Мариана Еклесия

/Разказ на Вяра Иванова за Добрич и спомени за родната Добруджа/


В столичния квартал Подуяне в стара двуетажна къща с градина и цъфтящ столетник, живее с потомците си 90-годишната Вяра Иванова. Родена от майка Стилияна и баща Иван Станев Барутчийски като последно пето дете на 2 септември 1923 г. в град Добрич, тя вярва, че е дарена с дълголетието на своите предци. От албума ѝ с архивни снимки се вижда, че Вяра е била хубава като дете, а днес патриаршеското ѝ достолепие впечатлява всеки около шейсетте, озадачен как той би пропътувал следващите тридесет години до златната възраст. С бяла коса, сини смеещи се очи и едва забележими бръчки, лицето ѝ напомня отколешно добруджанско огнище, което хем свети, хем стопля сърцето на свои и непознати. Мнозина, изследвали тайната на дълголетието, твърдят, че освен наследственост и благочестив живот, то е Божи дар за хора с благородни сърца. От двете си дъщери Йонка и Надежда има пет внуци, от тях пък досега се радва на четирима правнука. В едно чекмедже на стария скрин са надиплени везби, тъкани, плетки, работени в младостта ѝ на красива газена лампа. И лампата все още може да свети, а драгоценните дарове от ръцете и душата на баба Вяра се предават като свещени реликви от поколение на поколение. В зимните вечери около Рождество Христово на 2012-а, когато беше влязла в деветдесетата си година, в столичния клуб за възрастни интелектуалци тя подреди самостоятелна изложба с 65 свои везби и плетива, изработени от младините ѝ. В присъствието на повече от 40 човека Вяра Иванова стана център на внимание както с дарбата си, така със спомени за обичаите и традициите отпреди 60-70 години. На тази незабравима вечер с добруджанска баница, чаша вино, домашно сладко от вишни и стари градски песни, присъстваха десетина млади гости от Франция и Англия. Девойките не само проявиха интерес към българското ръкоделие, като поискаха да си купят някои експонати, но пожелаха да бъдат обучавани в изкуството на везбата.
Вяра не пие спиртни питиета, никога не е пушила, но и не упреква хората с тези навици – кой каквото върши, на себе си го прави. Какво може да върши тя в тази възраст? Вижда и чува добре, помага в домакинството, в отглеждането на децата, посреща гости и помни. Помни почти всичко, което ѝ се е случило от младини до вчера, а за времето напред казва:

— Моята баба живя до 115 години. Зиме, лете облечена в кожух, дългата ѝ тояга стигаше до рамото на някой малчуган да го чукне и старицата да пита: „Абе, магаре, къде беше вчера, че не дойде да те видя?“ И аз като нея не мога без хора. Обичам да ги посрещам, да ги гощавам с нещо, направено с ръцете ми; да слушам радостите и болките им, свикнала съм да ги изпращам и да им заръчам пак да дойдат! Комай всички ме наричат Мака, както ми казваха моите внуци, докато не можеха да изговарят думата майка. Защото целият човешки живот трябва да бъде обич и милост. Ако стигна годините на моята баба Пена, все така ще искам да меся питки за деца и гости, да ги слушам и утешавам, да ги прегръщам, преди да си тръгнат, но сигурно няма да мога да ги изпращам до портата.

Тефтерчето, в което си записва важни спомени, води на български, макар да е учила на румънски в румънско училище. За най-младото поколение, което познава българската история от учебниците, а не от живота, политическата метаморфоза на държавни граници и променени човешки съдби е необяснима. Вяра Иванова я обяснява като жив спомен, събран в сандъче с много писма и снимки, възкресяващи нейното минало и част от историческата съдба на България в първите десетилетия на миналия век. Разказва я и на своите гости, поканени на добруджанска баница в градината на двора.

