Емил Димитров


Ходили ли сте в Буджака? Не знаете какво е това и къде се намира?
По времето на император Александър I така са се наричали безлюдните степи в южна Бесарабия, където с негов указ са заселени бежанците от България. Колко хиляди семейства са избягали от „османското присъствие“ /както някой го наричат днес, а ако е било само „присъствие“ защо тогава са бягали никой не обяснява/ знае само Бог! Не зная български историк да е проучвал руските императорски архиви. С руското гражданство всяко семейство е получило и по 60 десетини земя, паричен кредит, освобождаване от данъци и държавна служба и следователно броят на семействата би могъл да се уточни, или поне приблизително. На тази основа би могло да се изчисли и общият брой на избягалите, естествено пак приблизително, но очевидно от това никога, включително и днес, не се е интересувала българската историческа наука и българските правителства.
Но ако император Александър I е бил далновиден и милосърден, приел с отворени обятия българите и им е дал земя и правото да живеят по своята вяра и разбирания, то само десетина години след Октомврийската революция болшевиките арестуват и избиват без съд и присъда, без никаква разумна причина над 25 000 българи от този регион! Избит е цветът на българската интелигенция в Украйна – учители, инженери, свещеници, агрономи, студенти.
И това се помни!
По официални данни от 2001 г., днес на територията на Украйна живеят 204 574 българи, петата по големина етническа група, и представляващи около 0,4% от населението на страната. Неофициално се счита, че българите там са над 1 000 000 души! Това означава, че при население от общо около 46 милиона души, българите са най-вероятно около 5% от всички украински граждани!
Районът е затворен географски между Черно море, Дунав, Прут и хълмистата част на север. Приказно красива равнина, прорязана от реки, сухи дерета и няколко огромни езера, с пръснати тук там малки горички. И безкрайни – от хоризонт до хоризонт, полета с прекрасна пшеница. Чак след като го видях с очите си, разбрах защо наричат Украйна „житницата на Европа“.
И между тях са се разстлали като стари пъстри черги българските села и градове. Не зная колко са на брой, а и едва ли официалната украинска статистика има подобни данни, но където и да отидохме, с когото и да разговаряхме – с всички се разбирахме прекрасно на български език. И не само с тези, които се представяха предварително като българи. Питам нещо непознат на руски на улицата или в магазина, но още при споменаването, че групата ни е от България, разговорът директно се прехвърляше на български език с най-искреното възклицание „О, родственики!“. И в градовете Болград и Измайл, в селата Каменка и Кюлевча, даже и на ГКПП Рени.
Всъщност забравих да посоча, че тези редове се дължат на отец Стоян Иванов от църквата „Света Троица“ в Добрич. В началото на май 2013 г. научих, че събирал хора за поклонническа екскурзия в Украйна. Отначало ми се видя странно – какво толкова пък може да се види там?! После размислих, стана ми интересно, казахме си „Защо пък не!“ и със съпругата ми се включихме в групата.
За премеждията няма да говоря – за тях виновни няма! За пътищата в Одеска област – също! Убеден съм, че някъде в Украйна има хубави пътища, може и магистрали да има даже. Но аз в Одеска област такива не видях!
Но това не е важно!
Ние отидохме да разглеждаме църкви и манастири. Три дни само дето не спахме в автобуса. Колко километра изминахме, само Бог знае! Но това, което ни показа отец Стоян, си заслужаваше. Храмовете са красиви като детски сънища, чисти, подредени, богати. И най-важното – пълни с народ.
Хора, които идват в храма не за да се правят на модерни, както е днес в България, а защото за тях това е вътрешна необходимост!
Хора, които идват в храма с цялото си семейство, с най-красивите си дрехи, с цветя в ръцете и вяра в очите!
Хора, които пеят със сълзи на очи църковните химни заедно със свещеника и църковния хор! Даже и тия, които не могат да влязат вътре и стоят пред вратите, защото храмът е препълнен!
Хора, които посрещат своя свещеник с поклон и с най-голямо уважение му целуват ръка, а той ги погалва милостиво по главата и величествен като библейски патриарх ги благославя!
Хора, които най-искрено вярват в Бога!
Това никога и никъде не съм виждал в България.
Тогава се замислих и за ролята на държавата и се запитах – щяха ли храмовете и манастирите, дори и в селата, да са в това прекрасно състояние без подкрепата на държавата? Отговорът просто те боде в очите и следващият въпрос беше: „Защо и у нас не е така?“
Имам отговор и на този въпрос, но той е толкова тъжен, че просто не ми се пише по това.
В програмата на екскурзията бе предвидена среща с българската общност в Буджака и по идея и призив на председателя на Сдружението на писателите в Добрич Сашо Серафимов само за един ден бяха събрани над петдесет книги и списания на добрички автори. Свои книги дариха Петранка Божкова, Пенчо Иванов, Кольо Чалъков, Емил Димитров, Марина Константинова, Кремена Желязкова, Александър Белчев, Иван Ставрев.
Предоставиха ги убедени в чистотата на идеята, в силата на словото, в името на българщината, със своя мълчалив поклон към предците ни, прокудени с огън и ятаган от родната стряха, и към техните потомци, запазили вече два века не само езика и вярата си, но и спомена и любовта към майка България.
Срещите с българите там бяха постоянни и навсякъде, но официалната бе на 13 юни 2013 г. в ресторанта на Дворец на спорта „Н. Г. Мъндру“ – с. Каменка. От името на Сдружението на писателите в Добрич връчих дарението на кмета на с. Каменка г-н Иван Алексеевич Лефтеров на специална церемония, проведена в присъствието на отец Стоян от Добрич и отец Александър – настоятел на храма в селото. Присъства и г-н Александър Фьодорович Ромалийски – Художествен ръководител на ансамбъл „Колорит“ – с. Каменка, посещавал многократно България и Добрич, лауреат на редица наши конкурси за народни песни и танци, както и цялата група от Добрич и българи от селото.
Най-сухо казано – дарението бе прието с благодарности и с обещанието книгите да бъдат разпределени по библиотеките на българските училища в региона.
Нали не очаквате да повтарям буквално искрените слова на благодарност и тостовете за България, или да изброявам песните, които се изпяха тази вечер? Или пък как разказваха за посещенията си в „Наша Родину“, за срещите си с потомците на техни роднини в България, че тяхното село в Украйна носи името на селото на дедите им в България и са ходили на поклонение там...
Това не може да се разкаже! Е, поне аз не се наемам и признавам, че не ми стигат думите.
По някое си време, вглеждайки се в лицата и светналите от радост погледи на нашите сънародници, впечатлени и трогнати от дарението, но радостни най-вече от срещата си с нас, си спомних, че като събирахме книгите, Сашо Серафимов ми каза – „Те там са по-големи българи и от нас!“
Прав си приятелю!

