Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: РОДИНА"

РОДИНА

РОДИНА

Проникна ми в снагата
твойто слънце,
проветри ми косите
твоят вятър,
просторът ти
в гърдите ми се вля,
а тъмните ти нощи
ме научиха
да диря светлината
при звездите.

Ти вдъхна в мене
мисълта за вечност,
защото съществуваше,
преди да стана твоя –
защото твоето море
бе вечно,
преди да ме изкъпе
в свойта пяна.

Бях хубава,
защото ти бе хубава,
преди да ме родиш.

Бях пълна с топла обич,
защото зреели житата,
когато съм се раждала.
Покорна бях
и непокорна,
защото ти си търпелива
и бунтовна.

Сега аз вяхна
и се разцъфтявам,
умирам и се раждам,
защото ти, Родино,
откакто свят светува,
умираш
и се раждаш,
и цъфтиш!





ПШЕНИЦАТА

Мой малък роден край
от Дунава до Черното море –
не искаш да се спреш
във свойто настояще!
Поемаш дъх от ветровете,
усмихваш се,
преди да глътнеш хапка,
и тръгваш да догонваш
утрешния ден!

От тебе ли е взела устрема
пшеницата,
пробила хоризонта,
разляла се далеч в зеленина,
недостижима за окото?

Познавам те отдавна,
от дете,
когато ме нахрани с красота,
преди да ме нахраниш
с топлия си хляб!

Виждам те, когато спираш птиците
да се сбогуват с твоето
огромно слънце,
чувам как кълват пшеничните зърна.
Да можеше да ми дадеш
устрема на своята пшеница,
за да пробия хоризонтите,
които ми остават още,
да не поглеждам никога назад,
да си отида, без да спирам
в неспиращия свят!





ПОЕЗИЯ

Ти ме освободи
от мъката на самотата,
когато скуката
загризва мозъка ми
и горчилката на ревността
се сгушва под езика ми –
когато нокти волята забива
в дланите,
а умореното сърце се спотаява
и само пулса в слепите очи
говори за живота в мен.

Днес ти ми подари
земята и човеците,
приближи небето и звездите
и ме направи част от тях –
ти ускори вървежа ми
и върна радостта ми –
ти ме научи да не вярвам
на образа си в огледалото,
със бръчките на времето,
с кора на застаряващ
дъб …

Ти вля живот в кръвта ми
и аз живея втори път!
Ти милион очи ми даде,
да виждам и през ледена стена
в сърцето на човека
скритата искра,
духа му, не изтлял
на прах.
Ти ме спаси от бързата присъда
над невинен,
за да не падна
в тежък грях.

Да можех като теб
да стана песен,
родена от самата мен,
да можеше да бъдеш винаги
началото на моя ден!

 

 

ИЗ „ГЛЪБИНИ“

МОРЕ, МОРЕ!

Свикнахме да съществуваме
без Бог,
махнахме иконите
и кръста, населихме света със себе си
и отрезвяхме.

А все тъй плува месецът
над твойто огледало
и все не му се вярва,
че човек е стъпил
на рамото му,
че път е начертал
до най-далечната
полярна спътница,
че Бог се е превърнал
на човек
и заедно със слънцето
изгрял,
за да е земен и небесен,
за да се помири
и той
със своя дял.

Спокойно дишаш,
доволно си от себе си.
Пребори се
със ураганен вятър,
смъкна облачния
тежък покрив,
разбърка дъното си
до утробата,
надви стихиите изплашени
/със писък и свистене
отлетели/,
а побелелия девети вал
се свлече отмалял
пред теб на колени.
И стана тихо.
Спокойствие предвечно
се спотаи
във твоето дихание!

АМИН!

 

 

НА ЧЕТИРИ ПОСОКИ
плуваш едновременно,
достигаш бреговете си
и тръгваш веднага обратно,
без да измерваш времето.
Не ти ли е дотегнало
еднообразието
на това движение?
Или е мярката ти
толкова неизмерима,
че аз не мога да се вместя
в нея,
тъй както не заемат място
във твоята неизмеримост
молекулите?
И все пак аз усещам в себе си
от твоята архимилионна част,
наречена живот,
нещо мое.
Не сме ли двама с теб
във същото световно измерение
пред вечността?
Подай ръка.

 

 

НЯМА ПРАЗНО МЯСТО
във живота ми,
за да нахлуеш
с прилива си в него –
няма жива клетка изоставена,
за да се вмъкне в нея
неочаквано смъртта.
Минахме със тебе бурите,
крушенията,
спасението
и преживяхме заедно
страха.
Сега ме заведи
във глъбините си,
при китовете и при
микроорганизмите,
за да не помня заедно със тях
часът на свойто раждане
и да не виждам как се приближава
часът на моя край...
ПОДГОТВЯШ ЛИ МЕ,
или още не?
Може би ще трябва аз сама
да се подготвям
за старостта си и за края?
Но аз не мога, не умея
за себе си да мисля –
мога за човека,
за оня, дето се бои,
комуто предстои
завинаги раздяла,
комуто съвестта не е оставила
поне една минута,
запълнена от щастие,
комуто беше мъка,
че забрави
лехата да полее
гълъба с пречупено крило да напои,
старците, на село изоставени,
да посети!
Помогни на тях!
А мене погълни във своя шум,
за да се уча на мълчание.




ТВОЯТ ПРИЛИВ Е ОЧАКВАНЕ,
твоя отлив – изненада.
С каква игра ме грабваш
и държиш, и учиш на търпение!
За какво ме готвиш?
Може би за оня час,
когато стигнат до земята
радиосигналите, изпратени в момента
на земното зараждане
и още недостигнали до нас?
Тогава ли ще разбера
какво е раждане,
какво е смърт,
какво е дух,
какво е плът!

 

НЕПРИМИРИМА

Плашиш ме,
велико Мироздание,
като разпъваш мисълта ми
до своята неизмеримост!
Земята ни е точица във тебе,
а в тая точица е мойта обич
и моята омраза,
и силата ми, а не мога
да ги разтегля
до размерите ти.

Ти ми даде:
копнеж към своето величие
и разум да проникна в тебе,
и жажда да те опозная,
а идва ден и трябва да изчезна
и да ти върна всичко!

Гледам Изгрева,
гледам Залеза
поглъщам Вечността ти
и чакам своя край
непримирима...

 

 

ВОЛЯ

Самотност моя,
моя втора майко,
от кого ме вардиш,
та залостваш
всичките врати
и диплите сгъстяваш на завесите,
да не надникне, пази Боже,
врабчето през прозореца!

Кой враг е по-голям
от оня в мене, който ме мори
със упреци за грешките ми
и ръфа със горчиви думи,
изречени от мен самата
към свои и несвои.

Пусни във моя дом света!
Не ми е враг!
Не той във мене –
аз във него да нахлуя,
да прегоря,
да не оставя нищо за смъртта,
когато спре на моя праг!

 

ЗЕМЯ

Гориш, земя
гориш с изригващия гняв
на своите вулкани –
гориш
с избухващите взривове,
подземни и надземни,
раздухваш пламъците
с ветрове,
разкъсали юздите си,
превърнали се на циклони –
бушуваш с океанските вълни
и бреговете си разбиваш!
Къде ни водиш,
искрици, избликнали от твоя огън!
Какво ще стане с нас,
ако във своето безумие
един ден прегориш?
Какво ще стане с мисълта ни,
родената от теб
да бъде вечна?
Къде ще иде тя?

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево