ДЪЩЕРЯ НА РАВНИНАТА
Кремена МИТЕВА завършва специалност „Български език и литература“ в Шуменски университет „Еп. К. Преславски“ през 1990 г. с дипломна работа на тема: „Шестодневът на Йоан Екзарх. Въпроси на текстологията и поетиката“. Същата година печели конкурс за редовен асистент по антична и западноевропейска литература. Работи като такъв през 1990 – 1992 г., след което напуска по собствено желание. През 1992 г защитава специализантска работа по проблема: „Светогледната позиция в българската средновековна култура – Небеса и Шестоднев на Йоан Екзарх“. След спечелен конкурс от 1993 досега е главен уредник на Дом-паметник „Йордан Йовков“ в Добрич. От 1997 до закриването през 2001 на специалността в гр. Добрич е хоноруван асистент по антична и западноевропейска литература на изнесеното в града обучение на Шуменски университет „Еп. К. Преславски“. На 9 март 2005 защитава дисертация по българска литература на тема: „Повестта „Жетварят“ на Йордан Йовков – текстология и междутекстовост“. Член е на Съюза на учените в България – клон Добрич. Автор на книгата „Повестта „Жетварят“ на Йордан Йовков – литературни и културни диалози“ (2009 г.), съавтор на книгата „Йордан Йовков. Летопис за неговия живот и творчество“ (2013 г.); автор на статии, съставител и редактор на научни сборници, вестници и други издания.
„На мен всичко ми даде Добруджа. Равнината ѝ – необятност. Небето ѝ – близостта до звездите“. Тези думи на Дора Габе са христоматийно известни. Действително представата за Добруджа не като географско, а като литературно пространство се свързва с имената на няколко български писатели, сред които с женското си очарование се откроява Дора Габе. Популярни са откровенията на поетесата, че носи в сърцето си Добруджа, че тя е влязла в кръвта и в духа ѝ, че ще остане в нея до последния миг на живота. Неведнъж Елка Няголова цитира думите на Дора Габе, че за нея определението „добруджанка“ е равнозначно на благородническа титла.
Естествено е силната привързаност към родната земя да се е проектирала върху творчеството на автора. В тоя кратък текст ще се спрем най-вече на последния (шести) цикъл от стихосбирката „Земен път“ (1928 г.), озаглавен „Добруджа“. Това е първата стихотворна книга на поетесата за възрастни, излязла цели две десетилетия след дебюта ѝ с лирическите песни „Теменуги“ през 1908 г. Изминалите десетилетия носят много мъка, неспокойствие и в личен, и в обществен план. Когато излизат „Теменуги“, Дора Габе е младоженка, а когато е отпечатан „Земен път“, тя не просто се е разделила с Боян Пенев, той вече не е сред живите (1927 г.). През 1908 г. нейното семейство все още живее в Добруджа, докато през 1928 г. баща ѝ е мъртъв (1927 г.), а близките ѝ отдавна са се преселили в София: веднага след откъсването на родното място от България – след втората румънска окупация.
Стихотворенията в „Земен път“ са писани главно през 1927 – 1928 г., затова представят това душевно неспокойствие на поетесата; затова и цикълът „Добруджа“ е тематично свързан както с очарованието на родния кът, с носталгията по него, така и с тягостното усещане за робството, за врага, който събира плодовете на тая богата земя.
Наистина за Дора Габе Добруджа е не просто родно място (с. Харманлък, дн. с. Дъбовик, Генералтошевско), не само литературна тема, но и мисия – известна е активната гражданска позиция на поетесата по т. нар. Добруджански въпрос, множеството сказки, изнесени в защита на свещената за нея земя. Особено често цитирано е словото ѝ „За мъченицата Добруджа“, произнесено на протестния митинг в София на 20 ноември 1927 г. Родната земя е припозната като мъченица, защото носи тежък кръст. Основните моменти в тази емоционална реч са следните:
1. След няколко тежки войни войниците са се върнали по домовете си за отдих и утеха, но в Добруджа те заварват не родния дом, а една чужда земя.
2. Тази земя е изключително богата, вечно цъфтяща, а добруджанци – смели и жизнени хора.
3. На добруджанци са отнети една трета от земите, както и родният език. Втората загуба е много по-страшна..
Дора Габе поставя остро болезнени въпроси: „И какво ще бъде това поколение, което расте с кръвта на една раса и с езика на друга? Няма ли да е изродено? Не е ли то за никоя земя?“.
Представата за Добруджа е създадена чрез няколко символични образа: златното жито, голямото слънце, добруджанци – „отвеяните семена на тая земя, събрани тук за някаква жътва“, Стефан Караджа – връзката с „Ботевия дух“. Горещото послание на словото е, че всички са длъжници на родината си; че имат мисия, която трябва да изпълнят. Същината на мисията е визуализирана отново чрез библейската притча за сеяча – „по едно зърно да хвърли всеки от нас, ще се засее нива“.
Смятаме, че Дора Габе сама се заема да изпълни свещената си мисия – не само чрез своето смело гражданско поведение, но най-вече чрез цикъла „Добруджа“ от стихосбирката „Земен път“, чрез белетристичната книга „Някога“ (1924 г.), чрез повестта „Малкият добруджанец“ (1927 г.). Ще се опитаме да докажем, че образите и посланията в нейната реч „За мъченицата Добруджа“ съответстват на основните образи в цикъла „Добруджа“. Не е маловажна и синхронията – поетесата работи върху стихотворенията си по същото време, когато произнася и пламенното си слово. Така че „общите места“ са обясними и дори очаквани.
И нещо друго: всеки човек, особено творецът, има някаква архетипна представа за родина, за родно място. Тя е свързана с определен кръг от образи, които той възпроизвежда отново и отново. Може би затова споделеното от Дора Габе в „Една изповед“ също може да се открие на образно ниво в цикъла „Добруджа“ и в други творби, посветени на родния кът: любовта към земята, към черната пръст; любовта към труда; копнежът по широкия простор и високото небе, по големите изгреви и залези. Едно от най-силните признания на поетесата е: „Мене Добруджа ме създаде“. Тя е нейна майка, а Дора Габе ѝ е дъщеря – една дъщеря на равнината. Добруджа е асоциирана и с родината. Следователно тя е едновременно земята-майка, но и родината-майка. Тук като че ли бихме могли да открием разликата, която прави например латинският език между talamh – земята като елемент, като пръст, и terra – земята като географско понятие, страна. Първият смисъл е изконно митологичен: земята-майка ражда, но и приема отново децата си в своята утроба. Във втория (географски) смисъл земята е родина, пространство, което е свещено за всеки и той е готов да го защитава с живота си. Образът на мъченицата-родина е утвърден още в българската възрожденска книжнина и по-късно нееднократно актуализиран в новата и най-новата ни литература. В поезията на Дора Габе обаче храбрият рицар не е само новият Стефан Караджа, а са всички деца и дори дъщерята – лирическа героиня на стихотворенията. Те са готови „да поемат кръста ѝ от плещите“ според стихотворението „Пътища“ („Нашата малка земя понесе тежкия кръст“ – „За мъченицата Добруджа“).
Родното пространство е духовен център, съответно център на света. Затова завръщането в него е равнозначно на духовно обновление. Дори то да е само в мислите, чрез спомена. Алберт Бенбасат сполучливо обобщава, че Добруджа е не само „топонимична“ родина за Дора Габе, но е пространство, на което тя придава „битийно-философски измерения“.