— Като се събрали в семейство и вече бил роден първият ми брат Стефан, майка ми и баща ми купили три декара място до гарата в Добрич и се захванали да строят голяма къща, а до нея по-малка. Било е през 1912-а. Тогава избухнала Балканската война, баща ми заминал на фронта, а майка ми продължила с градежа. Ние живеехме в по-малката сграда, а голямата с много стаи била наета за болница. Като започнала Първата световна война и Южна Добруджа е окупирана от румънски войски, болницата в нашия двор станала лазарет за ранени войници и около 60 цивилни граждани, пострадали при вражеско нападение в района на гарата в Добрич. Този случай намерих описан в българската история на града ни, защото като дете не можех да си представя истината. Войната свършила, но през 1918 г. според волята на политиците в Ньойския договор Южна Добруджа със земята и селищата преминали под румънска власт. През декември същата година от квартирата си в Добрич Йордан Йовков рисува с думи: „В тая минута аз виждам през прозореца си да се точат по шосето към Варна колони от обози, пехотни части, батареи и ескадрони. Те си отиват не тъй, както бяха дошли!... Какво ще стане утре – никой не знае.“ Отговорите на политическите игри във всички случаи идват скоро – много българи потърсили подслон извън пределите на новата граница, понеже им ставало все по-трудно. Преписала съм си и едно писмо на Йовков от май 1919 г., когато той принудително напуснал Добрич и намерил подслон във Варна: „След като избягах и намерих убежище тук, дойде и жена ми. Румъните имат обичай да безпокоят с обиски и с всевъзможни неприятности семействата на избягалите...“
Границата на България се разкъсала тъй, че българските семейства се оказали в Румъния. Ние останахме в Добрич, а с братята и сестрите ми учехме в румънско училище. Голямата къща в двора ни, която е била лазарет, беше превърната в румънски затвор за всякакви провинения. Дълги години след 1940-а населението на Добрич го знаеше като „Стария затвор“.
От детство помня плодородните ниви с житниците и безводната шир. В двора имахме дълбок кладенец с горчива вода. Не беше много горчива, ползвахме я в домакинството, но не беше приятна за пиене, затова отивахме с бакъри до Дълбоката чешма. При течащите градски чешми за питейна вода се събираше много народ с менци и кобилици. Ние децата стояхме на опашка да пазим ред, докато майка ни отиде вкъщи да излее напълнените веднъж съдове, че да се върне втори и трети път... Жената на моя брат Стефан като девойка е живяла със семейството си до градска чешма в центъра на града. По същото време и Йовков живял в Добрич, бил със семейството си, та жената на брат ми си имала комшулук с жената на писателя. Тя разправяла, че докато пишел, целият сякаш горял, преживявал съдбата на героите си.
Днешни деца са ме питали как така съм българка, пък говоря и румънски. Всеки път го обяснявам по различен начин, а сега мога да го опиша така: както младо българско семейство, заминало да живее например в Англия. Там им се родили деца, тези деца говорят английски, защото учат в английско училище. Ако родителите милеят за България и искат децата им да знаят езика на родината, те учат малките на български. Ако майката и бащата не мислят да се завърнат в родината си, след време децата им няма да могат да говорят с баба, дядо и други роднини в България. В много страни децата от най-ранна възраст се учат на два или три езика. Така беше и в моята младост. В тези неща няма нищо чудно, но понякога настават закачки или неразбории, които се помнят дълго. Ето една такава.
Бях 15-годишна, когато през есента се натоварихме на каруцата и заминахме при леля Гина, сестра на майка ми в село Арноткьойсу, днешното село Долина. Там отивахме да варим петмез от сладки дини в специални казани, че да си отнесем и в Добрич. По-малкият ми брат Петър вече беше войник в румънската армия, но като се разболял от жълтеница, пуснали го в отпуска и той дойде с нас на село. Синовете на леля Гина също бяха в румънската войска, затова брат ми искаше да помогне и в събирането на плодовете в голямото им стопанство. Семейството на леля живееше в центъра и една вечер тя помоли Петър да отиде да прибере конете, вързани за паша на поляната в края на селото. Брат ми замина. Всички знаехме, че е в сила вечерен час – след девет часа вечерта никой не трябва да се движи по улиците! Тогава, през 1938-а, вече се чуваше, че Южна Добруджа ще се върне на България, затова във въздуха се долавяше недоверие между хората – какво ще се случи, щом границата се премести? Брат ми, като се връщал с конете, срещнал приятели и забравил за часа, в който е длъжен да се прибере. Половин час след девет, докато все още седяхме край огромните казани с петмез, на улицата се чу глъчка, доловихме познатия му глас и отидохме да видим какво става. Румънски войници, хванали Петър в нарушението, искаха да го арестуват и да го отведат под стража. Мама, леля, братовчедките ми Цана и Гина скочиха срещу войниците с желание да освободят брат ми, но настана такава бъркотия, че докато се разбере кой крив, кой прав, братовчедката ми Цана успя да снеме пушката на единия войник, избяга в двора, качи се на втория етаж на къщата и се заключи в стаята си. Всички дойдоха до портата, а според правилника войниците нямаха право да влязат в двора след вечерния час и започнаха преговори – молят моята братовчедка да върне пушката, защото без оръжието ще ги накажат. Цана не отключваше, а отговаряше, че докато не види Петър свободен, румънският войник няма да си получи пушката! Пуснаха брат ми, но и така Цана остана заключена. Свако уговаряше войниците да се приберат спокойно, на другия ден всичко щяло да се оправи. Обаче разстроен, потърпевшият питаше как ще се върне без оръжие? Замина си без пушката. Цана я върна едва на следващата заран. Сега всичко ми се вижда младежка шега, но тогава не спахме от страх какво може да се случи заради нашата бунтарка.
