Рада ВЪРТУНИНСКА е родена в Добрич. Завършила е руска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работила е предимно в сферата на културата. Издала е 11 книги – краеведски изследвания, романи, разкази, стихове, импресии и др. Нейни стихове са включени в „Антология на българската поезия“, Москва, 2007. Секретар на Сдружението на писателите в Добрич от неговото създаване и член на редакционната колегия на сп. „Антимовски хан“. Член на Съюза на учените в България. Носител на орден „Кирил и Методий“– първа степен.


(Мисли, породени от един автентичен запис)

През есента на 1975 г. Дора Габе гостува в Добрич по повод 95-годишнината от рождението на писателя Йордан Йовков. По това време тя сключва договор за написване на книга за Добруджа в периода на румънската окупация (1913–1940 г.) с Окръжен комитет на БКП.
В един промеждутък от официални срещи и ангажименти тя посещава дома на Любен Бешков (юрист и краевед от Добрич), за да се запознае с документи от неговия архив, към който проявява интерес. Работи и си води бележки цял ден. Късно вечерта семейство Бешкови я съпровождат до хотела. Пътьом срещат д-р Иван Дженев, който ги кани в дома си.
Семейство Дженеви (д-р Иван и Мина Дженеви) били поласкани, че голямата поетеса на драго сърце приема поканата, без да издава умората си. Домакините решават, и с право, че тази среща ще бъде неповторима, паметна и не бива да остане само като спомен, който с годините ще избледнее и ще изчезне заедно с тях. На притулено място поставят магнетофон с приятна музика, която запълва паузите в техните разговори. В останалото време записват думите на Дора Габе. Днес магнетофонният запис се съхранява от д-р Дженев, но е в лошо техническо състояние и затова е труден за точно дешифриране.
От него разбираме, че в началото Дора Габе и Любен Бешков продължават да обсъждат темата за добруджанския печат по време на окупацията. Той разказва за погрома над печатницата в Добрич, за непокорството на печатарските работници, които заедно с Любен Станчев (1904–1944 г.), главен редактор, изявен журналист и родолюбец, разстрелян през септември 1944 г., събират и пренареждат разпилените и стъпкани оловни букви и шпалти, за да излезе поредният брой на вестника.
Дора Габе слуша. Не задава никакви въпроси. Само от време на време се чува нейното меко и разтеглено „Да“. „Да“ – като потвърждение на казаното от Любен Бешков, и „Да“ – като съгласие с оценките му.
В един момент музиката секва. Настъпва тишина и поетесата започва да рецитира. Дори само този факт е вече събитие. Една спонтанна емоция, докосване до възвишения свят на лирика, споделена интимност, което прави вечерта тържествена и емоционална. Отправна точка става познатият ни израз в нейно стихотворение: „Що мълчиш?“. Още в предварителния разговор д-р Дженев въодушевено и развълнувано ме уверяваше, че това бил апотеозът на вечерта. Въздействието било удивително, а атмосферата почти мистична.
Но „Що или защо мълчиш?“ се открива и в други нейни стихотворения от книгата „Светът е тайна“. Например: „Нима напуснал този свят, все още си в света? Защо мълчиш тогава?“. Или: „Защо мълчиш, живот? Защо?“. Или: „Да си вървим – ми рече. И станахме. Паякът, наситен задряма в паяжината. МЪЛЧИМ“.
Така се породи у мен идеята да надзърна в темата за мълчанието в поезията на Дора Габе, без претенции за изчерпателност. Мълчанието се превръща в лайтмотив в цялата ѝ по-късна лирика, особено в „Светът е тайна“. Като че ли заслушана в мълчанието, тя се опитва да долови, разгадае неказаното някога. Да проникне в тайната на небитието, на космическото, на вечното мълчание. Да усвои неговия език, да го преведе на разбираем език, да го сподели със своите читатели. Колцов казва: „Светът е тайната на Бога, а Бог е тайната на света“. Дора Габе се стреми да разбули мълчанието на двете тайни. Според нея: „Мълчанието е утроба, в която се раждаме и изчезваме“. То е „Съдба, която гледа и мълчи“, „и тъй е страшно нейното мълчание“ („Птици“). Мълчанието е „тиха светла истина“ („Очите“).
Стихотворението „Мълчание“, което тя рецитира на тази среща у д-р Дженев, най-пълно разкрива драматични моменти от нейния личен живот и взаимоотношения с Пейо Яворов и Боян Пенев. От дистанцията на времето и уталожените чувства тя се връща към тях, оценява обичта, коварството на думите, които ги разделят, непреодолимото съжаление за пропуснатото щастие:

Не помня думите ти.
Помня твоето мълчание.