Именно това сакрално пространство е поругано от врага, пръснал като пилци децата му по земните пътища („Земя“, „Родина“, „Добруджа“, „Прокудени“ и др.). Те са обречени на скиталчество, но поривът им за завръщане е много силен – това е зовът на кръвта. Тази метафорична визия представя родната стряха като майчина люлка и като гнездо, което е опустяло, което очаква своите птици отново:
Като люлка, като майчина,
бащина рождена стряха,
дето се гредите сведоха
и гнездата опустяха…
(„Прокудени“)
Темата за скитничеството трайно присъства в поезията на Дора Габе. Това е забелязано и отбелязано отдавна. Свързва се обикновено с нейното субективно усещане за еврейския ѝ произход. В своята студия за стихосбирката „Земен път“ още Иван Мешеков, без да развива проблема, подхвърля, че героинята на Дора Габе е „тревожно чедо от коляното на Ахасфера („Прокоба“)“. Действително в „Прокоба“ душевното търсачество и скиталчество е усетено като проклятие:
Защо ме тегли неспокоен дух далече,
съдбата ли на мои прадеди бездомни,
събудена в кръвта, прокобата изрече,
или от векове душата ми я помни?
Цитираните стихове не просто напомнят „Потомка“ на Елисавета Багряна, тук има още нещо – те отпращат към мита за скитника евреин, за злочестата съдба на еврейския народ. Такава е участта и на семейство Габе. Майката и бащата напускат Русия през 1884 г. поради антиеврейските гонения и тръгват да търсят своята обетована земя. Тя се оказва Добруджа. След втората румънска окупация отново са принудени да бягат: този път към столицата София. Както прозорливо отбелязва Миглена Николчина: „… макар и еврейството да не е назовано в „Прокоба“ или другаде в „Земен път“, със сигурност може да се каже, че във фона на тревожната неустановеност от „Земен път“ имплицитно вече присъства еврейската тема“. Тази тема експлицира малко по-късно в поемите „Лунатичка“ и „Друговерка“.
В цикъла „Добруджа“ родината е нарисувана чрез най-характерните си образи: люлеещите се ниви, натежали от зърно („Добруджа“, „Прокудени“, „Пътища“, „Гост“, „Чуждият“ и др.); пътищата („Пътища“, „Прокудени“, „Чуждият“, „Апостолът“ и др.); слънцето („Пътища“, „Апостолът“); високите небеса („Родина“), облаците и бягащите техни сенки („Родина“, „Песен“, „Апостолът“ и др.); старите дъбове, които пият сила от извора на земята („Песен“, „Гост“, „Чуждият“); вятъра („Земя“, „Добруджа“, „Прокудени“, „Чуждият“), вихрите („Песен“, „Пътища“); морето („Песен“, „Чуждият“, Апостолът“). Такава е родната земя и в по-късни творби, посветени на нея („Родина. На Добруджа“). Тя е предопределила и характера на лирическата героиня: хубава, „пълна с топла обич“, едновременно покорна и непокорна, вехнеща и разцъфтяваща, умираща и раждаща се – като родината. Това е отново проекция на отношенията майка – дъщеря, създаваща – създадена.
Златните ниви и златното слънце на богатата равнина са противопоставени на черните пшеници, които чакат своите стопани. Тази опозиция отвежда към представата за изгубената райска земя, към мита за изгубения рай. Затова никак не е парадоксално, че в цикъла „Добруджа“ нивите са главно черни, непожънати, а не толкова златни. Това е най-натрапчивото усещане за робството. Защото врагът не е персонифициран, нито описан. Създадено е тягостно чувство за несвобода, за поставени граници, за отнети блага. Внушена е непримиримостта към потисничеството – и това въздейства по-силно от открити призиви за борба, макар че във финалното стихотворение „Апостолът“ се чуват подобни гласове.
Ако почернелите пшеници са погубеният хляб, но и отнетата красота (късното стих. „Пшеницата“ отпраща към подобно тълкувание), то „дъбовете прастари“ са величието, мощта и дълголетието на родината. Те наистина са „прадеди вековни“; онази световна ос, която свързва не само небето със земята, но и човека с изконните ценности. Да не забравяме, че Дора Габе се е родила и е раснала в селце, разположено до столетна дъбова гора – с. Дъбовик. Затова, ако за Йовков стражите на равнината са брястовете, за поетесата са вековните дъбове. Те са исполини, които сякаш очакват да защитят родното пространство.
