СРЕЩИ
Йордан ДАЧЕВ е роден през 1923 г. Той бе един от малцината ярки съвременни изследвачи на живота и творчеството на Йордан Йовков. Нов оригинален принос в йовковедението са книгите му „Пристан на човеколюбието“ и „Йовковиада“. Заедно с Атанас Цонков през 2005 година е носител на Отличие за принос в научното изследване и популяризиране на Йовковото литературно наследство, което се присъжда от Община гр. Добрич на всеки пет години. Като публицист, култоролог, литературен историк и краевед, той създаде поредици очерци, есета, документални разкази и прибави непознати до днес щрихи към портретите на творческите личности в духовната култура на Добруджа. Неговите изследвания и съчинения са събрани в книгите му „Влогове“, „Полюси“, „Добруджа възпява себе си“, „Мостът“ и др. Автор е на художествени преводи от румънски език, сред които се открояват приказките Йон Крянга в сборника „Кесийка с две пъри“. Почетен гражданин на Добрич. Умира през 2009 г.
ПОЕТЕСАТА ОТГОВАРЯ НА ДЕСЕТ ВЪПРОСА
/Из книгата „Влогове“ – eсета за писатели в Добруджа,
ИК „Славчо Николов и сие“. Шумен, 1998 г. /
В Добрич се подготвяше голям културен празник – осемдесетгодишнината от рождението на Дора Габе. През октомври 1968 година посетих поетесата у дома ѝ в София и взех интервю от нея, което записвам изцяло:
— Какви мисли Ви вълнуват днес като добруджанска и българска поетеса?
— Вълнува ме срещата с добруджанци. Имам чувството, че се връщам в бащината си къща, във времето на моето детинство, когато всички ме обичаха и аз обичах всички…
Не обичам юбилеите. Винаги съм се отказвала, но юбилеят в Добруджа е за мене празник.
— Кое е крепило ръката и мисълта Ви през шестдесетгодишния творчески път ?
— Обичта към хората.
— Кои са най-скъпите Ви спомени, свързани с творчеството и родния край, които светят като зарица в живота Ви?
Детинството ми в Добруджа.
— Бихте ли споделила с нас от кого сте се учили в поезията и прозата?
— Учител в поезията ми беше Яворов, а от романите на Селма Лагерльов, шведска писателка-хуманистка, и от чешкия роман „Бабичка“ обикнах прозата. А когато прочетох „Белият зъб“ на Джек Лондон, просто седнах и написах „Мълчаливи герои“. Така ме увлече начинът на разказване и езикът на Лондон! Спомням си: сякаш ме поведе за ръка, настрои ме, както се настройва един музикален инструмент.
— Кои български писатели цените най-много, произведенията на кои от тях ви карат да мислите, че и „ний сме дали нещо на светът“?
— За мене Йовков и Яворов са на световна висота. Обаче ако ме попитате кои наши писатели цените освен тия двамата – бих изброила още десетина.
— Във Вашия стил и език има простота, естественост и дълбочини. Как постигате това?
— Моите детски стихове ме научиха. За децата трябва да се пише много просто, много чисто. Аз съм благодарна на детските си стихове. Те ме научиха да се изразявам лаконично, ясно. Те изискваха от мене чувство за ритъм и музика, за да звучат като камерен оркестър.
— Коя Ваша творба или книга Ви е най-скъпа?
— Книгата „Някога“ и поемата „Лунатичка“.
— Какво пишете сега? Какви нови книги ще очакваме от Вас?
— Предполагам, че ще мога да завърша романизованата биография „Майка Парашкева“ и дано издам една стихосбирка.
— Кажете нещо за гражданския дълг на писателя.
— Дългът на писателя е да измъкне поезията от най-скритите гънки на нашата материална и духовна действителност, да я пречисти от рудата и да я превърне в брилянт. Поезията, която се съдържа и в прозата, облагородява човека.
— Какви мисли будят у Вас книгите на младото поколение български поети?
— И радостни, и тъжни. Радостни, защото ние имаме извънредно много таланти, тъжни, защото културата им още не е достигнала до своя връх, за да им помогне да издигнат творбите си до високо художествено равнище. Надеждата ми е, че наред с растежа и напредъка на нашата култура и литературата ще дойде до своята висота.
1968 г.
СРЕЩИ
Имам едно бележниче. На първата му страничка съм записал с едри букви – Дора Габе. Сами разбирате, че съм го посветил на поетесата. Дойде ли в окръга, записвам си някои впечатления. След време, когато го прелиствам и чета беглите си записки, дори от откъслечни думи оживява случката, обстановката и настроението, което ги е породило.
Ето няколко думи от пролетта на 1968 година. Трябва да е било през Седмицата на детската книга. Отбелязал съм: село Дропла. Учителска стая. Габе стои на стол по средата. Усмихната, разговорлива. Около нея са насядали учителките. Имената им не помня, но изражението на лицата им е пред очите ми. Млади, почтително усмихнати, заинтересовани. Всички я гледат с уважение. Тя подхваща спомени за Йордан Йовков.
— Идвал е у нас – в Дъбовик и Кардам, но аз бях малка. Дружеше с брат ми Сеня. Запознах се по-добре с него по-късно…
Дора Габе мълчи известно време, после маха с ръка и цялата засиява. Мисълта ѝ е отскочила пак при Йовков, но вече в Букурещ. Един ден му гостувала. Вечерта той и Деспина трябвало да я заведат да спи. Йовков живеел в сградата на българското училище, до черквата. Превели я през черквата. Вътре – сумрак, тайнствено. Отвред по стените – светци. Йордан Йовков и Деспина я оставили да спи на едно канапе. И тук по стените – възрожденци. Брадати, със строги очи. Гледат я с укор. Не ѝ дават да мръдне.
— Как да спя? – пита се Габе. – Стоя и ги гледам като закована. Да се върна у Йовкови – не мога. Трябва да мина през черквата, през шпалира на светците. Дочаках утрото. На другия ден Деспина, гостолюбива каквато е, ме кани да остана още няколко дни.
— Не, мерси – думам. – Не мога. Имам работа. Бързам. Трябва да си отида. И си отидох…
Учителките се смеят.
