Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: БЛИЗО ДО НЕЯ"

БЛИЗО ДО НЕЯ

Стефан ПАМУКОВ е роден през 1932 г. Той е последният мохикан в българската литературно-историческа наука. Неговите постижения в изследването на българското епистоларно класическо наследство, събрани в десет тома, надали ще бъдат повторени от някого. Както и откритията на писма и ръкописи, считани завинаги за изгубени или унищожени. Неговите книги с неизвестни писма на Лора, Мина, Елин Пелин, Тодор Влайков, Димитър Бояджиев, издирените неизвестни ръкописи на Лора, ще останат като събития в българската литературна история на ХХ век. Тепърва обаче ще се оценява изключителният като замисъл, изпълнение и значимост литературен проект на Памуков от последното десетилетие, включващ многотомното представяне на малко познати интимни преживявания и драматични моменти от живота на западноевропейските класици. Досега излязоха „Енциклопедия на италианската литература“ (2001), „Енциклопедия на английската литература“ (2002), както и свързаните тематично с френската литература „Любов и трагизъм“ (2003), „Знаменитият ХVІІ век“ (2004), „Съдби“ (2005), „Дух и страсти“ (2006), „Моят Париж“ (2008), следвани от „Шведска литература“ (2010), а също и „По върховете на италианската литература“ (2012).