От същото време имам спомен и за идването на власите цинцари, които започнаха да прииждат с влакове, натоварени във вагони от Македония към Добруджа. Тогава бях около 16 годишна, помня, че българи и румънци се разбирахме помежду си. Като пристигнаха цинцарите, ни правеше впечатление, че възрастни и деца не знаеха да говорят румънски. Разправяше се, че са примамени от румънската власт с цел българите да бъдем сплашени, да започнем да се изселваме в свободна България и нашето имущество, най-вече земята ни, да бъде дадена на новопристигналите... От страна на цинцарите започнаха големи размирици, кражби, набези, побои над местното население, особено живеещите по селата. Един от водачите им се казваше Патони. Жена му Калина беше хубава българка, имаха и деца. Патони, властен и напорист, беше станал приятел с румънския началник на пощата. Един ден на Патони занесли известие за колет от България. Отишъл в пощата, получил пратката, решил да я отвори веднага, понеже не познавал подателя. Изведнъж пакетът гръмнал и убил на място получателя заедно с началника на пощата, който стоял до него... Възрастните разправяха, че това е направено от българската нелегална съпротива за връщането на Добруджа. По това време и големият ми брат Стефан често се предвижваше от Румъния към България и обратно, духът му беше неукротим, бунтарски, майка ми много се тревожеше затова, ала истината за работата си не е споделял... Жената на Патони, подмамена от нейни ближни, през есента на 1940-а замина с преселниците цинцари към Румъния. Там никак не ѝ било лесно да си намери работа и поминък, за да гледа децата си. Свързала се с моята сестра Веса, омъжена в град Констанца, с молба тя да ѝ помогне да се върне в България. Калина се върна и си направи дом, където заживя според съдбата до края на дните си със своите деца.
На 17 години имах моминско влечение и то не беше без повод. Харесваше ме Нушо, хубав румънец от Констанца, по това време офицер в румънската войска. И аз го харесвах. Щом сестра ми се беше омъжила за румънец, мислех си, защо и моят избраник да не е румънец. Майка ми усещаше кроежите на сърцето ми и гледаше да ме отдели от Нушо, тя искаше да бъда край тях в старините им. От моята първа задявка помня как седим с момичета в градината, където ставаха разходките, уж четем вестник за новините, пък вестниците ни бяха продупчени на много места да гледаме кога ще минат нашите приятели. Влюбеният не се влияе от политика и временни спорове – той обича, всичко става прекрасно и това е най-важното! Нушо ме питаше българи или румънци харесвам повече. Отговарях му дипломатично, че предпочитам румънците, пък си милеех за българското. Лятото на 1940 отминаваше бързо, писа се и се разнесе, че на седми септември от София ще дойде делегация за подписване на Крайовската спогодба, според която Южна Добруджа отново се връща на България. Нушо ми казваше, че ще ги отзоват и трябва да взема решение дали отивам с него... Никак не е лесно в такива моменти, но Господ си знае работата. Изведнъж разбрах, че повече от всичко искам Добруджа да се върне на България и искахме да си живеем в родината с името българи. Като не виждах Нушо няколко дни, реших, че вече си е заминал. Общият дух на възбуда от политическото събитие надделя над моминската ми любов. Сутринта на седми септември станах рано, набрах огромен букет от градината и с моите приятелки, сред многоброен народ с български знамена тръгнахме от центъра към гарата да чакаме влака с комисията. Мина обедно време, стана пет, шест, седем следобед. Най-после влакът пристигна, музиката засвири високо и сега тръгнахме от гарата към центъра, възторжени от победата. По едно време, както ликувах и хвалех българите, някой дръпна рамото ми. Обърнах се, видях Нушо и дъхът ми спря от изненада. Срещу гарата имаше цистерни с припаси за бензин и румънските войници пазеха този обект. Нушо стоял там и през цялото време ме гледал как се радвам на българската делегация, сиреч съм го мамила, че предпочитам румънците. Каза ми, че тази вечер му е последна в България, сутринта се връща в Румъния завинаги. Така стана. Обидата му от моята измяна трябва да е минала бързо, защото от Констанца започна да ми пише да отида при него. Но съдбата е имала друг план.