* * *
Юли. 1972 година. Дора Габе дойде с литературния критик Иван Сарандев. Той пишеше тогава книга за поетесата и му беше интересно да мине по пътищата ѝ из равнината. Пътувахме с кола. Пшениците зрееха. Печеше се хлябът, както казват добруджанци. От полето идеше сладък мирис. Пшениците – гъсти, с тежки, извити класове, ни кимаха отвред. Охрен загар заливаше цялото поле. Габе ни молеше да спрем колата, слизаше и нагазваше в пшениците. Застанала сред тях, с прострени ръце и одухотворено лице, тя шепнеше:
— Боже, какви пшеници! Да постоим още мъничко! – и дишаше с разтворени ноздри. – Усетих този въздух още във Варна, като слязох от самолета. Физически усетих хлебния мирис…
А жълтото ѝ костюмче трептеше като закъснял минзухар в пространното охрено поле.
* * *
Цял час се лутаме в Кардам. Кръстосваме го на шир и длъж. Габе все повтаря: „Тука трябва да е!“ Търсим бащината ѝ къща. Намирала се в югозападната част на селото. „Идвах преди години. Видях я! – казва тя с въздишка, – а сега я няма!“
Селото се е променило. Една по една старите къщи са изчезнали, изместени от новите строежи.
Питаме я – кога я е виждала за последен път. Пресмятаме. Било е навярно през 1950 година. А ние я търсим след повече от двадесетилетие. Изтекла е много вода оттогава. Габе все повтаря: „Видях я. Тука беше, а сега я няма.“
* * *
В Добрич сме. В клуба на дейците на културата. Събрали са се всички местни творци. Габи е сред тях. Говори:
— Млади поети, обогатете сърцата си! Всичко, което е отвън, трябва да влезе вътре, във вас, да се запечата там и да роди нов живот, изкуство. Аз например не мога да пиша по зададена тема. Темата, която си избирам, всъщност ми се налага от някакво впечатление или преживяване. Нещо, което се е случило. Минава много време, а то живее вътре, зрее и изведнъж ми прозвучават първите два стиха. После идва пълнежът. Никога обаче не ми е било ясно какво ще напиша до края. Импулсът е най-често вътре, в нас. Само една искра и той се събужда… За „Майка Парашкева“ например съм събирала материали петдесет години, а книгата написах за четиридесет и пет дни. Живият материал беше в мене…
* * *
Отново сме в колата. Пресичаме ул. „Иван Вазов“ в Добрич. И тук някъде имало къща, в която Дора Габе е живяла в началото на века. Тя ѝ е много скъпа. Тук е получавала ония незабравими писма на Яворов, учителят ѝ по поезия. Габе говори за едно свое стихотворение, което дала на Яворов да го прегледа. Било от пет куплета. Яворов го поправил и останали три.
— Не е мое това стихотворение! – си спомня тя диалога с Яворов.
— Как да не е твое! – предава Габе думите на поета. – Темата е твоя, образите – твои, думите – твои. Аз само съм махнал излишните…
И Габе обобщава, като има предвид синтеза, сбиването на мисълта: „Този начин на писане ми стана стил. Сега пиша кратко, просто. Ето – цитира напевно от „Почакай, слънце“: „Аз не съм готова за идващата нощ – денят ми не е свършил още!“
— Да, просто е – обаждаме се ние, – но освен простотата има още нещо…
Габе не чува. Тя говори за къщата: „Ей тука беше!“
Колата спира. Наоколо се изправят жилищни блокове – млади, красиви. До самия тротоар, където сме спрели, зее яма. Вероятно тук е била мазата на някои от съборените къщи. Порутени стени, запустение. Една котка прекосява бързо ямата и подтичва нататък към жилищните блокове. „Котка“ – въздиша поетесата. В големите ѝ очи, които гледат руините, са се насъбрали болка и учудване. Може би рецитира мълком молитвата си към слънцето: „Почакай, дай ми време да разбера как може да се спи в тоя разтревожен свят!...“
* * *
Приятелят М. се е върнал от София. Отдалече ме заговорва:
— Видях Габе! Посетих я у дома ѝ. Ей тъй – да ѝ кажа добър ден. Посрещна ме много ласкаво, свойски. Споменах, че съм от Добруджа. Това беше достатъчно. Черпи ме с кафе. Изпях ѝ едно нейно стихотворение за Добруджа, което съм учил в отделенията. И двамата се просълзихме.
— Ах, Добруджа! – повтаряше тя. – Родното ми гнездо! Не мога да го откъсна от себе си. Все тука стои – и Габе посочи сърцето си.
Не ме пущаше да си ходя. „Постой – каза, – толкова ми е хубаво да видя някого от родния край.“
На раздяла пак изпях песента. Тя движеше устните си, сякаш се опитваше да запомни мелодията. После се вглъби. Каза с тих възторг: „Да знаете колко работа ме чака!“ – точно ѝ бяхме чествали деветдесетгодишнината…
Слушах този разказ и си мислех: работата, само тя крепи поетесата. И обичта ѝ към родния край. В двете се крие дълголетието ѝ.
* * *
Най-много ценя едно от писмата на Дора Габе с дата 1 април 1968 година. То синтезира обичта и преклонението на поетесата към Добруджанския край. Ето откъс от него:
„Питате ме: какво е дала Добруджа на мен като българска поетеса. Отговарям: Дала ми е много, толкова много, че не ми е възможно да изброя всичко. А може би дори не съзнавам всичко. Най-първо ми е дала любов към земята, към черната топла пръст, на която са стъпвали моите детски крачета. Дала ми е големите изгреви и залези, които и досега споменавам в стиховете си. Дала ми е копнеж към широкия простор и високото небе. Дала ми е любов към труда, от който майка ми и баща ми са ни изхранвали и са ни учили да се трудим. Добруджа е влязла в кръвта ми и в моя дух. Аз я нося винаги в себе си.“
* * *
Течеше 1974 година. Иван Сарандев ми обади, че Габе започнала поема за Добруджа. Зарадвах се. Още същия ден ѝ писах:
„Научих, че сте боледували известно време, но сега сте вече добре и пишете поема. Не зная каква художествена идея движи перото ви, но щом е свързана с Добруджа, не може да бъде малка. Трябва да е песенно обобщение на всичко, което носите в сърцето си от това кътче в безкрайния свят, за което „ерозията на времето“ е безсилна. Навярно тази поема, почерпила живителен сок от равнината, където се роди България, за да живее и расте цели тринадесет века, ще бъде едно синовно връщане към началото. Когато си мисля за поемата, иска ми се тя да израсте столовата и могъща като дъба от детските години, един поетичен монумент и апотеоз на родния край, на „региона“, без който няма нито национални, нито европейски, нито световни литературни явления. Споменавам думата „регион“, защото някои съвременни наши писатели мислят, че ако се свържат по-тясно с един край, пък бил той и родният, стават регионални писатели и излизат от талвега на световните измерения…“
Поемата „Добруджа“ остана недовършена…
* * *
Преди години се заех да направя пълна библиография на книгите ѝ за деца. Започнах от първата – „Някога“, после прибавих „Калинка-Малинка“. На трето място се нареди „Гатанки от дядо Благо“, последвана от „Звънчета“… Записах около тридесетина заглавия, но неотложни журналистически задачи ме отвлякоха и аз изоставих тази своеобразна библиография на Дора Габе.