Толкова изразително и многозначително е било Неговото мълчание. Мълчание, бременно с мисли, изпълнено с въпроси и съдбовни решения. Мълчание, проникнато от чувства на любов, доверие и нежност, бих казала, и на угризения. Защото във въпроса „Що мълчиш?“ и в отговора „Аз не мълча!“ се съдържа нотка на пропукване, на нова посока във взаимоотношенията им. Те невинаги са били мълчаливи. Заедно са се възхищавали и обичали нещата от живота. Яворов я въвежда във владенията на поезията, наставлява я е, взискателен е към поетичните ѝ опити. Тя го слуша и следва. Той е нежният звън на поетичната лира. Поезията ги сродява и свързва душите им.
Боян Пенев ѝ дава задълбочени познания за литературата, разкрива пред нея възторжения свят на музиката с дълбоко познаване на музикалната класика. Единият свещенодейства в лъчезарния свят на поезията, а другият – в науката за поезията и нейната посестрима – музиката. Два равностойни таланта и тя между тях e твърдо решена да разкрие пред света своите творчески способности. Оттам може би и прокрадващото се угризение, че решението, макар и още само да витае наоколо, в мислите им, дълбоко скрито и неясно, изразено в думи, би наранило дълбоко душата на другия.
Заедно с това пропълзява и съмнението дали изборът не е погрешен, прибързан, продиктуван от засегнатото честолюбие, от вътрешна неувереност. По-късно тя ще каже: „А може би от себе си избягах“.
„Що мълчиш?“ е въпрос, който съдържа дълбок психологизъм, безпокойство и страх. Той не предполага продължение като в делничен разговор: „Що мълчиш? Кажи нещо!“. Зад този въпрос се крият други въпроси: „Какво става в душата ти? Какво си решила? Какво изпитваш в този момент?“.
Отговорът е: „Аз не мълча!“ и се подразбира – аз разговарям с тебе в мислите си и ти ги чуваш, защото добре ме познаваш, защото мислим заедно за едно и също нещо. Разговорът в мълчание е по-верен, по-истински, по-искрен и по-интимен. Той не е загърнат и разкрасен с излишни думи, които невинаги са еквивалент на мисълта и често скриват истинското ѝ значение и същност.
След много години на размишления и духовни терзания тя осъзнава, че ТОЙ – КОЙ, Яворов или Боян Пенев, или те двамата, са се слели в една духовна личност, моделирана от времето. Че ТОЙ е бил нейният единствен спътник, когото е носила в мислите и в сърцето си през целия си живот. Макар признанията ѝ в края на живота да сочат Яворов, те еднакво се отнасят и за Боян Пенев. Загубата на човека, съветника, приятеля, любимия, който и да е той – Яворов или Боян Пенев, е невъзвратима, а съжалението – закъсняло и болезнено, наложило печата си върху живота ѝ. Към него се връща до края на дните си. С Боян Пенев тя общува в реалния свят. Споделя успехите му, издига на пиедестал неговата научна и литературна дейност. У тях двамата еднакво резонира радостта от успеха на другия. Макар и разделени, те вървят по общ път, подкрепят се, стимулират бъдещи творчески проекти и прояви. Яворов е недосънуваният сън, светлият и неосъществен блян.

Да бяхме цял живот един до друг
мълчали заедно,
не биха думите посмяли
да ни разделят…
Неказаното се съдържа в мълчанието на многоточието като въздишка и топла сълза и тя довършва със съжаление и болка: „Цял живот мълчание!“. Защо Дора Габе е избрала да прочете на почти непознатата весела компания именно тези дълбоко интимни и много тъжни стихове? Те може би са били познати на някого от присъстващите, най-малкото на Мина Дженева (гимназиален учител по български език и литература). А може би тези изглеждащи щастливи семейни двойки са подсилили чувството ѝ за самота и копнеж за семейство.
„Самотата е втора моя майка“ – казва тя и ще го потвърди със следващите стихове, които чете. Явно стихотворението „Мълчание“ е било и за самата авторка върхово постижение в нейната поезия като изказ, като емоционално състояние, като тема, защото и при срещата си с Константин Федин, и при други обстоятелства то присъства в нейния репертоар. В него тя дава израз на своето страдание и непростима прибързаност, че не е опазила, пропуснала е щастието, разминала се е с човека, когото е обичала, с когото са били в хармония. Като избира именно тези стихове, тя като че ли е изпитвала потребност да сподели със своите земляци тези мисли, да търси от тях съпричастност и разбиране, да им нашепне, че щастието е нетрайно и зависи от самите нас. Съдържащото се в стиховете усещане, че и тя има определен дял и вина за разлъката, е споделено с хората като изповед, която я пречиства.
Кога се появява мълчанието не само в поезията на Дора Габе, но и в живота ѝ като жена и личност, за да се наложи и да придобие такова голямо значение за нея?
В нейните ранни стихове от „Теменуги“ мълчанието отсъства. То прелита като предчувствие във „Вълна“ от цикъла „Земен път“. Явява се като че ли случайно, но се превръща в акцент, в тревожен въпрос и ще го срещаме все по-често.