Действително, когато, макар и бегло, е очертан образът на врага („Добруджа“, „Песен“, „Молитва“ и др.) и по-скоро усещането за робство, неизменно трябва да присъства и образът на Героя. Антагонистът винаги изисква протагонист. Както става ясно още от речта „За мъченицата Добруджа“ за Дора Габе Героят-спасител е новият Стефан Караджа, на когото посвещава последното си стихотворение от цикъла „Добруджа“ – „Апостолът“ („Ние сме свързани с Ботевия дух чрез най-хубавия от братята си – Стефан Караджа. Те освободиха някога тая земя, а нашето време я пороби. Затова сме длъжници пред техните завети!“ – „За мъченицата Добруджа“). „Най-хубавият мъж на моя роден край“, „най-светлият апостол – Караджата“ е сравнен с рицар, който трябва да спаси родината си от робските мъки. Мисията на лирическата героиня е да открие новия Апостол, съвременния Караджа – сърцето ще ѝ го посочи. Последната строфа на творбата заявява нейната готовност за саможертва в търсенето на Героя.
Този кратък текст, надяваме се, показа донякъде съответствията между публицистичното и стихотворното слово на Дора Габе през 1927 – 1928 г., когато се навършва десетилетие от втората окупация на Южна Добруджа. Цикълът „Добруджа“ от стихосбирката „Земен път“ създава съвкупния образ на родната земя – изгубена и затова още по-желана, в успоредица с гражданските прояви на непримиримата поетеса. Житейската ѝ борбеност е трансформирана в поетично неспокойствие, в скиталчество, което разширява посланията на творбите, донякъде ги дистанцира от конкретния повод за създаване. Така цикълът се вписва органично в стихосбирката, чието заглавие е метафора на живота. Все пак „земният път“ на човека тръгва от родното място и често свършва отново там. Затова то е толкова значимо както за личността, така и за общността.
Дора Габе е сред щастливците, доживели възвръщането на Южна Добруджа на България през 1940 г. Затова тя, облечена в българска военна униформа, влиза с нашите войски в новоосвободените добруджански селища. Няколко снимки са запечатали възторга ѝ от това събитие. Още по-емоционални са нейните стихотворни слова, които сравняват освобождението с Възкресение. Една изконно българска земя възкръсва от мрака на смъртта-робство за нов живот. Вярната ѝ дъщеря Дора Габе може вече да усети сладостта на покоя, тъй като е изпълнила свещената си мисия: чрез активната си гражданска позиция и най-вече чрез творчеството си тя е поддържала жив образа на родното място в цялостната представа за българското.
„На мен всичко ми даде Добруджа. Равнината ѝ – необятност. Небето ѝ – близостта до звездите“. Тези думи на Дора Габе са христоматийно известни. Действително представата за Добруджа не като географско, а като литературно пространство се свързва с имената на няколко български писатели, сред които с женското си очарование се откроява Дора Габе. Популярни са откровенията на поетесата, че носи в сърцето си Добруджа, че тя е влязла в кръвта и в духа ѝ, че ще остане в нея до последния миг на живота. Неведнъж Елка Няголова цитира думите на Дора Габе, че за нея определението „добруджанка“ е равнозначно на благородническа титла.
Естествено е силната привързаност към родната земя да се е проектирала върху творчеството на автора. В тоя кратък текст ще се спрем най-вече на последния (шести) цикъл от стихосбирката „Земен път“ (1928 г.), озаглавен „Добруджа“. Това е първата стихотворна книга на поетесата за възрастни, излязла цели две десетилетия след дебюта ѝ с лирическите песни „Теменуги“ през 1908 г. Изминалите десетилетия носят много мъка, неспокойствие и в личен, и в обществен план. Когато излизат „Теменуги“, Дора Габе е младоженка, а когато е отпечатан „Земен път“, тя не просто се е разделила с Боян Пенев, той вече не е сред живите (1927 г.). През 1908 г. нейното семейство все още живее в Добруджа, докато през 1928 г. баща ѝ е мъртъв (1927 г.), а близките ѝ отдавна са се преселили в София: веднага след откъсването на родното място от България – след втората румънска окупация.