Веднъж, когато дойде в Добрич и тръгнахме пак към добруджанските селца за срещи с децата, я попитах колко книжки е написала.
— Знам ли? – додаде тя замислена. – Доста са.
Аз стигнах до тридесетина.
— Трябва да са повечко. Но да оставим това на библиографите. Те ще ги опишат до една. Ами да ти разкажа как издадох, впрочем как своевременно не можах да издам книжката си „Най-обичам „Залъгалки“ (Излязла е през 1955 г., б.м.).
Написала я тя и, убедена, че е създала нещо оригинално за най-малките, се запътила към един голям редактор. Посрещнал я той на крака – галантен, любезно усмихнат. Дал ѝ стол. Взел ръкописа, турил го от дясната си страна, тупнал с длан по него и рекъл:
— Нека да го прочета най-напред. Сетне ще поговорим.
Отишла след три-четири дни при редактора. Той я посрещнал пак любезно, взел ръкописа, който лежал на бюрото му, и започнал да го разлиства:
— Знаеш ли… Таквоз…
— Не ти ли харесва? – прекъснала го Дора Габе.
— Амиии – продължил той да мънка.
— Дай ръкописа! – изправила се поетесата, грабнала го и напуснала канцеларията. Тръгнала по улиците без посока. Къде да отиде? Гледа – отпреде ѝ табелка: „Детска градина“. Влязла, седнала пред децата и разтворила ръкописа наслуки. Зачела „Ръчички“:
„Имам две ръчички,
и двете мънички,
с едно пръстче,
с две пръстчета,
с три, четири, пет –
сладки като мед!“
и близвала по един от пръстите си. Децата поискали да го прочете пак, сетне още веднъж, като повтаряли след нея думите и близвали пръстчетата си. След три-четири прочита научили и „Закачка“, което започва с „Кукулази, буба лази“, после „Ах, ти лоша кукла“, която не иска да яде мляко… Децата жужели и повтаряли след нея. Тази детска отзивчивост и бързо запомняне успокоили поетесата и тя им обещала да дойде пак. Така забравила досадното мънкане на галантния редактор.
Дора Габе свърши разказа си, но премълча дискретно името му. Докато я слушах, си спомних стихотворението ѝ за мравката, която по цял ден шета, и за осиротялото кученце, което гледа на двора как „Писана с чисто езиче детето си ближе“ и други, които хиляди деца знаят наизуст, често рецитират, а възрастните ги слушат усмихнати, унесени.
Този ден Дора Габе сподели други свои мисли за поезията: „Тя е най-възвишеното творение на човешкия дух. Поезията и песента са несравними.“
— Само някои редактори остават каменно-студени пред тях – обадих се аз.
— Това не е загуба. Прекрасното си остава! – заключи поетесата.
1984 г.
ОПИТ ЗА БИОГРАФИЯ НА ЕДНА КНИГА
Чета отново, ред по ред, книгата „Някога“ на Дора Габе. Искам да вникна в нея с очите на улегналостта, на натрупаните преживявания и горчив опит, да защитя нейната оригиналност, да я отделя от другите книги на поетесата, от цялото ѝ творчество като самостойно художествено явление.
Чета бавно, препрочитам страници и пасажи и у мене наред с образа на майката, който расте и добива реални очертания, земен и понятен, неизмерим с озарението си, у мен зазвучава песенност, струи нежна мелодия, която вплита в себе си най-съкровеното, най-възвишеното, цяла вселена от нагледи и преживявания. Център на тази вселена е първото докосване и първото познание, свързано с майката. Тя е и добра, и силна, и голяма, и необхватна и буди у запленената малка героиня само възторзи: „Защо мама е толкова голяма, че не мога да я прегърна цялата?“ Чрез нея всичко добива измеримост, прегледност и яснота. Портите на „новата земя“ – Добруджа, се отварят нашироко и странствуващата кола със семейството на Екатерина Самойловна, идва от руските степи, за да започне нов живот /“Преди да се родим“/. През пролетта на двора вече има люлчица и две очички от нея гледат любопитно. Вън е и красивото, и страшното, и тъмното. Тъмното е самичко, а „мама е с нас“. Мама може да „стъпче“ страшното. Тя е „до мене и ме пази“. Обожествен образ на майката – закрилница. Тя е хубава, най-хубавата. Роклята ѝ е бяла, с цветя. „Цялата е цъфнала“. В „Най-старият дъб“ тя е сред гостите и свири на китара. Детето я гледа прехласнато и обяснява на една пчеличка, долетяла да слуша песента й: „Това е моята майка, дето свири, знаеш ли?“ „Всичко се пълни с мамината песен.“ И гордост, и обич, и страх да не я изгуби. В чифлика избухва пожар. Горят кладни /“Страшният празник“/. Ужасена, майката се втурва нататък. За пръв път тя не вижда децата си. Чува се писък: птичка се завъртява, връща се пак и се хвърля в огъня. Децата, които я наблюдават, издават само един звук: „Ай!“ „Трябва да си има гнездо с пиленца там.“ Това „Ай!“ е потресаващ химн за майчината саможертвеност. Нещо се счупва в читателя, бил той дете или възрастен, и атавистичната му жестокост, която стои нейде скрита и дебне, се стопява. Идва просветлението и величието на милостта, най-възвишеното чувство…
…Само 14 разказчета за деца – така ги опрадаля жанрово литературната критика, а каква чудновата симфония от думи, багри и образи! С въведението „Преди да се родим“ и поетичният финал „Звездите“, се рамкира пространството между изначалното и космически безкрайното, което зове и чака да бъде овладяно и обяснено. Но определението „разказчета“ крие и нотки на литературоведска снизходителност, която се разминава с обективната оценка. Може би най-точен е Владимир Василев /„Златорог“ 6, 1965, №4, 201 – 202/ – всъщност първата рецензия за „Някога“. Той нарича разказите „малки психологически етюди в поетическа форма, един оригинален и прелестен жанр“. Уловил е и философското, и поетичното, и песенното и го издига до измеренията на най-яркото в българската проза.
