ВИОЛЕТА ПЕНЕВА

Сродницата на на Дора Габе – Виолета Пенева, е един от най-известните преводачи на руска литература у нас. Тя е работила четвърт век в издателството на БАН. Петдесет и две книги на класици и съвременни автори достигат до българския читател благодарение на нейния апостолски труд и изключителна любов към словото. Виолета Пенева държи да не секва споменът за Дора Габе. Както казва Елка Няго¬лова, първият носител на Националната награда на името на поетесата, „...Виолета Пенева е вдъхновителка и първа помощничка при създаването на музейните сбирки на голямата наша поетеса в Дома паметник „Йордан Йовков и в библиотека „Дора Габе“ в Добрич, както и в родното село на поетесата – Дъбовик... не позволяваше на забравата да тържествува, пътуваше из страната през август и февруари, разказваше за нея или просто слагаше цвете пред портрета ѝ – убедена, че така трябва, вдъхновена и предана към литературното Вче¬ра – като една истинска и ревностна днешна Клио...“ Г-жа Виолета Пенева непрекъснато прави дарителски акции и в Шумен в памет на чичо си – големия литературен критик и изследовател Боян Пенев. Дарила е повече от 2000 книги, документи, лични вещи на двамата големи българи в литературата.

ДОКОСВАНЕ ДО ДОРА ГАБЕ 

Мисля, че на нея ще ѝ отиват много имена. Мъдрост. Красота. Поезия. И преди всичко любов. Тя излъчваше любов. Тя раждаше любов. И постигна много, тъкмо защото всичко вършеше с любов. България има една Дора Габе. А колко са в историята българска поетесите, успели да отдадат толкова много на своя народ? И да приключат земния си път с такова достойнство и признание? През своя век Дора Габе и като писател, и като човек е имала всички възможности повече от всеки да се откъсне от своя народ. Да забрави някъде по Женева или Гренобъл, където учи, българските болки и несрети. Но Дора Габе не прекъсна нито за миг духовната връзка с народа си, с неговата тежка и героична съдба. С гордост тя заявява, че е „дъщеря на два народа“ и добавя: „Тук тръгват потомци, Давидово племе, в борба за човека през чужди земи, а своята мъка и своето бреме те носят в мълчание…“
Тъкмо тук се крие дълбокият смисъл на формулата за вечността и младостта, която знаеше безсмъртната поетеса.
Тя се роди в настъпилото след Освобождението развиделяване, когато още пръскат аромат китките на посрещачите на казашките полкове. Роди се в България дива и тъмна, роди се на пръстен под, под газена лампа.
А завърши живота си в България, докоснала необятността на Космоса. Живот 95 години! Свят ти се завива от броя на хората, които бе срещала и с които се раздели. От пътищата, които пропътува. От всичко, което в тези хиляди преживени дни видяха нейните очи. Когато някой, слисан като мене, я запитваше как е достигнала до тази библейска възраст, тя – спомням си – вдигаше рамене, разперваше ръце като дете с неизменната дантелена кърпичка и отговаряше с най-невинната си усмивка: „Просто живях!“
 Казано е, че всичко има своето време.
Време да се родиш, време да обичаш, да тъгуваш. Време да прегръщаш и да избягваш прегръдки. Време да умреш.
Съзнателно се докоснах до нея, когато беше настанало нейното Време. Дълбокото и премъдрото. Времето, когато се раждаше безсмъртната зряла поезия, макар да бях израснала,… както няколко поколения българчета, с чудесните детски „Цапа-цапа куни, кой ще ги целуни…“
или „Сивата кокошка снесла си яйца.“
Срещала съм я и весела, и щастлива, и угрижена от тежкото си бъбречно заболяване, бъбрива, своенравна, понякога вдетинена, но винаги тя – естествена, обичлива, неповторима.
Обичаше живота и в най-малките му прояви, и в най-дребните му създания.
Излизаме веднъж от Националния литературен музей, пресичаме улица „Хан Аспарух“ и тя внезапно спира. „Забрави ли нещо?“ – питам. „Не“ – Обръща сияйно лице към мен: „Гледай ги бе, гледай ги! Какви са мънинки, тънинки краченца, каква веселост, каква енергия!“ – говори тя за врабченцата, накацали по люляковия храст. И ето зароди се стихче:

Палави врабченца,
голички краченца,
гладнички душички,
само за трошички.