Мълчиш? Скала гранитна все едно
о тебе се разбих като вълна.

Макар и сдържан, гневът прозира и прелива в съжаление и разочарование за нараненото ѝ женско честолюбие и разбитата на ситни пръски творческа вълна. Разривът с Боян Пенев е все още парещ, неизживян и мълчанието звучи с всичките нюанси на душевното ѝ състояние. „Светът е пълен с музика, светът е пълен с теб“ ще каже много по-късно тя. Може ли това да бъде само поетичен образ или е дълбоко почувствана болка от неговото отсъствие?
Мълчанието е било специфично състояние на вглъбения в себе си и в своята научна работа Боян Пенев. Той пише лекциите си и литературните си изследвания в мълчание. Разучава партитури на цели опери в самота и мълчание. В мълчание слуша музика и се слива с нея. Учи на мълчание и своята спътница, а това НАЛОЖЕНО мълчание се превръща в бунт, в една необходимост за опазване и защита на собствената личност и самоизява на напиращия талант.
В прозата на Дора Габе от 1924 г., в „Някога“ ще открием нов смислов оттенък на мълчанието. Приказката на Василица за „царя с трите реда зъби“ плаши детето и то потреперва: „У-у-у какъв страшен! Шт, Мълчи пък ти!“ – казва другото дете. Това е мълчанието, което огражда, предпазва от злото. Интуитивното усещане на детето, че думите, изречени, могат да материализират страха. Такива са били и внушенията на майката: „Трябва да се мълчи, защото става лошо“.
Съвсем друго е чувството, което предизвиква мълчанието на облаците. Подгонени от вятъра те МЪЛЧАТ и бързат. В тяхното мълчание има съсредоточеност. То подпомага движението, действието. Разговорите биха ги разсеяли, забавили и те биха закъснели за там, накъдето са се запътили.
В годините на румънската окупация Дора Габе винаги и при всички обстоятелства е изразявала своите родолюбиви чувства към поробена Добруджа и е апелирала към световната съвест да обърне внимание на тази малка земя. В речта си на митинга през 1927 г. тя многократно повтаря: „Мълчим! Човечеството мълчи! Мълчат най-близките, мълчим самите ние“. Това нейно „Мълчим!“ е заредено с недоволство, гняв и непримиримост с наложената несправедливост. Зад него се крие упрек към гузната политическа съвест. Укор към безразличието на световната общественост.
Мълчат най-близките от страх и нерешимост, за да не се влошат нещата, ако се обадят. Те търпят и чакат някой друг да проговори.
„Мълчим и ние самите!“ е обвинение в малодушие и примирение с положението. То е призив за повече смелост и решителност, за разбуждане на задрямалата и успокоена съвест.
Дора Габе борави с темата за мълчанието с майсторството на виртуоз, който познава всеки негов детайл и му придава различно значение. То е в развитие и като тема, и като въздействие. Дори се запитах дали не е познавала исихазма. Дали не е била повлияна по някакъв начин от доктрината му, или сама тя е достигнала до дълбочините на неговата същност, преживявайки дълги дни и години в мълчание. Не бих могла да изброя колко смислови значения има мълчанието в нейното творчество. „Мамо, защо мълчиш?“ – любопитството на детето. „Защо мълчиш, живот?“ звучи като предизвикателство, нетърпение да проникне в същността на това мълчание, в което се крият много тайни, енигматични загадки на великата, непроницаема тайна на живота. „Разправя (Яворов – б. а., Р. В.), сякаш се бои от секунда МЪЛЧАНИЕ“. Натрапва се различието на мислите, изречени, и мислите, премълчани. С мълчание са наситени и лириката на Дора Габе, и нейните философски прозрения за живота и смъртта.
Но да се върнем на вечерта у д-р Дженев.
Внушението, което постига Дора Габе, независимо дали разговаря с някого, или рецитира, се дължи в много голяма степен на нейното умение да пресъздава логиката на поетичната мисъл, на нейния необикновено мелодичен, прочувствен, изразителен, вълнуващ, трогателен глас. В него е вложена цялата ѝ чувствителност и богата душевност, изградена и населена с прекрасни образи и картини. Той въздейства като магия, като тъжен напев, „нощен хорал“. В него звучат тъгата на „адажиото“ и много рядко радостта на „скерцото“. В това е непостижимото обаяние на Дора Габе, което я прави различна и несравнима с другите поети. Цялото ѝ същество е в нейния глас, който успокоява и облекчава болката. Да си спомним какво казва дни преди кончината си Яворов, докато тя му чете „песните“ на Мария Конопницка: „Четете, четете! Гласът ви така ме успокоява!“.
Д-р Дженев вече тридесет години е под въздействието на нейния глас. Не може да го забрави, да се освободи от разтърсващата сила, от красотата, от кадифената мекота, от дълбочината и от душевния смут, който предизвиква този глас с въпроса: „ЩО МЪЛЧИШ?“. В спомена му са останали тишината и благоговейното мълчание на присъстващите, магическата сила на поетичното слово и начинът, по който е изречено: „ЩО МЪЛЧИШ?“. Дора Габе ги е пренесла в друго духовно измерение, хипнотизирала ги е с искреността и дълбочината на чувството, което влага. Тя чародейства по един невинен, непринуден начин, без патетика и излишна тържественост. Тя наднича в душата на събеседниците и слушателите си.
На тази среща Дора Габе прави една композиция от стихове, от цикъла „Сгъстена тишина“, писани в различно време. Те звучат в същата минорна тоналност както „Мълчание“. Може би е импровизирала, може в момента да са се раждали поетични видения, вдъхновени от съприкосновението с добруджанци, не можем със сигурност да кажем, защото тя чете отделни строфи, които смесва с други познати стихове от същия цикъл или ги завършва по нов и непознат начин.
„Ранена съм от срещи и раздели“ – изповядва тя и в гласа ѝ долавяме болка. Или: „Такава мъка изживявам“ – и слушателите стават съпричастни на нейната тъга и страдание. По-нататък: „Недей се доближава, не ме докосвай!“ – звучи властно и повелително, но в тона ѝ има и молба, безпокойство и грижа: „Ще се опари твоята ръка от огъня във мене, от топлината недораздадена“. В сгъстената тишина на есенната вечер тя преминава от едно състояние в друго, но то носи същото настроение на умора, на печал и съжаление, на стремеж към уединение и усамотение в собствения свят. Той е изпълнен с тревожни сенки и мъчителни спомени. Тя не допуска в него да проникне дори най-близък и скъп човек. Толкова пламтяща, изгаряща и опасна е събраната в нея „недораздадена топлина“. Тя не би желала да нарани, да причини болка на човека, на същия човек, когото в началото е молила: „Подай ръка! Такава мъка изживявам!“. Готова е да сподели тъгата, която носи в себе си, и миг след това отхвърля подадената ръка, за да я предпази от болката, която би ѝ причинила.
Пълната гама от противоречиви чувства и настроения, изразени в няколко строфи, ни разкрива тревожната същност на нейния вътрешен мир, добротата, деликатността, неспокойния дух на жената, на поетесата, които биха изплашили и най-властния мъж.
Дара Габе няма спокоен пристан. Самата тя е движение, неспирно движение като земята, като вселената, като цялото мироздание. Съзнанието ѝ винаги е будно, а душата – отворена за обич към всяко същество – било то човек или птица. Мислите ѝ са като кълбовидни мълнии, понякога екзистенциални, унили, понякога лъчезарни и тихи, те витаят в него наяве и насън. Тя живее с ритъма на времето. Обсебва го. Променя го така, както се променя светът около нея. И равносметката: „Ще бъдат думите ми капки в океана, а неизреченото ще остане в мен. И ще изчезне с моето МЪЛЧАНИЕ“.
Тази непредвидена среща в дома на д-р Дженев и приятели е още един детайл от звездната личност на Дора Габе, който намира своето място в плетеницата на добруджанската културна история. Няма незначителни неща, когато са сътворени от майсторите на словото, на художествената мисъл, на безсмъртното изкуство.
Дора Габе остава величавият дъб на българската поезия, чиито корени са дълбоко в добруджанската земя.

Август – септември 2008 г.