В началото на осемдесетте години Иван Сарандев доразвива в монографията си „Книга за Дора Габе“ откритието на Владимир Василев. Той добавя, че книгата е еднакво интересна и за възрастни. С притчовия си характер, с психологическата си вглъбеност, осъществена просто и естествено, тя подтиква към преживяване, а не към запаметяване, с което детето е щедро дарено от природата. Важното е да „преживява, да обогатява емоционалното у себе си по естетически път“. Писателят трябва да съумее „да събуди детето у себе си“ и да му се довери. Дора Габе мисли по този начин. В реферат, прочетен на конгреса на ПЕН-клуб в Прага /1938/, тя формулира своя възглед така: писателят е длъжен да разговаря с детето, „като равен с равен“, тоест да слезе до емоционалния му свят и, в същото време, да го издигне до своята ерудиция и опит на зрял човек. Как се постига това? Отговор ни дава П. К. Яворов в писмо до Дора Габе, изпратено в Добрич: „Вашата душа е тъй хубава, тя е една песен.“ Тази душа – песен е изсипала всичките си дарове в „Някога“. Но биографията на книгата ни навежда и на друго. В България излизат три издания – 1924, 1938 и 1971 – единствено в 45-годишния следдеветосептемврийски период. И – забележете, в това закъсняло, страхливо издание е извършено посегателство от „идейни съображения“. Разказът „Самота“ отпада, защото в него освен детето има едно ангелче и едно око на Бога, въплътено в цялото небе. Детето гледа това око и има усещането, че потъва в него. Изпитва мистичен страх: ако потъне, ще загуби майка си. Но редакторката Христина Василева е „спасила“ детето, махнала е окото-метафора. Същата „идейна“ предпазливост е проявена и с преименуването на разказа „Дяволите“ в „Кукерите“ – да не би тези понятия да стигнат до крехкото съзнание на детето, което непременно трябва да бъде атеизирано. Има и стилни вмешателства. Те са отнели непосредствеността на езика. Детският наивитет в него и емоционалните акценти са посивели и повехнали. И сега тези посегателства са един обвинителен акт за издателската дейност през периода …
А книгата е самобитна. Тя се изравнява с „Малкият принц“ на Екзюпери и с Андерсеновите приказки; книга, която е забелязана от трима световни поети – белгиеца Робер Вивие /1927/, Витезслав Незвал и Янис Рицос – последните двама я превеждат „конгениално“ на чешки /1938/ и на гръцки /1965/. Техните възторжени отзиви биха стопили колебанията и съмненията, с които нашият прословут балкански синдром гледа на художествените ни ценности. Дано прохождащата демокрация отвори вратите си за „Някога“ – тази „детска енциклопедия“, както находчиво я нарича Иван Сарандев.
1992 г.
ПРОЛЕТЕН РЕКВИЕМ
Тези две странички на пишеща машина стоят в работната ми папка отдавна, от една пролет. Все не им идва редът. Изместват ги с актуалността си други публицистични материали. Но днес ги препрочетох и сякаш се докоснах до нещо съкровено. Мислех си – пътят ни не е само онова, което лежи пред нас. Началото му иде от предния ден. Там стои другата част от живота ни – изминатата. Усетим ли я, вече имаме представа за цялото …
* * *
Пролет. 1983 година. Отново съм в село Дъбовик. Тихо е, спокойно, слънчево. Читалището „Хр. Ботев“ се крие зад гъсто израсналите борове,. Спомням си годините, когато сме идвали тук с поетесата Дора Габе. Чувам дори напевните ѝ думи: „Ах, родното ми селце!“ За книгата „Някога“ ли си спомняше, или за детството? Не е ли все същото? …
Дора Габе вече я няма. Последното ехо на битието ѝ е стихосбирката „Светът е тайна“. Притихна в софийското гробище. Само преди два месеца падаха върху ковчега ѝ едрите буци пръст – влажни, оваляни със сняг. Хората потръпваха зиморничаво, вдигаха яките на балтоните си, а тя лягаше спокойно под ледената завивка. Защото ѝ се спи …
А сега в Дъбовик е пролет. Бяла, както винаги. Глоговата горичка я няма. Овошките са разплели бели повесма из дворовете. Кроткият ветрец откъсва някои цветчета и посипва с тях пътеки и хора. Спомням си останките от къщата на Дора Габе в оня двор до водната помпа. Стъпките ми тръгват нататък. Настъпили са промени и губя посоката. Питам старец, който носи кофа с пясък.
— Ей там беше. В двора на Коста Хинев – добавя той, оставя кофата и тръгва с мене.
Влизам в двора на бай Коста. Портичката жаловито скърца. Калдъръмче, сподирено от разноцветни лалета, ме посреща свойски. От двете страни – лозници с едва наболи резедави листца. Подрязана късно лоза още сълзи. От пръчките увисват капки, откъсват се и тупват върху сухата пръст.
Посреща ме стара жена. Съсухрена, около седемдесетгодишна, с поизбеляла престилка и тъмна забрадка.
— Къщата на Дора Габе ли? – пита тя и ме изучава иззад присвитите си очи. – За какво ти е? Съборена е. Отдавна. Имаше някакви керемидки. Изхвърлихме ги. – После се замисля, поглежда наоколо и сочи:
— Ей тука беше! – ръката ѝ описва някакво продължение на сегашния ѝ дом. – Една дълга, кирпичена, без таван. Покривът ѝ беше срутен, когато се заселихме тук. Стърчаха само кирпичените стени…
Старата жена продължаваше да описва с ръка, някак словоохотливо, за да заличи може би нелюбезността си в началото. От някогашната къща на Дора Габе бяха останали само бегли представи. Нямаше го дори купчето с керемиди и отломки от кирпич. Животът течеше в ново русло.
