Сашо Серафимов


Някога Георги Марковски те нарече „Княз на духа“, някога, когато бяхме приятели, участници и свидетели на поетичните радости и скърби. Но замина отвъд и навярно си поседнал в някоя кръчма край Млечния път и рецитираш на звездите прекрасните си стихотворения. Всъщност, ти и сега си оставаш наш приятел, защото те носим в сърцата си. И защото стиховете ти продължават да ни разказват мъдрата приказка за живота. А в спомените ни оставаш винаги такъв – усмихнат като дете и добър като юлско утро...


  Казваш:
„Животът е само дълго и страшно сбогуване“.

  Ти се сбогува с нас преди двадесет и седем години, но невидимото, затвореното в думите, в духа ти, остана. Да, твоята поезия понякога е наистина страшна, толкова мъка и мъдрост! И страшното не е в мъката, а в мъдростта, с която караш читателя да навлезе толкова дълбоко в себе си, че да изтръпне от неочакваните изводи.

  Казваш:
„В зората на езическата красота на циганското лято,
с походка на богиня, върху килим от брезови листа,
вървеше най-желаната жена...“

  В зората на твоята поезия се раждаше светът, необикновен и усмихнат. Върви чистачката с
„метла от върховете на тръстика,
пристегната с канап и с гривни от блестяща медна тел.
Край мъртвите щурчета, погребани в алеите с иглика,
минаваше на пръсти...
Каква печална красота разсипваха косите на жената...“

  Къде е тази мургава жена, Господи! В градската градина, мете алеите и разсипва с дрезгавия си глас ранния летен пейзаж, или е в рая, в работилницата на Бога и е неговото поредно видение за простосмъртния.


* * *
„...Август е.
Пасаж от сребърен сафрид
свети разпилян между звездите.
Вятърът е легнал под смокинов лист.
Сънува нещо. И насън въздиша.“
Й. Кръчмаров

„...Настане вечер, месец изгрее.
Звезди обсипят свода небесен.
Гора зашуми, вятър повее
Балканът пее хайдушка песен.“
Хр. Ботев

„...Настане утро, гори небето.
Цветя миришат, ехти полето.
Овчар засвирил, стада заблели
По всички храсти пилци запели.“
П. Яворов

* * *
  Кавафис е световен поет, защото даде на Европа и на света две идеи – идеята за пътя в „Завръщането на Одисей“ и идеята за спасението от самите себе си в „В очакване на варварите“. Смея да кажа, че „Риза за Христос“ на Йордан Кръчмаров съдържа в себе си нещо ново или забравено, но неинтерпретирано в световната поезия.
 
„...Протяга към мене десница Христос
и през страшната рана от гвоздея виждам звездите...“

  Загадката в този образ е в космическия смисъл на нашето земно съществуване и съм сигурен, че скоро ще ни вълнува.

  Къде ли е сега Данчо Кръчмаров, за да чуе какви дълбокомислени слова редят за поезията му, неговите някога млади, брадати приятели... А днес с побелели коси остроумничат, отдавна задминали възрастта му.

Йордан КРЪЧМАРОВ
24.07.1948 г. – 16.05.1986 г.


ВЪЗПОМИНАНИЕ

Посмъртно
произведохме снощи
бай Кощи за адмирал на Балчик.
Дано духът му най-после
хвърли котва сред залива тих.

Чудак, пройдоха и несретник,
на всекиго бе лоцман той —
с ръждив леген
или с корабче от вестник
да разкопчае синята яка
на палавия хоризонт.

Живееше
в лулата му ръждиво морско конче,
да тегли лодката когато няма вятър.
С плъх във джоба – да предсказва страшното.
И рак във пазвата – да щипе неприятеля.

С него в кръчмата нахлуваше зората!
Платна плющяха и шумяха ветрове.
И не една цигулка скръбно плака в мрака
омагьосана от фантастичните му стихове...

Когато истината не достигаше
рибарската си мрежа да закърпи,
той навиваше с безкраен смях
на пръста си лъжа подир лъжа.
Но лъжа ли беше,
че всяко утро слънцето избухваше
в провесената на ухото му пиринчена халка?

. . .

Приятели,
да отлеем от памида –
жаждата в душата му да утешим.
Жаден си отиде, той, горкия,
макар че пиеше кръвта на паламуда –
самотната си земна кръв
със морско чудо
да смени.

Отиде си
и сребърните капки на сафрида
изсъхнаха върху крайбрежния камъш.
Заглъхна в канарите
есенната песен на смокините
и върху пясъка закапа –
ръждив и мътен,
ръждив и хладен –
дъжд.

И виснаха
платната на сънуваните ветроходи.
Козирогът стана рог на калпава коза.
Угасна дивото сияние на Северния полюс.
Пощурелият компас крилете си прибра.

Приятели,
да пием от памида.
Да пием за душата на човека,
цял живот мечтал
да изсуши ръкавите на бедната си риза
под пламъка на мамещия Южен кръст.

Да пием за последното пристанище,
което чака нашите флотилии
с каруца суха, равнодушна пръст.

1983

ПРИ РИБАРИТЕ

Догарят
сухите дърва със синкав пламък.
Мирише на сафрид и на смола.
Отдавна е загаснал залезът.
Заспали са рибарите.
Но аз не спя.