Мария Комарова, ученичка от 9 клас от училището в село Кюлевча, Одеска област, българка, четвърто поколение. Отличена в литературния конкурс „Стефан Гечев“. Ето и нейното писмо до Емил Димитров:

„Два раза посетила Болгарию-прародину. Пою украинские и болгарские песни. Знакома с Георгием Майстровским, директором Шуменского Регионального музея, возможно вы знакомы!
Надеюсь, что еще с Вами пообщаемся, обменяемся впечатлениями и полезной информацией!
P.S. Писала на русском, т.к. могу допустить грамматические ошибки на болгарском. Скоро исправлюсь.“

Моята мечта - да посетя България…

Мечтая да те посетя,
мечтая ти да ме посрещнеш.
Със своите балкани, реки и цветя,
с усмивки искрени и сърца горещи.

Да вдъхна твоя аромат,
да мина по пътека твоя,
да стъпна на свещената земя
и да усетя, че си родна моя.

Да ме поканиш в своя дом,
да видя планини безкрайни.
Обичам те, мой втори роден край,
обичам те, България незнайна!



От България до Украйна…

Има в Бесарабия български села,
плод на страдания, мъки и тегла.
Живее в тях народ работлив и отчаян,
намерил закрила в свободна Украйна.

Отдавна било то, преди години двеста.
История мъчна, печална и тежка.
България с ропот глава cи склони.
Под турското робство човешки съдби,

застинаха плахо, очакват месия,
от мъки и страхове да ги скрие.
Избягаха, гонени в чуждия край,
за да намерят под слънцето рай.

Вървяха, сломени, през жега и мраз
Какво ли си мислеха те в онзи час?
Отзад им оставаха ниви, морета,
спомени тъжни и свидни полета.

Но български дух просто тъй не изгаря.
Ръце неуморни за труд се залавят.
Земи в Буджакската cтеп усвояват.
Нови жилища, села построяват.

С вяра корава и мъдри глави
издигат църкви и манастири.
И звън на камбана, и песен църковна
в душа православна възкръсват отново.

Сърдечно cе молят очите, лицата -
да бъдат свободни, щастливи децата.
Мир да настане веднъж и навек.
И да живее безгрижно човек.