После добави: „ Ако не умееш да се вълнуваш от трагедията дори на едно врабче и от усмивката дори на едно дете, никога няма да създадеш поезия“.
Не беше равнодушна към нищо. Притежаваше завидна емоционална младост и жизнелюбие.
Но нека се опитам да ви докосна до голямата Дама на нашата поезия, до граждански ангажираната Дора Габе. За този неин образ аз говоря за първи път, приемам вашите читатели за особено достойни.
Дано успея да пресъздам образа на Дора Габе – добруджанката, която споделя в едно интервю: „Който е роден в Добруджа или е живял под звездите й, е като омагьосан. Където и да идем, цял живот после като болни жерави кръжим над нея“. Друг път тя с гордост разказва: „Ще ви покажа Добруджа – моята родина, моята малка земя чудо… Обичате ли далечни хоризонти? Отначало само златна пшеница, после зеленее царевицата, по-нататък – слънчогледи – всичките обърнати на една страна – към слънцето. Вие вървите, вървите зад хоризонта, към нов хоризонт, а полето не свършва и небето е до болка синьо. Защо не съм птица?“ Това е нейната поезия, а и живопис, и изповед; това е нейният стил, определен още в 1925 година от Владимир Василев като „малки психологически етюди в поетическа форма; един оригинален и прелестен жанр, с който Дора Габе първа свързва името си“ /„Златорог“, бр.4, стр.201/. Тази възхита от родната Добруджа превръща Дора Габе в храбър боец на нейното освобождение. Повече от две десетилетия тази храбра жена дава мило и драго, за да не угасне българската зарница в добруджанските сърца. Тя събира и изпраща буквари за малките, настанява за учение будни добруджанчета. Заедно с достойния си баща – видния аграр-икономист Петър Габе тя обикаля на шир и длъж селата и градовете на България и разказва за горчивата робска орис на поробена Добруджа. Световните форуми в Лондон и Париж чуват горещите им слова за освобождението на Добруджа. Когато най-сетне идва освобождението, редом с българския генерал Попов, Дора Габе с бойна фуражка и офицерска куртка, първа преминава граничната бразда, скача от коня и разплакана целува пръстта. Да! Добруджа създаде поетесата Дора Габе! Но Добруджа създаде и гражданката Дора Габе. А колко са поетесите български, които са се вписали в нашата история с подобна доблестна биография? За нея Багряна пише: „Ако има нещо специфично за Дора Габе, то е нестинарството. Дора винаги е живяла като жрица върху огън, върху жарава, разпалена от щедрото добруджанско слънце. Във всички събития на България, в своята лична съдба!“
Ако с Боян Пенев Дора Габе не извървя пътя до край, то голямото ѝ приятелство с неговия брат /моя дядо/ и с нас – племенниците на Боян Пенев и внуците на Никола Пенев, то продължи до нейната кончина. Тя беше нашата „снахичка“ както казваше баба ми.
В архива на нашето семейство, наред с черновите от спомените на моя дядо – ген. Никола Пенев, се пази една негова статия за по-малкия му брат Боян. Дядо ми беше един от най-старите партийни и профсъюзни дейци у нас, член на БРСДП от 1895 година и на ЦК на БКП от 1919 година, политзатворник след Септемврийското въстание и политемигрант в СССР. Отиде си от този свят без собствен дом, настанен с баба ми Величка Пенева, революционерка от 1903 година в една железничарска стая над старото софийско кино „Освобождение“. Измежду многобройните му материали на политически мемоарист и преводач, Никола Пенев е публикувал и статия за неговия по-малък брат Боян Пенев, съпруга на Дора Габе. Статията е писана през 1947 година по случай 20 години от смъртта на учения и е публикувана във вестник „Работническо дело“.
Приемам за мой дълг да направя ваше знание част от спомените на дядо ми, още повече, че това бе едно дълго лелеяно желание на Дора Габе, неосъществено досега. Никола Пенев пише: „През 1908 година в нашето семейство влезе един нов член. Това беше съпругата на брат ми – поетесата Дора Габе. И до днес тя играе твърде важна роля в моя живот. /Казано е „днес“, тъй като спомените са писани през 1949 година./ От1908 година и до ден-днешен Дора ми е била повече от родна сестра. С нея съм се съветвал по ред въпроси както от личен, така и от обществен характер и тя ми е оказвала помощ в много отношения. Често в моята нелегална дейност тя ми е помагала, без да се колебае, въпреки явния риск за нея и нежеланието на родителите ѝ. В най-трудните моменти на общата транспортна стачка през 1919/20 година аз намирах приют в нейния дом, тъй като нощно време полицаите на Неделчо Атанасов /министър на вътрешните работи тогава, бел. Моя, В.П./ не признаваха депутатския ми имунитет. В своето пиано Дора криеше моите партийни документи и нелегални материали. При арестуването ми в Белград в началото на 1923 година не друг, а Дора Габе се е готвила да замине за Югославия и там да помогне за освобождаването ми като използва връзките си в българското посолство и сред югославските писатели. По този повод тя е влязла в остър конфликт с родителите си, които са смятали постъпката ѝ за лудост. Тя не изпълни намеренията си само защото междувременно бях освободен, вследствие на гладната ми стачка.
По време на процеса на ЦК на БКП през страшната 1925 година много наши другари се бояха да се явят в наша защита, но ето че Дора Габе не се поколеба да свидетелства в наша полза. Тя до голяма степен преиначаваше показанията си, за да ни спаси, говореше в ущърб на самата истина. И само това ли е било! Аз не съм срещал по-храбра жена, която се е явявала в полза не само на мен, но и на нашата партия, когато е било нужно, без при това да е членувала в партията. Дора Габе е била винаги в защита на преследваните, в защита на партийната истина и в това отношение не се е спирала пред нищо
Това от дядо ми…

