„…Стиховете, които пиша за деца, са истинска отмора: като прозорче, през което вдишвам свежа струя, като детски очи, с които поглеждам и ми става хубаво, светло. Ако съм запазила нещо хубаво в душата си, това е от стиховете и от децата. Те ми опазиха сърцето, дори здравето. И това, че ги уча кого да обичат, в какво да вярват, че възпитавам в тях светли чувства и идеали, че искам човечността и красотата да избуят в мъничките сърца…“



ОБИЧ

Нашето небе е тъй дълбоко,
нашите звезди са тъй големи
и земята наша е безкрайна,
а се сбира цялата в сърце ми!

Ти ли, моя майчице направи
тая обич толкова голяма,
че света във нея се побира,
че в света на нея равна няма?

Че прегръщам с обичта си, майко,
нашата земя, с цветя покрита,
с пресен дъжд на пладне оросена
и с дъга, на златен сърп извита.

Че ми греят право във сърцето:
златно слънце, ниви позлатени,
утрин рано сребърна зорница,
в топла вечер облаци червени!
 
Нашето небе е тъй дълбоко,
нашите звезди са тъй големи
и земята наша е безкрайна,
а се сбира цялата в сърце ми...

МАМА

Дето си от всички най-добра,
дето те от всичко най-обичам,
научи ме как да те наричам,
научи ме как да избера
най-хубавото, най-чудесно име
и да ти го казвам научи ме !

Че за тебе думи не намирам,
а сърцето ми до днес побира
таз една-едничка дума само :
„Мамо мила,скъпа моя мамо !“

БАБА

Мама казва, че и баба
била някога мъничка,
че и тя не е можала
да се облече самичка,

че отзад ѝ плели плитка,
роклята ѝ била малка
и отивала да учи
със тетрадка и писалка!
 
Боже, колко ми е смешно!
Тази баба, толкоз стара,
дето с очилата гледа
и мърмори, и се кара –
с къса рокля и с тетрадка!

Бабо мила, бабо сладка!

ЧУДО

 – Как летят в небето
веселите птички?

 – Ами как ги виждат
нашите очички?

 – Как ухото чува
хубавите песни?

Как главата сбира
мисли най-чудести!

 – Как езикът казва
лесно всяко слово?

 – Как изгрява слънце
всеки ден отново?

 – А пък как пораснах
бързо тъй голяма,
как стана туй чудо,
ще попитам мама!

КАТЕТО И ДЖОРИ*

Тичат с колелата
Катето и Джори
Всеки се отдръпва,
път да им отвори.

А отзад ги гледа
Шаро и се чуди:
вятъра ли гонят
тез дечица луди!?

*Първото ѝ детско стихотворение.

Често я питаха защо и как е поела към творчеството за деца.
Тя отвръщаше:
— Вървяха тогава войните, междуособиците, умножаваха се затворите. България беше залята от сълзите на бежанците. Добруджанци, тракийци, македонци. Тогава аз подирих убежище в детските души. Аз извиках детето, което се спотайваше у мене, и започнах да разговарям с децата чрез своите стихове.
Детството ми напълни душата. То освети живота ми, творчеството ми, като слънце.
В детските стихове тази жена беше се укрила като птиче. Започнала да пише сякаш на шега. Както се знае – за дъщеричката на сестра си Бела и нейното другарче.
Прежурял летен ден. Децата тичали запъхтени с шарените дървени колела из двора, заливали се в смях. Приклекнало на стълбата, с провиснали уши ги гледало слисаното до немай-къде куче Шаро. Дора Габе стояла облегната на отворения прозорец, цялата обгърната в светлина, и съчинявала първото си детско стихотворение.
Оттогава са изминали много години. Няма ги вече нито Катето и Джори, нито онази, която роди тези стихове. А в неугасимата памет на българските деца Катето и Джори все ще тичат с колелата …“ (Снежина Кралева. Докосване до Дора Габе, София 1987, с. 114).



САМОТНА ПТИЧКА

Дете:
 – Птичко среброперка,
птица среброгуша,
що седиш самичка
върху тая круша?

Нямаш ли другарче,
нямаш ли сестрица,
що стоиш тъй жална
с клюмнала главица?

Птичка:
 – Нямам си другарче,
нямам си дечица,
зрънце да им нося,
с човчица водица.

Нощем да усещам
сгушени под мене
четири главици
и крачка студени.

Сладка птича дума
всяко да ми казва,
за да ги прегръщам
в майчината пазва.

Ой, дечица мои,
рожбите на мама,
буря ви отвлече
и сега ви няма!

Дете:
 – Птичко среброперка,
птичко среброгуша,
колко ми е мъчно
само като слушам!

Искаш ли да дойдеш
с мене в нашта къща?
Заран ще отлиташ,
вечер ще се връщаш…

Ако ти е мъчно
дето си самичка,
ще ти стана братче,
а ти мен – сестричка.