Тръгнах обратно по калдъръмената пътечка. На югозапад към зеленчуковите градини се чернееха дъбовете. Замислени старци с чворести дънери и сгърчени клони. Те мълчаха-разпръснати и усамотени. По тънките им върхари избиваха млади листа – искрящи резедави капчици. Едно продължение на живота, който оставя зад себе си всичко и нищо.
ПОЕТЕСАТА ОТГОВАРЯ НА ДЕСЕТ ВЪПРОСА
/Из книгата „Влогове“ – eсета за писатели в Добруджа,
ИК „Славчо Николов и сие“. Шумен, 1998 г. /
В Добрич се подготвяше голям културен празник – осемдесетгодишнината от рождението на Дора Габе. През октомври 1968 година посетих поетесата у дома ѝ в София и взех интервю от нея, което записвам изцяло:
— Какви мисли Ви вълнуват днес като добруджанска и българска поетеса?
— Вълнува ме срещата с добруджанци. Имам чувството, че се връщам в бащината си къща, във времето на моето детинство, когато всички ме обичаха и аз обичах всички…
Не обичам юбилеите. Винаги съм се отказвала, но юбилеят в Добруджа е за мене празник.
— Кое е крепило ръката и мисълта Ви през шестдесетгодишния творчески път ?
— Обичта към хората.
— Кои са най-скъпите Ви спомени, свързани с творчеството и родния край, които светят като зарица в живота Ви?
Детинството ми в Добруджа.
— Бихте ли споделила с нас от кого сте се учили в поезията и прозата?
— Учител в поезията ми беше Яворов, а от романите на Селма Лагерльов, шведска писателка-хуманистка, и от чешкия роман „Бабичка“ обикнах прозата. А когато прочетох „Белият зъб“ на Джек Лондон, просто седнах и написах „Мълчаливи герои“. Така ме увлече начинът на разказване и езикът на Лондон! Спомням си: сякаш ме поведе за ръка, настрои ме, както се настройва един музикален инструмент.
— Кои български писатели цените най-много, произведенията на кои от тях ви карат да мислите, че и „ний сме дали нещо на светът“?
— За мене Йовков и Яворов са на световна висота. Обаче ако ме попитате кои наши писатели цените освен тия двамата – бих изброила още десетина.
— Във Вашия стил и език има простота, естественост и дълбочини. Как постигате това?
— Моите детски стихове ме научиха. За децата трябва да се пише много просто, много чисто. Аз съм благодарна на детските си стихове. Те ме научиха да се изразявам лаконично, ясно. Те изискваха от мене чувство за ритъм и музика, за да звучат като камерен оркестър.
— Коя Ваша творба или книга Ви е най-скъпа?
— Книгата „Някога“ и поемата „Лунатичка“.
— Какво пишете сега? Какви нови книги ще очакваме от Вас?
— Предполагам, че ще мога да завърша романизованата биография „Майка Парашкева“ и дано издам една стихосбирка.
— Кажете нещо за гражданския дълг на писателя.
— Дългът на писателя е да измъкне поезията от най-скритите гънки на нашата материална и духовна действителност, да я пречисти от рудата и да я превърне в брилянт. Поезията, която се съдържа и в прозата, облагородява човека.
— Какви мисли будят у Вас книгите на младото поколение български поети?
— И радостни, и тъжни. Радостни, защото ние имаме извънредно много таланти, тъжни, защото културата им още не е достигнала до своя връх, за да им помогне да издигнат творбите си до високо художествено равнище. Надеждата ми е, че наред с растежа и напредъка на нашата култура и литературата ще дойде до своята висота.
1968 г.
СРЕЩИ
Имам едно бележниче. На първата му страничка съм записал с едри букви – Дора Габе. Сами разбирате, че съм го посветил на поетесата. Дойде ли в окръга, записвам си някои впечатления. След време, когато го прелиствам и чета беглите си записки, дори от откъслечни думи оживява случката, обстановката и настроението, което ги е породило.
Ето няколко думи от пролетта на 1968 година. Трябва да е било през Седмицата на детската книга. Отбелязал съм: село Дропла. Учителска стая. Габе стои на стол по средата. Усмихната, разговорлива. Около нея са насядали учителките. Имената им не помня, но изражението на лицата им е пред очите ми. Млади, почтително усмихнати, заинтересовани. Всички я гледат с уважение. Тя подхваща спомени за Йордан Йовков.
— Идвал е у нас – в Дъбовик и Кардам, но аз бях малка. Дружеше с брат ми Сеня. Запознах се по-добре с него по-късно…
Дора Габе мълчи известно време, после маха с ръка и цялата засиява. Мисълта ѝ е отскочила пак при Йовков, но вече в Букурещ. Един ден му гостувала. Вечерта той и Деспина трябвало да я заведат да спи. Йовков живеел в сградата на българското училище, до черквата. Превели я през черквата. Вътре – сумрак, тайнствено. Отвред по стените – светци. Йордан Йовков и Деспина я оставили да спи на едно канапе. И тук по стените – възрожденци. Брадати, със строги очи. Гледат я с укор. Не ѝ дават да мръдне.
— Как да спя? – пита се Габе. – Стоя и ги гледам като закована. Да се върна у Йовкови – не мога. Трябва да мина през черквата, през шпалира на светците. Дочаках утрото. На другия ден Деспина, гостолюбива каквато е, ме кани да остана още няколко дни.
— Не, мерси – думам. – Не мога. Имам работа. Бързам. Трябва да си отида. И си отидох…
Учителките се смеят.
* * *
Юли. 1972 година. Дора Габе дойде с литературния критик Иван Сарандев. Той пишеше тогава книга за поетесата и му беше интересно да мине по пътищата ѝ из равнината. Пътувахме с кола. Пшениците зрееха. Печеше се хлябът, както казват добруджанци. От полето идеше сладък мирис. Пшениците – гъсти, с тежки, извити класове, ни кимаха отвред. Охрен загар заливаше цялото поле. Габе ни молеше да спрем колата, слизаше и нагазваше в пшениците. Застанала сред тях, с прострени ръце и одухотворено лице, тя шепнеше:
— Боже, какви пшеници! Да постоим още мъничко! – и дишаше с разтворени ноздри. – Усетих този въздух още във Варна, като слязох от самолета. Физически усетих хлебния мирис…
А жълтото ѝ костюмче трептеше като закъснял минзухар в пространното охрено поле.