* * *
А сега, макар за кратко аз ще ви отведа в дома на Дора Габе, която обичаше да казва: „Без обкръжението на човеци, никой не може да съществува.“
Бул. „Толбухин“ 45. Ще тръгна от този дом, защото беше нейният последен и най-неин. Нали домът е неотделим от човека? И той излъчваше нейното присъствие, разговаряше, звучеше с нейния глас, не по-малко от написаното от нейната ръка той разкриваше душата ѝ. Пристъпех ли в него, отвсякъде ме обгръщаше светло очарование. Както топлият лилав шал, с който ме загръщаше; че все ми беше студено. Не, не мога да намеря човешките измерения за онова, което този дом ми даде.
Не беше ли той приказният пристан, от който между глътките кафе начеваше пътуването към глъбините на нейния живот. Към приятели и любими. Към съкровени видения. Към стиховете, които ми четеше все по-трудно. Отначало през много силни очила. После през лупа. Накрая почти нищо не можеше да просветли вековната умора на зениците ѝ. Тогава тя ме караше да пиша под нейна диктовка, да чета и препрочитам. Година след година, стотици пъти съм изкачвала мълчаливата чудата стълба и заставах пред нейния дом. Вторият етаж, вратата вляво. Нейното име, изписано върху медната плочка, сякаш с нейната ръка. Дали ако позвъня и сега, няма да разбудя отново треперливите ѝ стъпки. И дали отново няма да чуя милия, малко протяжен глас: „Ида, идаа…“ Посреща ме в малкото преддверие усмихната и нетърпелива: „Вече съм сложила кафето!“ А над нея също се усмихват, лъснати и наредени на високата полица над холната врата, изящните кани и бардуци, изковани от моя прадядо Пеньо – казанджията, бащата на Боян Пенев. Както винаги, тя е причесана гладко, с простата прическа на хубавица. Соанирана леко. Цяла потопена в облака на светла, малко необичайна домашна дреха. Най-често с цвета на клонка тъмен люляк. Или на украсена с нещо женствено – рисувани цветя, гепюрена дантела, гайтани, които тя сама си е изплела, едрозърнеста зеленоока огърлица. Черната – само при голяма скръб. Може и сребристата или любимата лилава. Както всяка сутрин, тя вече е успяла да поседи пред огледалото. Посягала е към многобройните женски дреболии върху малката тоалетна масичка, към своя френски парфюм „мазуми“ или „карвен“. Потребно ѝ е да съхрани от студените ветрове на Времето далечното озарение от Яворовите стихове:

„В прегръдките си взел те,
 когато те желая
цял с тебе ще се слея –
и ний ще се топим …“
„Насаме“