Стихотворенията в „Земен път“ са писани главно през 1927 – 1928 г., затова представят това душевно неспокойствие на поетесата; затова и цикълът „Добруджа“ е тематично свързан както с очарованието на родния кът, с носталгията по него, така и с тягостното усещане за робството, за врага, който събира плодовете на тая богата земя.
Наистина за Дора Габе Добруджа е не просто родно място (с. Харманлък, дн. с. Дъбовик, Генералтошевско), не само литературна тема, но и мисия – известна е активната гражданска позиция на поетесата по т. нар. Добруджански въпрос, множеството сказки, изнесени в защита на свещената за нея земя. Особено често цитирано е словото ѝ „За мъченицата Добруджа“, произнесено на протестния митинг в София на 20 ноември 1927 г. Родната земя е припозната като мъченица, защото носи тежък кръст. Основните моменти в тази емоционална реч са следните:
1. След няколко тежки войни войниците са се върнали по домовете си за отдих и утеха, но в Добруджа те заварват не родния дом, а една чужда земя.
2. Тази земя е изключително богата, вечно цъфтяща, а добруджанци – смели и жизнени хора.
3. На добруджанци са отнети една трета от земите, както и родният език. Втората загуба е много по-страшна..
Дора Габе поставя остро болезнени въпроси: „И какво ще бъде това поколение, което расте с кръвта на една раса и с езика на друга? Няма ли да е изродено? Не е ли то за никоя земя?“.
Представата за Добруджа е създадена чрез няколко символични образа: златното жито, голямото слънце, добруджанци – „отвеяните семена на тая земя, събрани тук за някаква жътва“, Стефан Караджа – връзката с „Ботевия дух“. Горещото послание на словото е, че всички са длъжници на родината си; че имат мисия, която трябва да изпълнят. Същината на мисията е визуализирана отново чрез библейската притча за сеяча – „по едно зърно да хвърли всеки от нас, ще се засее нива“.
Смятаме, че Дора Габе сама се заема да изпълни свещената си мисия – не само чрез своето смело гражданско поведение, но най-вече чрез цикъла „Добруджа“ от стихосбирката „Земен път“, чрез белетристичната книга „Някога“ (1924 г.), чрез повестта „Малкият добруджанец“ (1927 г.). Ще се опитаме да докажем, че образите и посланията в нейната реч „За мъченицата Добруджа“ съответстват на основните образи в цикъла „Добруджа“. Не е маловажна и синхронията – поетесата работи върху стихотворенията си по същото време, когато произнася и пламенното си слово. Така че „общите места“ са обясними и дори очаквани.
И нещо друго: всеки човек, особено творецът, има някаква архетипна представа за родина, за родно място. Тя е свързана с определен кръг от образи, които той възпроизвежда отново и отново. Може би затова споделеното от Дора Габе в „Една изповед“ също може да се открие на образно ниво в цикъла „Добруджа“ и в други творби, посветени на родния кът: любовта към земята, към черната пръст; любовта към труда; копнежът по широкия простор и високото небе, по големите изгреви и залези. Едно от най-силните признания на поетесата е: „Мене Добруджа ме създаде“. Тя е нейна майка, а Дора Габе ѝ е дъщеря – една дъщеря на равнината. Добруджа е асоциирана и с родината. Следователно тя е едновременно земята-майка, но и родината-майка. Тук като че ли бихме могли да открием разликата, която прави например латинският език между talamh – земята като елемент, като пръст, и terra – земята като географско понятие, страна. Първият смисъл е изконно митологичен: земята-майка ражда, но и приема отново децата си в своята утроба. Във втория (географски) смисъл земята е родина, пространство, което е свещено за всеки и той е готов да го защитава с живота си. Образът на мъченицата-родина е утвърден още в българската възрожденска книжнина и по-късно нееднократно актуализиран в новата и най-новата ни литература. В поезията на Дора Габе обаче храбрият рицар не е само новият Стефан Караджа, а са всички деца и дори дъщерята – лирическа героиня на стихотворенията. Те са готови „да поемат кръста ѝ от плещите“ според стихотворението „Пътища“ („Нашата малка земя понесе тежкия кръст“ – „За мъченицата Добруджа“).
