...Април. Пътуваме с Дора Габе към село Дъбовик. Колата се носи с лекота на птица, но поетесата като че не усеща стремителното движение. Тя е нетърпелива, неспокойна. Наднича често през прозорчето и все пита: „Не се ли движим бавно?“
Небето стои над нас – голямо, синьо и ръси светлина. А ние пътуваме. Пътуват и тези меки, сребърни гънки на нивите, и тази кристална прозрачност на въздуха, и листенцата от поясите край пътя – нови, нежни, трепкащи, които сякаш ни кимат и се изстъпят напред, за да ги видим.
Наблюдавам Дора Габе. Искам да усетя мислите и поривите ѝ в този миг, които навярно падат като капчици, смеят се, искрят. Защото отива в Дъбовик, селцето, което не би заменила с богатствата на целия свят. То е мъничко, но я тегли и държи близо до себе си, дава ѝ цена и обяснение на всичко, насочва я по най-вярната пътека.
Йордан Дачев

* * *
Разказва Стоянка Първева – кметски наместник на с. Дъбовик и председател на читалище „Дора Габе“:

Музейната сбирка „Дора Габе“ е създадена по идея на тогавашното настоятелство на читалище „Дора Габе – 1940 г.“ /тогава „Христо Ботев“/ в родното село на поетесата с помощта на СБП, Общинна Ген. Тошево в лицето на кмета Димитър Михайлов, Виолета Пенева – племенницата на Боян Пенев, Регионална библиотека „Дора Габе“ с директор по това време – Елена Юрченко.
Експозицията е открита през 1995 година. Вещите са от дома ѝ и са дарение от СБП. Сбирката включва чашки, телефонния и тефтер, вази, японска статуетка, картини подарени от гръцката поетеса Рита Буми-Папа; част от нейната библиотека,посмъртна маска на ръцете, медали и плакети.

Към всяка вещ има нейно стихотворение. Друга част от експонатите са подарени от племеницата Виолета Пенева. Първото нещо, влязло в експозицията е картината на художничката Милка Пейкова „Почакай, слънце!“

От 1996 г. на всеки две години се организира национален конкурс за млади поетеси на името на Дора Габе.

През 2009 година се проведе международен пленер „Дора Габе през детските очи“, с участието на деца от България, Румъния и Русия. Изложбата с картини на наградените бе уредена в колежа „Мирча чел Батрън“ в град Констанца, Румъния, а в момента тя е изложена в читалището.

* * *
„...Мама си приготви китарата. Колко обичам, когато свири! Мама никога няма време за свирене. Сега гледа в празното и държи китарата. Мама свири и пее. Всичко се напълни с мамината песен. Нивите треперят и се люлеят: всички слушат мама. Как почна да шуми дъбът.
Мъничка, мъничка пчеличка! И тя дошла да слуша. Бръмчи си и слуша. Това е моята майка, дето свири, знаеш ли?
И мушиците дошли. Застанали над главите ни. И те слушат с мъничките си ушици. И Арапа, и сивото куче легнали по корем и си вдигнали главите. Как им стърчат ушите!Това е мама, дето свири, знаете ли? Моята мама!
Вятърът мина. Грабна от мамината песен и избяга. Дъбът зашумя по-силно. Като цялата гора шуми. Мамината песен се губи и пак се чува. Сега нито един клон не се клати, само всичките листи треперят и шумолят, шумолят и мамината песен се вдига високо и трепери. Небето е синьо, синьо! Също като мамината песен. Тя иде от небето. И мама е дошла от небето. По лятната стълба е слязла...“

...„Буля Габовица“ – тъй я знаят всички в Али-анифе, си имала малка аптечка, пълна с лекарства и бинтове. Добруджанските лекари са само в околийския град, а по селата „лекуват“ знахарите, чрез гасене на въглен против „уплаха“, баене за „уроки“, гонене на дявол с тамян, вендузи „пускане“ на кръв и т.н. Екатерина по иначе се грижи за болните. Как? – за това разказва дъщеря и Бела: „...тя превързваше ритнати от коне глави, разкъсани бузи, изчистваше инфектирани рани, смъкваше високи температури и главно – навреме ги изпращаше при околийския лекар. Особено беше прочута леката ръка на „буля Габовица“ при тежки раждания. Идваха отдалеч каруци и откарваха нашата майка някъде.“

* * *
„...Откакто се е почувствал човек, Петър Габе носи в себе си едно желание – да се изправи срещу недъзите в селското стопанство и да облекчи труда на селяка чрез машини и наука. Затова е изучил английски, френски, немски и някои от славянските езици, за да следи отблизо новото в световната практика... Едничка раздост си е имал той – да погали чернозема преди оран и да го благослови след жътва.“

Из „Тъжните очи на миналото“, Мария Михаил