Минах в края на 1982 година случайно край дома на Дора Габе. Не бях я виждал дълго време и се отбих. Оплака се, че е получила „удар“ в очите, от който трудно се съвзема. По-едрите букви вижда, но дребните – не. Не може да чете и това я измъчва. Нищо вече не я радва, откакто загубила сестра си Бела и племенницата си Катя. „Аз съм с болна душа – повтори тя няколко пъти – и трябва да се освободя от мъката и да оздравея, за да мога да работя и да се радвам на нещо.“ После замълча.
Загледах се в една картина, дело на полски художник. До нея – икона от Атонските манастири, подарена ѝ от Йордан Стубел. Заговорих за тях. Съприкосновението с тези произведения на изкуството я извади от лошото настроение, тогава започна да ми показва ордените, които напоследък е получила. Между тях беше медалът „Яворов“, който тя взе в ръка. Стана дума за първата ѝ стихосбирка „Теменуги“, затова я попитах кои стихотворения в нея са посветени на поета. „То е само едно. Прочети последните и ще разбереш“. Започнах да чета: „И търсих си до днешен ден мечтата“. „Не е това – каза тя. – Другото до него прочети!“ Започнах: „Като саван снегът се тихо стели.“ Изведнъж каза: „Ето това е стихотворението, породено от Яворов. Като ученичка обичах математиката, но и морето, звездите. Бях влюбена в един гимназист – Йосиф Серпер. На него са посветени почти всички стихотворения от „Теменуги“. Какво можех да напиша аз, та тогава бях на 17 години?! Това са стихотворения на Яворов, не мои. Той ги поправяше така, че не остана почти нищо от мене. Той ме научи да пиша стихове. Занасям му едно стихотворение от 5 строфи, а ми го връща в 3. Казах му, че това не е моето стихотворение. „Добре – хайде да го прочетем. Това ваше ли е като мисъл?“ „Да“ – отговорих аз и се разплаках. Тогава той сложи ръка на челото ми и каза: „Не плачете, така се расте. В стиховете ви има излишни думи. Аз ги махнах, защото съм по-опитен.“ Строг беше, но беше нежен. Бях като в храм, но ето че заминах за Швейцария и литературният критик Р. му написал писмо, с което ме злепоставил пред него. И получавам писмо от Яворов, то бе ужас да го четеш и веднага го хвърлих в огъня. Беше ми много мъчно. Тогава написах това стихотворение, за което ти казах, че е изцяло мое. След ден-два получавам от Яворов телеграма да не чета последното писмо от него, а да му го върна. Не помня дали му отговорих. Така се разделихме. След време се върнах в България, но още бях измъчена от тази нещастна любов. Баща ми по моя молба реши да ме изпрати за малко в Италия. Отидохме в София. Хранехме се в един ресторант на интелектуалци. Помня – имаше дълга маса и се сядаше от двете страни. Веднъж, гледам, влиза Яворов, спира точно пред нас и като ни видя, от смущение започна да говори с много фалшив тон: „А, госпожице, как сте, много сте променена, хубава“ и т.н. Не говори дълго. Мислех си, че ще идва и занапред в ресторанта, но той вече не дойде. Аз все търсех случай да го видя, но напразно. Най-после пак се видяхме. Тогава му казах, че искам да поговорим. Покани ме в театъра. Отидох. Яворов беше седнал на бюрото си, а аз на канапето, доста далече от него. Ех, може да не е било много далече, но на мене тогава така ми се стори. И пак започна фалшиво: „Е, госпожице, с какво мога да ви бъда полезен?“ Попитах го защо е против мене, забрави ли, когато ми посвещаваше стихотворения. Той не ми даде отговор, само ми каза, че нещата са се променили, че ще се постарае да бъде кавалер – дума, която още повече ме огорчи. Не помня бях ли чула за любовта му с Мина, но тогава ми показа един неин портрет. Беше с ученическа престилка. Погледнах я и му казах, че е много хубава. Разделихме се този ден окончателно. Отидох в хотела и цяла нощ плаках, наплаках се за цял живот. Бях разпъната на кръст. Нямах истински живот, у мене имаше само копнеж и мъка, у него – старание да не се издаде. Много късно една вечер ме срещна. Искаше да поговорим. Казах – не, сама си развалих всичко. Мина време. Сближих се с Боян Пенев. Оженихме се. Той никога не доведе Яворов у дома. За пръв път дойде след венчавката с Лора, дойде, за да каже ето – ти не искаше … Лора беше красива. От нея лъхаше чар. Аз не мога да ѝ простя, че се самоуби и го повлече след себе си. Когато беше сляп, дойде у нас. Брат му отиде нейде. Боян се оттегли в кабинета си, за да подготви една лекция, затова ме помоли да отведа Яворов в гостната и да го разсея от мрачните му мисли. Започнах да му чета мои преводи от една полска поетеса, забравих името й, ще се сетя, а той ми каза: „Чети ми, твоят глас ме успокоява.“ Тогава за първи път, почувствал се ограбен от живота, извика с нотки на протест: „Ах, Лора!“, но всичко това беше мигновено и като се поуспокои, добави, че ще напише стихове, посветени на нея. Него го погубиха хората на Екатерина Каравелова.“