Такава я е чувствал поетът в първата ѝ младост. Сега лицето ѝ вече носеше печата на годините, но то можеше да се озари от внезапния жар на една женственост, наистина вечна. Тя беше величава, като разрушена, но непревзета от времето крепост, над чиято кула се вееше флагът на несломимия женски дух … и чар.
Понякога ѝ подавах цвете. Тя посягаше с меката си, топла винаги гальовна длан. И като никоя друга жена ще знае да му се зарадва: „Първото кокиче! Милото! Дали му е било студено?“ Или пък: „Най-ги обичам твоите планински цветя, сякаш планината влезе в къщата ми.“ И докато ме кани да се настаня на моето постоянно място, с разлюляната си походка ще подири най-подходящата ваза. Незабравимо е с какъв финес, оглеждайки всеки цветец, тя подреждаше цветята и ги отнасяше до прозореца. На светлина. И всяка нощ ще ги оставя на прохлада, а сутрин ще ги обръща към слънцето. Изконен женски ритуал!
Вече съм пристъпила в дома на Дора Габе – такъв, какъвто ще се съхрани в паметта ми, докато съм жива. Малко здрачен, скромен – спалня, хол, кухничка. Сядам в креслото и сякаш се потапям в топлото излъчване на тази малко носталгична, малко странна, малко приглушена наредба. Всичко тук излъчва топлота на ореховото дърво. На тъмната резба. Тук-там покривчица развеселява погледа, пренесла през пространствата многоцветната душа на Индия. Усмихват се пъстри дреболии – мили посланици на далечни приятели. Веселите кукли, порцелановият шарен папагал върху долапа. Глинената статуетка от К. Федин, порцелановите герои от „Мъртви души“, спомен от „Серьожа“, както казваше тя, а се отнасяше до Сергей Михалков. А над всички пръскат озарения портретите на тайнствената красавица Дора Габе. Лицето е тънко, загадъчно, въздушно. Ръцете – скръстени като у мадона. Шията – обвита с нежния наниз на седефа. В другия портрет очарова въздушното ветрило на яката, която напомня царствените облекла на инфантите. А очите й? Непребродените светове на Дора Габе.
Тя деликатно ме извежда от унеса – наляла е дневната доза кафе във високата бакърена кана. Върху кръглата масичка с резедавите салфетки са подредени рисуваните полски чашки за кафе, същите чинийки, отрупани с моята слабост – пасти, торти, бонбони. Никога няма да забравя тънкия изящен жест, с който тя поемаше чашката с кафе, отпиваше бавно, ритуално, замислено. Маниерите ѝ бяха красив урок по женска изтънченост. Над главите ни запяват кристалните капчици на чешкия полюлей. Нали те останаха да позвъняват нежно, разбудени от детските стъпки на горния етаж в едно от късните ѝ стихотворения.
Над дървената поличка хвърля меко сияние златният нимб на „Св. Архангел Михаил“ – стара атонска икона. Учудено и закачливо поглежда синьо-зелено птиче. Късче несръчно ваяно дърво. Можех ли тогава да помисля, че тази малка наивна красота ще лежи до рамото ѝ и по нейна заръка ще я съпровожда във вечния ѝ път.
Тихо е, вглъбено е, незабравимо е …
Започваше една от многобройните ми срещи с леля Дора.

Но ето, че дойде и денят на нашата последна среща. Никакъв трепет, само голяма кротост, примирена усмивка, ласка на изтънелите ѝ пръсти, с които докосваше ръката ми. И тихият, както винаги учуден глас:“Защо плачеш, кажи ми защо плачеш?“
В оня горестен част смъртната Дора Габе спря пред вратите на Бъдещето. И Бъдещето я пое! И за да не я търсим напразно в пустите селения, и за да не тъгуваме безмерно, в своето стихотворение „Раздяла“ тя ни се изповядва:

Потърсете ме –
в раната на цветето.
Потърсете ме –
в гибелта на птицата.
Потърсете ме –
на извора дълбок
в зеницата!
Живях от обич
и от болка.
Живях,
сред гибелни раздели.
Това, което имах –
моите пътища към вас
са взели.
Живях.
И ако не съм раздала всичко,
от сърцето си –
да бъде грях!

* * *
Така е, в сълзата на цветето, в зеницата на птицата, в душата на всекиго от нас остава светлината на Дора Габе!
* * *
За изминалите 125 години от рождението на Дора Габе прелиствам нейния живот като една своеобразна библия, изпълнена с драматизъм, с човешка извисеност, с мъдрост, с доброта. Дано успеем някога да я прочетем.
Днес, повече от всякога ни е необходимо едно завръщане към добродетелите на Дора Габе, едно причестяване, за да не се задушим в тресавището на омразата. За да го изгазим по-леко. За да се здрависат най-после разделените български ръце.
Бъди благословена, Добруджа!
Ти ни даде Дора Габе!