* * *
Цял час се лутаме в Кардам. Кръстосваме го на шир и длъж. Габе все повтаря: „Тука трябва да е!“ Търсим бащината ѝ къща. Намирала се в югозападната част на селото. „Идвах преди години. Видях я! – казва тя с въздишка, – а сега я няма!“
Селото се е променило. Една по една старите къщи са изчезнали, изместени от новите строежи.
Питаме я – кога я е виждала за последен път. Пресмятаме. Било е навярно през 1950 година. А ние я търсим след повече от двадесетилетие. Изтекла е много вода оттогава. Габе все повтаря: „Видях я. Тука беше, а сега я няма.“
* * *
В Добрич сме. В клуба на дейците на културата. Събрали са се всички местни творци. Габи е сред тях. Говори:
— Млади поети, обогатете сърцата си! Всичко, което е отвън, трябва да влезе вътре, във вас, да се запечата там и да роди нов живот, изкуство. Аз например не мога да пиша по зададена тема. Темата, която си избирам, всъщност ми се налага от някакво впечатление или преживяване. Нещо, което се е случило. Минава много време, а то живее вътре, зрее и изведнъж ми прозвучават първите два стиха. После идва пълнежът. Никога обаче не ми е било ясно какво ще напиша до края. Импулсът е най-често вътре, в нас. Само една искра и той се събужда… За „Майка Парашкева“ например съм събирала материали петдесет години, а книгата написах за четиридесет и пет дни. Живият материал беше в мене…
* * *
Отново сме в колата. Пресичаме ул. „Иван Вазов“ в Добрич. И тук някъде имало къща, в която Дора Габе е живяла в началото на века. Тя ѝ е много скъпа. Тук е получавала ония незабравими писма на Яворов, учителят ѝ по поезия. Габе говори за едно свое стихотворение, което дала на Яворов да го прегледа. Било от пет куплета. Яворов го поправил и останали три.
— Не е мое това стихотворение! – си спомня тя диалога с Яворов.
— Как да не е твое! – предава Габе думите на поета. – Темата е твоя, образите – твои, думите – твои. Аз само съм махнал излишните…
И Габе обобщава, като има предвид синтеза, сбиването на мисълта: „Този начин на писане ми стана стил. Сега пиша кратко, просто. Ето – цитира напевно от „Почакай, слънце“: „Аз не съм готова за идващата нощ – денят ми не е свършил още!“
— Да, просто е – обаждаме се ние, – но освен простотата има още нещо…
Габе не чува. Тя говори за къщата: „Ей тука беше!“
Колата спира. Наоколо се изправят жилищни блокове – млади, красиви. До самия тротоар, където сме спрели, зее яма. Вероятно тук е била мазата на някои от съборените къщи. Порутени стени, запустение. Една котка прекосява бързо ямата и подтичва нататък към жилищните блокове. „Котка“ – въздиша поетесата. В големите ѝ очи, които гледат руините, са се насъбрали болка и учудване. Може би рецитира мълком молитвата си към слънцето: „Почакай, дай ми време да разбера как може да се спи в тоя разтревожен свят!...“
* * *
Приятелят М. се е върнал от София. Отдалече ме заговорва:
— Видях Габе! Посетих я у дома ѝ. Ей тъй – да ѝ кажа добър ден. Посрещна ме много ласкаво, свойски. Споменах, че съм от Добруджа. Това беше достатъчно. Черпи ме с кафе. Изпях ѝ едно нейно стихотворение за Добруджа, което съм учил в отделенията. И двамата се просълзихме.
— Ах, Добруджа! – повтаряше тя. – Родното ми гнездо! Не мога да го откъсна от себе си. Все тука стои – и Габе посочи сърцето си.
Не ме пущаше да си ходя. „Постой – каза, – толкова ми е хубаво да видя някого от родния край.“
На раздяла пак изпях песента. Тя движеше устните си, сякаш се опитваше да запомни мелодията. После се вглъби. Каза с тих възторг: „Да знаете колко работа ме чака!“ – точно ѝ бяхме чествали деветдесетгодишнината…
Слушах този разказ и си мислех: работата, само тя крепи поетесата. И обичта ѝ към родния край. В двете се крие дълголетието ѝ.
* * *
Най-много ценя едно от писмата на Дора Габе с дата 1 април 1968 година. То синтезира обичта и преклонението на поетесата към Добруджанския край. Ето откъс от него:
„Питате ме: какво е дала Добруджа на мен като българска поетеса. Отговарям: Дала ми е много, толкова много, че не ми е възможно да изброя всичко. А може би дори не съзнавам всичко. Най-първо ми е дала любов към земята, към черната топла пръст, на която са стъпвали моите детски крачета. Дала ми е големите изгреви и залези, които и досега споменавам в стиховете си. Дала ми е копнеж към широкия простор и високото небе. Дала ми е любов към труда, от който майка ми и баща ми са ни изхранвали и са ни учили да се трудим. Добруджа е влязла в кръвта ми и в моя дух. Аз я нося винаги в себе си.“
* * *
Течеше 1974 година. Иван Сарандев ми обади, че Габе започнала поема за Добруджа. Зарадвах се. Още същия ден ѝ писах:
„Научих, че сте боледували известно време, но сега сте вече добре и пишете поема. Не зная каква художествена идея движи перото ви, но щом е свързана с Добруджа, не може да бъде малка. Трябва да е песенно обобщение на всичко, което носите в сърцето си от това кътче в безкрайния свят, за което „ерозията на времето“ е безсилна. Навярно тази поема, почерпила живителен сок от равнината, където се роди България, за да живее и расте цели тринадесет века, ще бъде едно синовно връщане към началото. Когато си мисля за поемата, иска ми се тя да израсте столовата и могъща като дъба от детските години, един поетичен монумент и апотеоз на родния край, на „региона“, без който няма нито национални, нито европейски, нито световни литературни явления. Споменавам думата „регион“, защото някои съвременни наши писатели мислят, че ако се свържат по-тясно с един край, пък бил той и родният, стават регионални писатели и излизат от талвега на световните измерения…“
Поемата „Добруджа“ остана недовършена…
* * *
Преди години се заех да направя пълна библиография на книгите ѝ за деца. Започнах от първата – „Някога“, после прибавих „Калинка-Малинка“. На трето място се нареди „Гатанки от дядо Благо“, последвана от „Звънчета“… Записах около тридесетина заглавия, но неотложни журналистически задачи ме отвлякоха и аз изоставих тази своеобразна библиография на Дора Габе.