Десетина дни след подписване на спогодбата в Добрич пристигна влак с млади български железничари, които трябваше да поемат ръководството на гарите. Нали къщата ни, вече освободена от затворници, беше до гарата, гледах момчетата в униформа, извадени като от калъп – с черни дрехи и фуражки, с черни обувки и черни чорапи. С моята приятелка отивахме на движението, аз си харесах най-хубавия от тях, с бяла якичка и светли очи. Същият този красавец по време на вечерното движение дойде с приятеля си да ни попита къде е квартирното бюро, защото трябва да се запишат като новопристигнали. Упътихме ги към бюрото, то се намираше в девическата гимназия в центъра, а след десетина минути съдбата отново ни срещна. Поразходихме се заедно, двамата гости казаха, че трябва да отидат на вечеря в кръчмата на Бойчо, пък тази кръчма беше до гарата. Нали и нашата къща беше близо, тръгнахме заедно и хубавият ми Ангел дойде да ме изпрати до нас. Щом влязох вкъщи, казах на майка ми, че щях да доведа непознат гост от София, а тя рече – защо не го доведе? С нея отидохме в кръчмата и го поканихме. Разбрахме, че е командирован за месец по приемането от българска страна, след което ще се върне в София и може би няма да дойде повече. Но не стана така. Докато измина месецът с него се срещахме почти всеки ден, а като си замина за София, писмата ни прелитаха по-бързи от лястовици.
Същата есен отидох на гости при сестра ми Веса в град Праид, областта Трансилвания. Там нейният съпруг Васил беше командирован за неопределено време, двамата бяха настанени на квартира в къщата на унгарка. Тъкмо пристигнах, поседях ден – два, една нощ се събудихме от силен тътен, последван от взрив. От прозореца видяхме небето горящо в червено и не можехме да разберем дали започва буря или земетресение разтърсва града. Хазяйката дойде при нас и ни обясни, че войниците на Хитлер нападат военни обекти, затова е добре да напуснем колкото може по-скоро. Ние напуснахме, но по обрания път си мислех какво ще стане с хората на града, които няма къде да отидат и да се скрият?... Това нощно преживяване в огледалото на войната така се запечати в съзнанието ми, че съм го разказвала много пъти. Но каквото и да говори човек, не може да изрази паническия ужас, че може би утре слънцето за него няма да изгрее. Сестра ми дойде до Добрич да ме изпрати, а Васил продължи към Констанца.
Нямах търпение да разбера какво става с Ангел, дали не ме е забравил и не е срещнал друга девойка както аз харесах него след Нушо. Той беше с осем години по-голям от мен; от приятелството ни вече разбирах, че е добър, сърцат, но и строг. Зарадвах се на писмата му, от които се уверих, че мисли за мен. Затова исках да бъдем по-близо, да си говорим лице в лице, не само да си пишем. Пък и той, като се върнал при родителите си в София, подал молба да се премести на постоянна работа в Добрич. Пристигна. И си дадохме дума да не се разделяме! През 1942 година заедно пътувахме до София да се венчаем в църквата на квартал Подуяне. В този район беше малката едноетажна къща на моя свекър. Венчалният ми букет беше от седем бели гладиола и тази снимка пазя като реликва заедно с писмата ни – лястовиците на нашата голяма любов, от която ни се родиха две дъщери – Йонка и Надежда.