Птичка:
 – Ой, детенце мое
с тънка бяла ризка,
нека да си кацна
тук при тебе близко.

Сутрин да те будя,
ти да се засмееш
и да ме попиташ:
 „Птичко, ти ли пееш?“

И да си покажеш
сладката главица
и да хвърлиш зрънце
с твоята ръчица.

Дете:
 – Зрънце ли? Че то е
толкова мъничко –
Що не дойдеш вкъщи
да ти давам всичко!

Птичка:
 – Ой, детенце златно,
всичко не ми трябва,
зрънцето, трохата,
са за мене хляба.

А да се затворя
вкъщи да живея,
не, това не мога,
тясно ми е в нея.

Аз съм птичка волна,
в въздуха живея,
къпя се в росата
и на воля пея!

Дете:
 – Птичко, не отлитай
много надалече!

Птичка:
 – Няма, тук наблизо
кацам всяка вечер.

С песни ще приспивам
всички във леглата.
Нали мойте песни
са за вас, децата!

ЛЕДЕНИ ПРИКАЗКИ

По стъклата приказчици има,
нареди ги снощи баба Зима,
ни с уста изказани,
ни с перо белязани.
Как ли ги е наредила,
как ли ги е нагласила?

Който нищо не разбира,
пръстчето да не въвира,
да не стресне птичките
среброперките,
мъничките –
само са за гледане,
само са за чудене,
мама рече:
те са сънища,
още несъбудени!





ПЪРЗАЛКА

Ех, шейничке моя,
Ех, шейничке малка,
да ми е земята
цялата пързалка,

че да полетиме
всички като луди,
слънцето да гледа
и да ни се чуди.

Хайде – хоп надолу,
хайде – хоп нагоре,
и небето цяло
да ни се отвори.




БОЖА МАЙКА

Кой кого не слуша,
кой кого обижда,
Божията майка
от небето вижда.

Всяка лоша дума,
малка и голяма,
на сърце ѝ пада
като тежък камък.

А пък щом ударят
някое сираче,
Божията майка
на небето плаче.

Майчица отгоре,
майчица на всички
хора и детенца,
и треви, и птички!

Тъй ли все при тебе
злото не отива?
Тъй ли ще го носиш
кротка, търпелива?




ДИВАТА КРУША
 
Расла е на хълма
с клонища бодливи,
крила е гнездата
на соколи диви.

Духат денонощно
ветрове студени
в клоните се крият
крушки зачервени.

Хладна късна есен
морен пътник мина
спря, откъсна крушка,
хапна и отмина.

Птиче изгладняло
кацна на дървото,
дълъг път пътува,
спи му се горкото.

И поспа, почина,
рано „сбогом“ рече,
крушата го гледа
как лети далече.
 
И си мисли: „Уж съм
грозна и бодлива,
А при мен за крушки
всеки се отбива.

ПТИЧИ СЪВЕТ

Ето ги, пристигнаха
птичките от юг,
с жълтички коремчета,
кацат там и тук.

Алени герданчета
имат на врата,
като пъстри китчици
срещат пролетта.

Чуруликат, гонят се,
сбират се отвред,
горе върху клоните
ще държат съвет.

А отдолу лакомо
гледа котарак…
Ще играе пръчката
по гърба му пак!

БЛАЗЕ МУ!

Шаро, Шаро, ах, блазе му,
че такава дреха има:
нито шита, ни кроена,
а за лято и за зима!

Нито трябва да я четка,
Нито да я чисти с кърпа –
цял ден с нея се търкаля
и я скуби, и я дърпа!

Най му е блазе, задето
ни облича, ни съблича,
затова и грижи няма,
само скача, само тича!

ЕКСКУРЗИЯ

Дайте ми чорапи,
дайте ми обуща –
колко е добричка
мама, че ме пуща!
 
Палтото на рамо,
хляба във торбичка –
оле, тази мама
колко е добричка!

Шаро, ти се връщай,
дириш си белята,
само хора ходят
горе в планината!

Оле, закъснявам,
тръгнали са всички!
Сбогом, татко, мамо,
много сте добрички!

ГОРКИЯТ

Пусто-опустяло,
да му се не види,
все на мене сипят
всичките обиди!

Все съм крив за нещо
и на зло налитам,
а пък тъй съм кротък
и за всичко питам!
 
Гърнето разляло
млякото в долапа,
сладкото самичко
снощи се излапа.
 
Гвоздеят разкъса
новите ми гащи,
аз съм бил научил
котката да дращи.

Дето си строшила
баба очилата –
аз съм ѝ ги сложил
скришом под кревата.
 
Пусто-опустяло,
да му се не види,
аз ли ще преглъщам
всичките обиди?