Веднъж, когато дойде в Добрич и тръгнахме пак към добруджанските селца за срещи с децата, я попитах колко книжки е написала.
— Знам ли? – додаде тя замислена. – Доста са.
Аз стигнах до тридесетина.
— Трябва да са повечко. Но да оставим това на библиографите. Те ще ги опишат до една. Ами да ти разкажа как издадох, впрочем как своевременно не можах да издам книжката си „Най-обичам „Залъгалки“ (Излязла е през 1955 г., б.м.).
Написала я тя и, убедена, че е създала нещо оригинално за най-малките, се запътила към един голям редактор. Посрещнал я той на крака – галантен, любезно усмихнат. Дал ѝ стол. Взел ръкописа, турил го от дясната си страна, тупнал с длан по него и рекъл:
— Нека да го прочета най-напред. Сетне ще поговорим.
Отишла след три-четири дни при редактора. Той я посрещнал пак любезно, взел ръкописа, който лежал на бюрото му, и започнал да го разлиства:
— Знаеш ли… Таквоз…
— Не ти ли харесва? – прекъснала го Дора Габе.
— Амиии – продължил той да мънка.
— Дай ръкописа! – изправила се поетесата, грабнала го и напуснала канцеларията. Тръгнала по улиците без посока. Къде да отиде? Гледа – отпреде ѝ табелка: „Детска градина“. Влязла, седнала пред децата и разтворила ръкописа наслуки. Зачела „Ръчички“:
„Имам две ръчички,
и двете мънички,
с едно пръстче,
с две пръстчета,
с три, четири, пет –
сладки като мед!“
и близвала по един от пръстите си. Децата поискали да го прочете пак, сетне още веднъж, като повтаряли след нея думите и близвали пръстчетата си. След три-четири прочита научили и „Закачка“, което започва с „Кукулази, буба лази“, после „Ах, ти лоша кукла“, която не иска да яде мляко… Децата жужели и повтаряли след нея. Тази детска отзивчивост и бързо запомняне успокоили поетесата и тя им обещала да дойде пак. Така забравила досадното мънкане на галантния редактор.
Дора Габе свърши разказа си, но премълча дискретно името му. Докато я слушах, си спомних стихотворението ѝ за мравката, която по цял ден шета, и за осиротялото кученце, което гледа на двора как „Писана с чисто езиче детето си ближе“ и други, които хиляди деца знаят наизуст, често рецитират, а възрастните ги слушат усмихнати, унесени.
Този ден Дора Габе сподели други свои мисли за поезията: „Тя е най-възвишеното творение на човешкия дух. Поезията и песента са несравними.“
— Само някои редактори остават каменно-студени пред тях – обадих се аз.
— Това не е загуба. Прекрасното си остава! – заключи поетесата.
1984 г.
ОПИТ ЗА БИОГРАФИЯ НА ЕДНА КНИГА
Чета отново, ред по ред, книгата „Някога“ на Дора Габе. Искам да вникна в нея с очите на улегналостта, на натрупаните преживявания и горчив опит, да защитя нейната оригиналност, да я отделя от другите книги на поетесата, от цялото ѝ творчество като самостойно художествено явление.
Чета бавно, препрочитам страници и пасажи и у мене наред с образа на майката, който расте и добива реални очертания, земен и понятен, неизмерим с озарението си, у мен зазвучава песенност, струи нежна мелодия, която вплита в себе си най-съкровеното, най-възвишеното, цяла вселена от нагледи и преживявания. Център на тази вселена е първото докосване и първото познание, свързано с майката. Тя е и добра, и силна, и голяма, и необхватна и буди у запленената малка героиня само възторзи: „Защо мама е толкова голяма, че не мога да я прегърна цялата?“ Чрез нея всичко добива измеримост, прегледност и яснота. Портите на „новата земя“ – Добруджа, се отварят нашироко и странствуващата кола със семейството на Екатерина Самойловна, идва от руските степи, за да започне нов живот /“Преди да се родим“/. През пролетта на двора вече има люлчица и две очички от нея гледат любопитно. Вън е и красивото, и страшното, и тъмното. Тъмното е самичко, а „мама е с нас“. Мама може да „стъпче“ страшното. Тя е „до мене и ме пази“. Обожествен образ на майката – закрилница. Тя е хубава, най-хубавата. Роклята ѝ е бяла, с цветя. „Цялата е цъфнала“. В „Най-старият дъб“ тя е сред гостите и свири на китара. Детето я гледа прехласнато и обяснява на една пчеличка, долетяла да слуша песента й: „Това е моята майка, дето свири, знаеш ли?“ „Всичко се пълни с мамината песен.“ И гордост, и обич, и страх да не я изгуби. В чифлика избухва пожар. Горят кладни /“Страшният празник“/. Ужасена, майката се втурва нататък. За пръв път тя не вижда децата си. Чува се писък: птичка се завъртява, връща се пак и се хвърля в огъня. Децата, които я наблюдават, издават само един звук: „Ай!“ „Трябва да си има гнездо с пиленца там.“ Това „Ай!“ е потресаващ химн за майчината саможертвеност. Нещо се счупва в читателя, бил той дете или възрастен, и атавистичната му жестокост, която стои нейде скрита и дебне, се стопява. Идва просветлението и величието на милостта, най-възвишеното чувство…
…Само 14 разказчета за деца – така ги опрадаля жанрово литературната критика, а каква чудновата симфония от думи, багри и образи! С въведението „Преди да се родим“ и поетичният финал „Звездите“, се рамкира пространството между изначалното и космически безкрайното, което зове и чака да бъде овладяно и обяснено. Но определението „разказчета“ крие и нотки на литературоведска снизходителност, която се разминава с обективната оценка. Може би най-точен е Владимир Василев /„Златорог“ 6, 1965, №4, 201 – 202/ – всъщност първата рецензия за „Някога“. Той нарича разказите „малки психологически етюди в поетическа форма, един оригинален и прелестен жанр“. Уловил е и философското, и поетичното, и песенното и го издига до измеренията на най-яркото в българската проза.