Запомнила съм и тържеството на първия осми март в Добрич. Отдавна се говореше, че ще бъде в киносалона в центъра на Добрич, а ние от гара север ще отидем до там. Сутринта на осми много жени, деца, ученици тръгнахме със знамена и музика към центъра. Голямата зала на киносалона вече беше претъпкана, така че едва успяхме да се доберем до вратата, да чуем и видим специалната програма, в която се говореше, че жената трябва да бъде почитана наравно с мъжа! Това запомних, а щом започна да свири музиката, помислихме, че ще се срути сградата. После и вън имаше веселби, но ние се върнахме към гара Добрич север.
Сестра ми Вангелина Иванова Станева живя в бащината ни къща до 1968 г., когато беше отчуждена за нов градоустройствен план. Тя и съпругът ѝ Мирчо Костов дълги години работеха за възстановяването и израстването на Добрич.
Като стигне 90 години, на човек всички премеждия му се струват шега, за която не е бивало да се ядосва. Ала докато изтекат годините, нещо от миналото просветва в ума му – дали е отсъдил и постъпил справедливо. Защото спор и неправда сред хората винаги може да има – както борбата между огъня и водата. Важно е кой ще отстъпи по съвест и от добро сърце; кой ще надделее в думите и делата.
Винаги около мен е имало много деца, защото ги обичам и с тях се разбираме. В онези години, докато отгледахме двете си дъщери Йонка и Надежда, не беше лесно. Заради работата на мъжа ми често сменяхме местоживеенето. Щом момичетата пораснаха и трябваше да постъпят в гимназия, Ангел пожела да се върнем в родния му град София. И тук изненада. Докато сме били в Добрич, Генерал Колево и Синдел, законът за жителството в столицата се е променил така, че нямахме право да живеем и работим в София. Но въпреки трудностите, дъщерите ни се изучиха, задомиха се, след време ни подариха внуци. Ние сме от семействата, които не се делят, а пазят домашния сговор. Тук, върху първия етаж на софийската къща на моя свекър в Подуяне през 60-те години с много труд и лишения изградихме втори етаж... Моят Ангел почина на 82 години, а сега живеем със семейството на по-малката ми дъщеря Надежда. От нейната дъщеря Елена имам правнук Стефчо, който е на пет години. Мисля си колко будни, развити, знаещи са децата от най-ранна възраст днес и се чудя как може телевизията и видеото да объркват детските душички така, че да не знае човек как да постъпи...

Освен своите дъщери, внуци, правнуци, Вяра Иванова е работила в детска градина в столицата; грижела се е и за деца на хора, почувствали призванието ѝ да бъде майчински предана. Само внучката ѝ Ангелина преди единадесет години е избрала като втора родина САЩ за семейството си и там вече има три дъщери. През лятото на 2006 г. баба Вяра, навършила 83 години, прелетяла над океана, за да се грижи една година за първородната си правнучка в Сан Диего. Впечатлена е и от града Лос Анджелис, от огромната разлика в начина на живот. Свикнала да приема с отворено сърце всяка новост, тя се чувства обогатена, доволна от всичко, което е видяла и осмислила по свой начин. На внучката си Ангелина е оставила заръка – да има още деца и те да говорят български! Разбрала е, че радост и мъка има навсякъде, но като се върнала в България, почувствала, че от нашата земя по-хубава няма! И вече трите малки дъщери на Ангелина са с български имена и еднакво добре се справят с английски и български.
Спокойствие, мъдрост, упование дарява и на много българи, заминали зад граница, които, щом се върнат в родината, искат на всяка цена да я видят, да отнесат от нетленното съкровище на душата ѝ.

...Кога изминаха тези деветдесет години, не разбрах. Всички ме питаха какъв подарък искам за юбилея. Какво да поиска човек, сит на години, доволен от благата на своя труд? Казах, че ако е възможно, искам отново да стъпя на добруджанска земя, където беше нашата голяма къща; да се видя с роднини, да чуя химна на Добруджа. Искам и един букет с гладиоли както на сватбата преди 71 години. Но не седем гладиола, а от всяко дете, внуче, правнуче по едно цвете – колкото са децата, които ме наричаха Мака.

Такъв букет сигурно е получавала само английската кралица, докато е слуша химна на Англия. И Вяра Иванова в София го заслужава.