Гледам
към звездите
и за теб, любима, мисля.
Искам пълна мрежа риба да ти наловя.
Сребърна да станеш, докато я чистиш.
Песен да напиша, докато свариш чорба.

1984

МОРСКИ КОНЧЕТА

Природата със тях си е играла.
Създала ги е като на шега.
Дори не ги е свършила изцяло.
Забравила е за копита и юзда.

И кротки, беззащитни, тихо бродят
на табуни в синьото море.
Де да можеха на воля

да скитат земните коне...



ПЪТ

Древната каручка се търкаля,
мачка свежата трева.
Без юзда е кроткото магаре.
Старецът — с наведена глава.

Старецът посока не избира.
Цял живот е учил мъдростта:
гдето и да тръгнеш — стигаш

портите на вечността.

ЛУДОСТ

Млади жабчета опитват
блатото си да прескочат.
Квакнат, скочат – педя литнат,
в родната стихия цопнат.

Тъй и ние, хорицата бедни,
искаме да прелетим
над житейските си бездни...

вместо да ги осветим.

ТЮЛЕНОВО

Тюлените тука отдавна ги няма.
Отдавна заливът е запустял.
Те името си само са оставили
на мъничко селце от камък и от вар.

Отдавна в пещерите влизат само ветровете,
прибоят бавно ги запълва с пясък и чакъл.
И само мъртви птици има в пещерите,
довлечени от вятъра и дивия прибой.

Селцето също неусетно си отива,
измъква корени от тоя свят.
Потънали в безпаметна коприва,
напуканите къщи се топят.

Изпили вярата на шумни глътки,
напразно старците превиват гръб.
В трапчинките на тихите им стъпки
расте вместо надежда-скръб.

И гларусите като орда мародери
обхождат бавно прегорялата земя.
Крилете им разперени треперят
високо над нахлузената мараня.

И аз сред маранята тъжно гледам,
проклинам победителя на този бряг,
макар да знам, че след победа
единствен победителят е прав.

1985, село Тюленово

РОЖДЕНИЯ

През юлска нощ,
когато слънчогледите цъфтят
и влюбени пламтят звездите,
на този свят дошъл съм
да оставя сърцето си,
                        ръцете си,
                                очите си...

Тате с вино радостта посрещнал!
Гордостта, че има син му, дала сили
сто големи чаши да изпие.

Колко нощи мамa на ръце ме е люляла!
Колко нощи заедно с щурците ми е пяла!
Тя заспивала, а аз стоял съм буден.
Тате, връщайки се късно се усмихвал:
„Така е, сине,
ние – мъжете – заспиваме трудно!“

Юли...
Месец на тежко слънце,
на тежко жито
и зреещо вино...

През юли баща ми заспа.

Легна във страшната люлка,
във сухата юлска земя.
И юлски вятър
за последен път над него
в самотните салкъми отшумя...
И страшно биеше голямата камбана.
И страшно плака мама.

А вечерта щурците
пак юлската си песен пяха.
И пак звездите горяха с юлска жар.

През юли
моят син ще се роди!
И аз сто чаши вино ще изпия!
Вечер,
когато се прибирам късно вкъщи,
майка му ще спи,
а той ще ме посреща буден.
Ще го подхвърля със ръце нагоре –
за миг – по-близо да е до звездите.
Ръце в косицата му ще заровя
и ще му кажа тихо:
„Така е, сине:
ние – мъжете – заспиваме трудно!“

РИЗА ЗА ХРИСТОС

След полунощ,
в часовете, когато кукумявките тръгват на лов
и в запустелите гробища призрачно свети тревата,
от черния вир на небето слиза Христос
и моли за риза – да стопли плътта си.

Гласът му е тих, уморен и печален,
като глас на самотен пияница,
който плаче над празната чаша.
Земята е кръчма. Кръчма на мръсно пристанище.
И кръстът е фар – онемял и отдавна загаснал.

Протяга към мене десница Христос
и през страшната рана от гвоздея виждам звездите.
С приковани криле върху лунния рог
сухи облаци бавно се скапват и падат надолу на дрипи.

Господи, Господи...
Остарял е светът. Равнодушно и хладно,
без еретически мисли, той отваря врата след врата
и по пътя си скубе горите.
Този свят пеперудите смила на прах
и търси красивото в гроб на случайно изровен езичник.

На твоите риби, Господи,
някога нахранили земята,
хайверът е отдавна вкаменен.
Изгризали са плъховете чудесата без остатък
и все по-гладни, с тихи стъпки
стягат обръча около мен.

Аз нямам броня. Аз съм беззащитен.
По-беден съм от вятъра дори.
Не си отивай, Господи!
Не си отивай!
Вземи последната ми риза.
Тя няма да те стопли,
но няма и да ми тежи.

Оглушал от моя вик,
както се е появил, така полека чезне,
разтапя се сред бездната на нищото Христос
и сякаш никога не го е имало...

Като ранена птица пада на земята бялата ми риза.

Смирен и тъжен плъховете чакам.
Знам, че страшно, страшно ще боли.
И се страхувам
в последния си земен миг да не заплача.

1984