В началото на осемдесетте години Иван Сарандев доразвива в монографията си „Книга за Дора Габе“ откритието на Владимир Василев. Той добавя, че книгата е еднакво интересна и за възрастни. С притчовия си характер, с психологическата си вглъбеност, осъществена просто и естествено, тя подтиква към преживяване, а не към запаметяване, с което детето е щедро дарено от природата. Важното е да „преживява, да обогатява емоционалното у себе си по естетически път“. Писателят трябва да съумее „да събуди детето у себе си“ и да му се довери. Дора Габе мисли по този начин. В реферат, прочетен на конгреса на ПЕН-клуб в Прага /1938/, тя формулира своя възглед така: писателят е длъжен да разговаря с детето, „като равен с равен“, тоест да слезе до емоционалния му свят и, в същото време, да го издигне до своята ерудиция и опит на зрял човек. Как се постига това? Отговор ни дава П. К. Яворов в писмо до Дора Габе, изпратено в Добрич: „Вашата душа е тъй хубава, тя е една песен.“ Тази душа – песен е изсипала всичките си дарове в „Някога“. Но биографията на книгата ни навежда и на друго. В България излизат три издания – 1924, 1938 и 1971 – единствено в 45-годишния следдеветосептемврийски период. И – забележете, в това закъсняло, страхливо издание е извършено посегателство от „идейни съображения“. Разказът „Самота“ отпада, защото в него освен детето има едно ангелче и едно око на Бога, въплътено в цялото небе. Детето гледа това око и има усещането, че потъва в него. Изпитва мистичен страх: ако потъне, ще загуби майка си. Но редакторката Христина Василева е „спасила“ детето, махнала е окото-метафора. Същата „идейна“ предпазливост е проявена и с преименуването на разказа „Дяволите“ в „Кукерите“ – да не би тези понятия да стигнат до крехкото съзнание на детето, което непременно трябва да бъде атеизирано. Има и стилни вмешателства. Те са отнели непосредствеността на езика. Детският наивитет в него и емоционалните акценти са посивели и повехнали. И сега тези посегателства са един обвинителен акт за издателската дейност през периода …
А книгата е самобитна. Тя се изравнява с „Малкият принц“ на Екзюпери и с Андерсеновите приказки; книга, която е забелязана от трима световни поети – белгиеца Робер Вивие /1927/, Витезслав Незвал и Янис Рицос – последните двама я превеждат „конгениално“ на чешки /1938/ и на гръцки /1965/. Техните възторжени отзиви биха стопили колебанията и съмненията, с които нашият прословут балкански синдром гледа на художествените ни ценности. Дано прохождащата демокрация отвори вратите си за „Някога“ – тази „детска енциклопедия“, както находчиво я нарича Иван Сарандев.
1992 г.
ПРОЛЕТЕН РЕКВИЕМ
Тези две странички на пишеща машина стоят в работната ми папка отдавна, от една пролет. Все не им идва редът. Изместват ги с актуалността си други публицистични материали. Но днес ги препрочетох и сякаш се докоснах до нещо съкровено. Мислех си – пътят ни не е само онова, което лежи пред нас. Началото му иде от предния ден. Там стои другата част от живота ни – изминатата. Усетим ли я, вече имаме представа за цялото …
* * *
Пролет. 1983 година. Отново съм в село Дъбовик. Тихо е, спокойно, слънчево. Читалището „Хр. Ботев“ се крие зад гъсто израсналите борове,. Спомням си годините, когато сме идвали тук с поетесата Дора Габе. Чувам дори напевните ѝ думи: „Ах, родното ми селце!“ За книгата „Някога“ ли си спомняше, или за детството? Не е ли все същото? …
Дора Габе вече я няма. Последното ехо на битието ѝ е стихосбирката „Светът е тайна“. Притихна в софийското гробище. Само преди два месеца падаха върху ковчега ѝ едрите буци пръст – влажни, оваляни със сняг. Хората потръпваха зиморничаво, вдигаха яките на балтоните си, а тя лягаше спокойно под ледената завивка. Защото ѝ се спи …
А сега в Дъбовик е пролет. Бяла, както винаги. Глоговата горичка я няма. Овошките са разплели бели повесма из дворовете. Кроткият ветрец откъсва някои цветчета и посипва с тях пътеки и хора. Спомням си останките от къщата на Дора Габе в оня двор до водната помпа. Стъпките ми тръгват нататък. Настъпили са промени и губя посоката. Питам старец, който носи кофа с пясък.
— Ей там беше. В двора на Коста Хинев – добавя той, оставя кофата и тръгва с мене.
Влизам в двора на бай Коста. Портичката жаловито скърца. Калдъръмче, сподирено от разноцветни лалета, ме посреща свойски. От двете страни – лозници с едва наболи резедави листца. Подрязана късно лоза още сълзи. От пръчките увисват капки, откъсват се и тупват върху сухата пръст.
Посреща ме стара жена. Съсухрена, около седемдесетгодишна, с поизбеляла престилка и тъмна забрадка.
— Къщата на Дора Габе ли? – пита тя и ме изучава иззад присвитите си очи. – За какво ти е? Съборена е. Отдавна. Имаше някакви керемидки. Изхвърлихме ги. – После се замисля, поглежда наоколо и сочи:
— Ей тука беше! – ръката ѝ описва някакво продължение на сегашния ѝ дом. – Една дълга, кирпичена, без таван. Покривът ѝ беше срутен, когато се заселихме тук. Стърчаха само кирпичените стени…
Старата жена продължаваше да описва с ръка, някак словоохотливо, за да заличи може би нелюбезността си в началото. От някогашната къща на Дора Габе бяха останали само бегли представи. Нямаше го дори купчето с керемиди и отломки от кирпич. Животът течеше в ново русло.
Тръгнах обратно по калдъръмената пътечка. На югозапад към зеленчуковите градини се чернееха дъбовете. Замислени старци с чворести дънери и сгърчени клони. Те мълчаха-разпръснати и усамотени. По тънките им върхари избиваха млади листа – искрящи резедави капчици. Едно продължение на живота, който оставя зад себе си всичко и нищо.
