не съм същата?
Ще ме обичаш ли,
ако ме боли?
Ще ме обичаш ли,
ако не покажа своято обожание?
Ще ме обичаш ли,
ако съм обсебена от теб?
Ще те обичам ли,
ако не мога да покажа слабостта си?
Ще те обичам ли,
ако не смея да ти открия моя страх?
Ако не мога да намеря думите на любовта,
защото сега не знам как да повярвам в тях.
Обич ли е,
ако те искам неуместно?
Ако устните ти ме подлудяват?
Обич ли е,
ако днес лицето на любовта,
днес е като непокорна буря?
Обич ли е,
ако до основи те разруша?
Нежност ли е,
ако не мога да не те сънувам?
Огън ли е,
ако не мога за теб да страдам?
Дъжд ли е,
ако не мога страстта да изгася?
Тъжно ли е,
ако от тебе бягам?
Смешно ли е,
ако след теб вървя?
Много ли е,
от теб да се създавам?
Малко ли е,
от болката да се родя?

ТЪМНИ КРИЛЕ

А ти не тъгувай,
мое диво сърце,
виж, ще ти запаля огън.
Ще ти попея.
Ще ти потанцувам лудо.
Ще те галя.
Ще те приютявам.
Ще те люлея в люлката на нежността си.
А ти не плачи,
мое онемяло сърце.
Мостовете на думите
се простират извън тях.
И ти не се страхувай,
мое оцеляло сърце,
виж, нощните звезди те целуват,
и самотата няма да е в луната ти,
тя ще е само като прелюдия за стих,
стих за влюбени.




И ти не търси,
мое тъмно сърце
светулките в мрака,
те са в теб,
вътре в теб
и те чакат,
по лунния път
на морето,
да тръгнете заедно.
Да скочим в дълбокото,
мое диво сърце!
Вече скочихме
във дълбокото!