Родното пространство е духовен център, съответно център на света. Затова завръщането в него е равнозначно на духовно обновление. Дори то да е само в мислите, чрез спомена. Алберт Бенбасат сполучливо обобщава, че Добруджа е не само „топонимична“ родина за Дора Габе, но е пространство, на което тя придава „битийно-философски измерения“.
Именно това сакрално пространство е поругано от врага, пръснал като пилци децата му по земните пътища („Земя“, „Родина“, „Добруджа“, „Прокудени“ и др.). Те са обречени на скиталчество, но поривът им за завръщане е много силен – това е зовът на кръвта. Тази метафорична визия представя родната стряха като майчина люлка и като гнездо, което е опустяло, което очаква своите птици отново:
Като люлка, като майчина,
бащина рождена стряха,
дето се гредите сведоха
и гнездата опустяха…
(„Прокудени“)
Темата за скитничеството трайно присъства в поезията на Дора Габе. Това е забелязано и отбелязано отдавна. Свързва се обикновено с нейното субективно усещане за еврейския ѝ произход. В своята студия за стихосбирката „Земен път“ още Иван Мешеков, без да развива проблема, подхвърля, че героинята на Дора Габе е „тревожно чедо от коляното на Ахасфера („Прокоба“)“. Действително в „Прокоба“ душевното търсачество и скиталчество е усетено като проклятие:
Защо ме тегли неспокоен дух далече,
съдбата ли на мои прадеди бездомни,
събудена в кръвта, прокобата изрече,
или от векове душата ми я помни?
Цитираните стихове не просто напомнят „Потомка“ на Елисавета Багряна, тук има още нещо – те отпращат към мита за скитника евреин, за злочестата съдба на еврейския народ. Такава е участта и на семейство Габе. Майката и бащата напускат Русия през 1884 г. поради антиеврейските гонения и тръгват да търсят своята обетована земя. Тя се оказва Добруджа. След втората румънска окупация отново са принудени да бягат: този път към столицата София. Както прозорливо отбелязва Миглена Николчина: „… макар и еврейството да не е назовано в „Прокоба“ или другаде в „Земен път“, със сигурност може да се каже, че във фона на тревожната неустановеност от „Земен път“ имплицитно вече присъства еврейската тема“. Тази тема експлицира малко по-късно в поемите „Лунатичка“ и „Друговерка“.
В цикъла „Добруджа“ родината е нарисувана чрез най-характерните си образи: люлеещите се ниви, натежали от зърно („Добруджа“, „Прокудени“, „Пътища“, „Гост“, „Чуждият“ и др.); пътищата („Пътища“, „Прокудени“, „Чуждият“, „Апостолът“ и др.); слънцето („Пътища“, „Апостолът“); високите небеса („Родина“), облаците и бягащите техни сенки („Родина“, „Песен“, „Апостолът“ и др.); старите дъбове, които пият сила от извора на земята („Песен“, „Гост“, „Чуждият“); вятъра („Земя“, „Добруджа“, „Прокудени“, „Чуждият“), вихрите („Песен“, „Пътища“); морето („Песен“, „Чуждият“, Апостолът“). Такава е родната земя и в по-късни творби, посветени на нея („Родина. На Добруджа“). Тя е предопределила и характера на лирическата героиня: хубава, „пълна с топла обич“, едновременно покорна и непокорна, вехнеща и разцъфтяваща, умираща и раждаща се – като родината. Това е отново проекция на отношенията майка – дъщеря, създаваща – създадена.
Златните ниви и златното слънце на богатата равнина са противопоставени на черните пшеници, които чакат своите стопани. Тази опозиция отвежда към представата за изгубената райска земя, към мита за изгубения рай. Затова никак не е парадоксално, че в цикъла „Добруджа“ нивите са главно черни, непожънати, а не толкова златни. Това е най-натрапчивото усещане за робството. Защото врагът не е персонифициран, нито описан. Създадено е тягостно чувство за несвобода, за поставени граници, за отнети блага. Внушена е непримиримостта към потисничеството – и това въздейства по-силно от открити призиви за борба, макар че във финалното стихотворение „Апостолът“ се чуват подобни гласове.
Ако почернелите пшеници са погубеният хляб, но и отнетата красота (късното стих. „Пшеницата“ отпраща към подобно тълкувание), то „дъбовете прастари“ са величието, мощта и дълголетието на родината. Те наистина са „прадеди вековни“; онази световна ос, която свързва не само небето със земята, но и човека с изконните ценности. Да не забравяме, че Дора Габе се е родила и е раснала в селце, разположено до столетна дъбова гора – с. Дъбовик. Затова, ако за Йовков стражите на равнината са брястовете, за поетесата са вековните дъбове. Те са исполини, които сякаш очакват да защитят родното пространство.
Действително, когато, макар и бегло, е очертан образът на врага („Добруджа“, „Песен“, „Молитва“ и др.) и по-скоро усещането за робство, неизменно трябва да присъства и образът на Героя. Антагонистът винаги изисква протагонист. Както става ясно още от речта „За мъченицата Добруджа“ за Дора Габе Героят-спасител е новият Стефан Караджа, на когото посвещава последното си стихотворение от цикъла „Добруджа“ – „Апостолът“ („Ние сме свързани с Ботевия дух чрез най-хубавия от братята си – Стефан Караджа. Те освободиха някога тая земя, а нашето време я пороби. Затова сме длъжници пред техните завети!“ – „За мъченицата Добруджа“). „Най-хубавият мъж на моя роден край“, „най-светлият апостол – Караджата“ е сравнен с рицар, който трябва да спаси родината си от робските мъки. Мисията на лирическата героиня е да открие новия Апостол, съвременния Караджа – сърцето ще ѝ го посочи. Последната строфа на творбата заявява нейната готовност за саможертва в търсенето на Героя.
Този кратък текст, надяваме се, показа донякъде съответствията между публицистичното и стихотворното слово на Дора Габе през 1927 – 1928 г., когато се навършва десетилетие от втората окупация на Южна Добруджа. Цикълът „Добруджа“ от стихосбирката „Земен път“ създава съвкупния образ на родната земя – изгубена и затова още по-желана, в успоредица с гражданските прояви на непримиримата поетеса. Житейската ѝ борбеност е трансформирана в поетично неспокойствие, в скиталчество, което разширява посланията на творбите, донякъде ги дистанцира от конкретния повод за създаване. Така цикълът се вписва органично в стихосбирката, чието заглавие е метафора на живота. Все пак „земният път“ на човека тръгва от родното място и често свършва отново там. Затова то е толкова значимо както за личността, така и за общността.
Дора Габе е сред щастливците, доживели възвръщането на Южна Добруджа на България през 1940 г. Затова тя, облечена в българска военна униформа, влиза с нашите войски в новоосвободените добруджански селища. Няколко снимки са запечатали възторга ѝ от това събитие. Още по-емоционални са нейните стихотворни слова, които сравняват освобождението с Възкресение. Една изконно българска земя възкръсва от мрака на смъртта-робство за нов живот. Вярната ѝ дъщеря Дора Габе може вече да усети сладостта на покоя, тъй като е изпълнила свещената си мисия: чрез активната си гражданска позиция и най-вече чрез творчеството си тя е поддържала жив образа на родното място в цялостната представа за българското.
