ТЕЛЕПАТИЯ

Невидима ръка
докосна мойто рамо…
Едно лице, забравено отдавна,
изплува в паметта ми
и пред мен застана.
Дали бе мисълта му
до мене долетяла
през времето,
превърнато в пространство?

Вълшебницата мисъл?
По-бърза и от светлината,
по-зряща и от нашите очи,
по-осезаема от допира
на нашите ръце?
Превърнала в жив образ
моя спомен!

Ще я открие някога науката,
ще стане видима като небето
и ясна като музика,
но как ще стигне тя
до дъното на нашите души,
където вечността зародиш
е оставила?

Сега е тихо в мойта стая.
Мълчат стените, вещите
и само аз съм жива
и твоят образ, и онази тайна,
която никоя наука няма да открие…




ПО ОРБИТА

Изстреляна съм в орбита
без нито миг застой!
Не виждам в пътя си
завършени и спрели форми
и не усещам,
че се движа!

Но щом заспя,
минутите крадат от младостта ми,
за да се будя мъдра всяка заран.
О, скъпо заплатена Мъдрост!

Как не можа да ме отвърнеш
от опита да се откъсна
от орбитата
и разбунтуваното ми сърце
не укроти!
Нима е искала да плувам безопасно
между земята и небето!

Откъснах се!
Откъснах се и паднах
пред портичка, със камъче подпряна,
връх мека, топла пръст...

А Мъдростта ми отлетя
и се стопи...




СЕТИВА

Със всяка своя пoра аз долавям
трептенето на видими неща
и тайното вълнение на въздуха,
наситен със магнитни сили.
Със цялата си жива плът
усещам пулса, изпреварил времето
на пъпките, готови да разцъфнат,
и виждам ранното зачатие на плод
във влюбените птици,
когато призива на славея пробужда
копнежите на младостта.
Със милиони пипалца
очите ми докосват тоя свят
и го поглъщат с жажда,
а мисълта ми неспокойна
навлиза във човешките души,
пренася моя свят във тях –
новороден и раждащ...

МЪЛЧАНИЕ

Не помня думите ти –
помня твоето мълчание
и стаята, запълнена
със наши мисли.

Не помня образа ти –
губят се чертите
в паметта ми,
но помня как усещах,
че си тук,
в широкото кресло,
зад теб прозореца,
веригата на Стара планина,
високото небе
и облаче, което плува...

Ти пръв попита:
 – Що мълчиш?
Отвърнах ти:
 – Аз не мълча!
Погледна ме, усмихна се
и заревото от стъклата
обля лицата ни със светлина!
Мълчание.

МЕТАМОРФОЗА

На двата края върху пейка
седим със него, чужди, непознати.
Той: неприятен, грозен и невзрачен.
аз: неприветлива, самотна...
Погледнах крадешком:
заслушал се в шума на вятъра,
очите му в отсрещната брезичка,
а на лицето му – усмивка,
една издайническа светлинка,
изскочила отнейде от душата му,
огряла образа му.
Да можех да му заговоря
със думите на вятъра
и с погледа на бялата бреза,
родила бих се втори път
и него бих родила,
красив и строен като бор,
какъвто може би
брезичката го вижда...

ЗАВЕЩАНИЕ

През цял живот
съм дирила човека
и съм се разминавала
със него, без да знам.
Оставям го на теб,
творец на бъдни дни,
ако не го намериш,
сътвори го сам.

Отивам си с неутолена жажда,
с очи все още устремени,
с протегнати ръце,
които в сетния ми час
насила ще кръстосат
върху мене.

Но вий побързайте,
вземете ме със вас,
да заживея с младите души,
да не лети духът ми
между земята и небето
и като вечен спътник
в свойте кръгове околоземни
да ви съглежда само
и да не може никога
да ви досегне!

ТАЙНА

Кой би намерил
в погледа на лястовичката
пътя ѝ от нас
до другата страна
на земното кълбо
и преброил във него
морета, океани, планини!

Кой би надникнал в паметта й,
за да намери
малкото гнездо
под стряхата
на някое забутано селце
всред необятната вселена?!

Какво е вложила природата
в едно такова птичешко телце,
за да е лястовичката
всеизмерима тайна,
за да е по-лесно
да стигнем до луната,
отколкото
до нейното сърце?!

ПТИЦИ

Като залутан звън през теб минавам, свят,
като насън вървя през теб, живот чудесен,
раздавам се като трошици хляб,
изпявам се като най-чиста песен.

Ти като приказка със хиляди очи,
оставяш ми ръцете вечно с празни длани,
а някаква съдба ме гледа и мълчи
и тъй е страшно нейното мълчание.

Завиждам им на птиците, небесните сестри,
за пълните сърца със радости и грижи –
по пътя, начертан връх ясното небе,
редицата им сребърна се ниже...

ВЕЩИ

О, мои вещи,
не искайте от мене нищо,
защото знаете,
че ще ме надживеете,
и ви е жал...
Усещам как ме гледате
от всички ъгли
и четете по лицето ми,
кога разтварям плик,
дали писмото ме е огорчило.
Усещам как ме гледате другарски,
когато се завръщам уморена
и хвърлям маската от своето лице,
избърсвам си усмивката
и накитите снемам –
и като сядам до бюрото си,
такава тишина ми пазите,
че мога да открия в себе си
ония приказки и песни,
които се превръщат на усмивка!

Понякога съм ви напущала,
защото ме притеглят
далечината и високото небе,
но щом се върна,
виждам как без мене
тъга ви е покрила с прах,
лицето ви забулила.

О, мои вещи!
С колко радост се посрещаме,
когато светнете,
избърсани от моята ръка,
когато разговаряме безмълвно
всяка вечер,
без да помисляме,
че някой ден
не ще се връщам вече,
а вий ще чакате, ще чакате...