Попитах я дали си спомня името на полската поетеса, чиито стихове толкова са допаднали на Яворов, а тя отговори: „Нали знаеш, че имената са навсякъде в живота и не могат да се запомнят, а цифрите си стоят всяка на своето място. Веднъж отидох във Виена и в легацията виждам Теодор Траянов. Когато да го представя на мои познати, забравих му името и той до смъртта си не ми прости това. А пък ти искаш на полската поетеса името да помня“…
Една сутрин в почивната станция в Хисаря стана дума за Добруджа и тя се впусна в спомени:
— Там живях в чифлика на баща ми с две неща – с природата и с книгите.
— Сигурно много обичате Добруджа?
— Да, както обича човек родителите си. Като ме лъхне тоя въздух, съвсем друго духовно и физическо състояние имам. В Добруджа и звездите, и залезът са по-големи. От хоризонта е. Оттук и желанието ми да следвам астрономия. Бях наивна. Другата ми мечта беше да уча живопис. Обичах и литературата. Тя обаче добре ме нареди в живота. Имах тежка младост.
Постепенно разговорът се промени и Дора Габе си припомни едно преживяване в Лондон:
— Веднъж като делегатка на ПЕН-клуба заминах за Англия. Скоро след това бях поканена на вечеря от английски писатели. Председател беше Голсуърти. Помня добре какво каза той за мене: „Аз не съм чел нейни произведения, но моля ви се, обърнете се, погледнете я и ще разберете какъв може да бъде резултатът от нейното творчество.“ Бях тогава още млада.
Седем пъти ходих в Бритиш музеум и като видях колко много гръцки произведения на изкуството имат, а Гърция е толкова бедна при своето богатство, заплаках. Дойде пазачът и ме попита защо плача. Отговорих му на френски, а той добави, че Англия ги е спасила и затова са тук. „Но това не е морално – възразих аз. – Спасили сте ги, добре, върнете ги сега.!“ „Никога“ – отговори той. Оттогава намразих съвършенството.
В Гърция съм ходила няколко пъти и видях съвсем малко произведения от древността, но какво движение, колко живот в тях!
Няма да забравя и един друг случай. Влезнахме в една къща. Посрещна ни стопанката. Заприказвахме се. Когато си тръгнахме, тя ни изпрати до вратата, после се върна и какво мислиш – отиде да откъсне единствената роза, която беше цъфнала, единствената красота в цялото това бяло-сиво пространство. Аз исках да я спра, но тя я откъсна. Това ме трогна.
Аз съм чувствителна. Ето сега живея с мъртвите и това ми пречи на творчеството, защото мъртвите са живи в мене. Споменът е мъртво нещо в сравнение с преживяното, което е присъстващо. Това се чувства в стиховете ми в „Земен път“, която снощи прегледах. Тук, в Хисаря, вечер няма какво да се прави, освен да се гледа телевизия. А този филм за войната е майсторски направен. Като започнеш от децата и стигнеш до най-старите – сърцето ти се свива. През 1947 година бях в Сталинград. Тогава целият още стоеше разрушен И си взех парченце желязо от бомбите и камъче от сградите, но някой ми ги взе. Същото и в Ленинград. Имах една близка писателка, ето, забравих името ѝ. Едно време в Гренобъл на изпит забравих името на Наполеон Бонапарт. Имената звучат в ушите ми, в спомените ми, виждам ги само като фигура. Та тя ми даде една нейна книга за Ленинград по време на войната. Имам я у дома, ще ти я дам да я прочетеш. От нея научих много неща.
Друг път Дора Габе поде разговор за космоса:
— Тези дни публикувах стихове за космонавтите и Георги Иванов ми благодари. Преди това поисках от него да ми разкаже за полета си, но той съвсем малко ми разказа, после аз го поукрасих, тъй като ние, поетите, разчитаме и на фантазията си. Написах много, след това зачерквах, зачерквах, докато остане есенцията за мисълта и чувството. В неговия разказ ми направи впечатление, че като обърнали ракетата, за да поемат курс към земята, пред погледа им се открила необикновена гледка: най-различни багри, особено жълти и червени цветове, преливали в такава красота, че всичко това им внушило колко велика и веща е природата.
Веднъж я заварих посърнала от безсъние. В ръцете си държеше лупа и листове. Пишеше втората част за космонавтите и ми чете стихове за кораба, който останал без сърце, защото двигателят спрял. Болните очи я измъчваха, но тя искаше да завърши стиховете непременно. Показах ѝ току-що излезли нейни преводи. Тя се зарадва и помоли да ѝ прочета „Петър Плаксин“ от Тувим, а следобед – предговора от Петър Динеков. Тъй като не чува добре, започнах да чета високо, но тя ме прекъсна:
Чети ми тихо, интимно, не като в зала!
Някои места се четяха повторно. Тя се вълнуваше, но следеше внимателно всяка дума. За „Анхели“ каза: „Преведох го в Чамкория. Когато го изпратих на Боян Пенев, той ми написа, че в него имало всичко, но не и „Анхели“. Трябваше да изгоря превода и да започна наново.“
Разговорът премина към последната ѝ стихосбирка, върху която непрекъснато работеше. Написала е нов цикъл, но не бил за преписване, защото още не е окончателен.“ Сега една мисъл ме тегли насам – друга натам.“ Нямат и заглавия. Чете ми ги според сегашната подредба. Всяко стихотворение е на отделен лист, макар че са твърде кратки. Които ми, допадат ги запомням. Тя се радва, защото, щом се помнят, значи, са добре написани. Те са като поетически сентенции, затова никак не е трудно да се запаметят:

Разбрах те, жизненост,
усетих себе си в теб.
Сега съм ненаситна
да раждам земния си живот.

Особено ме трогна едно от стихотворенията, което току-що беше написала:

Посрещам
края на живота си.
Раздавам всичко свое
и вече не греша.
Но кой друг свят
ще ме приеме
с опразнена душа?

Като чете, на някои стихове се замисля, после леко се усмихва, защото според нея те не само се леят, но в тях има смисъл и дълбочина.
След няколко дни дойде у дома в Пловдив и отново си припомнихме същите стихове. Изглежда, държеше на тях.
Сполучлива беше нейната психо-характеристика, която тогава направи на нашия народ: „Той не е изхабен – той е свеж и силен, още по-силен след пет века робство. Запазил е своите обичаи, своята душевност. Но наред с хубавото не може у него да няма и нещо лошо. Затова има Господ и дявол. Хората не напразно са ги измислили.“
 Дора Габе се връща към времето, свързано с Боян Пенев, за когото този ден говори с възхищение: „Голяма личност е и колко жалко, че умря на 45 години. Боян обичаше народа и го болеше, че е написан „Бай Ганьо“, но сега инак бе погледнал на тези неща. Каква богата психика имаше той, какви познания! Той ме въведе в един мир на герои, на идеи, на цялата европейска култура. Аз жертвах за него личното си творчество, ходех по села и градове, за да му събирам стари книги и ръкописи, защото беше много зает, и се радваше, когато му занасях това, което съм намерила. Само тогава се радваше … Често му казвах: „Омъжих се за тебе, а не те виждам.“ Но и в характера си имаше нещо, което караше хората да бягат от него, имаше в сърцето му гняв, но те не можеха да си обяснят откъде идва той. А всичко това беше останало от детството му, от тежкото му юношество. По-късно заболя. Колко го молех в Германия да се лекува, не пожела … Преди 20 години ми правиха операция. Отнесли ме с количка, но още не съм дошла на себе си. Лежала съм, колкото съм лежала, а на другия ден сестрата ми каза, че съм декламирала стихове от Яворов. Колко нещо дълбоко е останало от него в мен! У Боян ценях учения, но друго е поетът!“
Веднъж я помолих да напише една мисъл за поезията. Тя се засмя и добави: „Ние я създаваме, а критиците пишат за нея, но ще се опитам.“ После се замисли. Не след дълго беше написала: „Поезията е друг свят, в който човек живее двоен живот“, но зачеркнала тази мисъл и под нея продължила: „Поезията е въздухът, в който човек се ражда земен и небесен.“
За последен път я видях няколко дни преди смъртта ѝ в болнична стая № 7. Малко преди да влезна, д-р Иванов ме предупреди, че няма да я позная. Страните хлътнали, погледът – безжизнен.
— Вижте кой е дошъл!
Не ме позна. Тогава лекарят отвори книгата „Неизвестни писма на Лора“, която ѝ бях надписвал, и като отгърна на портрета на Яворов, попита:
— Кой е това?
— Откройте! – промълви тя.
— Отворих, отворих, кой е този?
— Не знаю.
— А тази? – и той посочи Лора.
— Не знаю.
— Това е Лора, Лора – и д-р Иванов наблегна на името ѝ.
— Лора! – почти механично повтори тя и замълча…
Това беше близкият край.

Литературен фронт, 25 август 1983 г., бр. 34

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево