<<Светът е пълен с теб>>
Стефан ПАМУКОВ
Жизненият път на Боян Пенев е неделимо свързан с Дора Габе, но все ми се струва, че една книга за нейната младост би ни дала сравнително повече за тези бележити личности. В замяна на това ние вече притежаваме по-голяма част от изповедите и на двамата, които са неоспоримо свидетелство за вътрешна близост и интелектуален личен свят. Естествено е най-ранните писма от тази кореспонденция да насочват към разкриване едновременно на тяхното битие и на емоционалните им вълнения. В малко по-късен период от време написаното от Боян Пенев представлява от само себе си углъбена психограма. Тук той неволно стига до самоанализи, които не намираме дори в неговия дневник. Оказва се, че този диалог в много отношения е по-цялостен и задълбочен, защото долавяме такива черти, които другаде едва са загатнати. И навсякъде Боян Пенев поразява с откровеност и прямота. Със същата неподправена житейска сила въздействува и нейното слово. В такъв смисъл, въпреки всички превратности на съдбата, верният им образ е само в една неразделна връзка. Ненапразно в стихотворението „Посвещение“, макар и да са изминали няколко десетилетия от смъртта му, Дора Габе не се бои да утвърждава това единно начало:
Светът е пълен с музика.
Светът е пълен с теб.
* * *
Есента на 1908 г. Дора Габе прекарва в Добруджа при родителите си, където отива скоро след запознаването с Боян Пенев. От цялата кореспонденция най-пълно са запазени писмата му от периода на тяхното годеничество. В тези интимни изповеди той не само разкрива чувствата си към младата поетеса, а преди всичко ни прави съпричастни на размисли, които са образец на художествена проза. По това време Дора Габе издава първата си стихосбирка „Теменуги“ и Боян Пенев я осведомява и за хода на печатането, и за трепетите от появилата се в живота му „неземна радост“: „Аз държа здраво в ръцете си препълнената чаша на нашето щастие и знам, че нито една капка няма да разлея напусто.“ Или: „За мен ти си всичко – ти, неизразима, далечна, близка … Аз не знам де е началото на твоята душа и де е края на моята. Аз чувствам две души, които се стремят мъчително една към друга, обзети от мощен копнеж да се прелеят една в друга. И в тия две души живея аз“ (20.Х.1908). Още по-категоричен е Боян Пенев в отношението си към преживяното от нея до деня на тяхното сближаване. Сега той ѝ чертае друго бъдеще, когато ще разбере, че ценностите на живота им „са всъщност ценности на един всемир“, до които те се „домогват“, за да чувствуват „наоколо си простор и свобода“ (29.ХІ.1908). И отново конкретен изказ: „Моята любов – тя винаги ще остане една дълбока радост, която аз никога не ще мога изрази. В нея има и слънце, и сълзи – тя е дълбока, колкото и страданието – аз вярвам, че тя ще ме преживее, че над душата ми безкрай ще трепти нейното безсмъртно крило и аз ще живея вечно в пролетния лъх и в трепетен лъч на есенното слънце. Да би могла да разбереш ти, която не мога да отделя никога от себе си, колко много, колко много те обичам“ (22.VІІІ.1910).
Кореспонденцията на Боян Пенев и Дора Габе от виенския период е почти цялостно запазена и разкрива важни моменти от техните взаимоотношения. Боян Пенев: „Дали ще получа днес от теб очакваното писмо, което ще ми каже скоро ли ще се върнеш или ще останеш за по-дълго там? Все ми се струва, че лекарите ще те съветват да останеш. Да ги вземат дяволите! Мен ми е тъй грозно да живея сам! Такава пустота и такова безсмислие наоколо… Само една наложителна работа – не намирам с какво друго да си запълня деня. Снощи разправях на Спира как се срещнахме двама с тебе, как се запознахме, как пътувахме из Добруджа и Делиормана – и ми стана леко. Спомените са тъй хубави! И като знаеш, че туй, що е било, пак ще бъде … Тук времето е чудно хубаво! И особено към обяд. Иска ми се да изляза, да дишам чист въздух и да се грея на слънце. Но като си помисля, че съм сам и че толкова много работа ме чака – минува ми всичката охота. Да знам, че не ме обичаш, един ден не бих могъл да живея … Но ти ме обичаш много, толкова много, колкото и аз те обичам …“ (31.Х.1911). Дора Габе: „Пиша ти от легло – не мога много да ти пиша, не ми се сърди за това – ще си дойда здрава и тогаз ще ти разкажа двойно повече от онова, което бих ти писала. Надали ще мога да спра в Белград, защото съм много слаба“ (14.ХІ.1911); „Много е тъжно днешното ти писмо. Двата дена, през които не си получил нищо, са тия, когато не можах да пиша – лежах. Скоро вече ще си дойда – още 2-3 дена съм в санаториума. Вече нищо не ме боли, но съм уморена и отслабнала, та не мога дълго да ти пиша. Имай още малко търпение и не мисли тъй лошо за мен, както го пишеш в писмата. Излизай да се разхождаш, развлечи се с нещо – намери по някакъв начин времето бързо да мине“ (17.ХІ.1911); „Вярвай, миличък, напразно се безпокоиш толкова – аз съм вече добре, утре съм на крака из стаята, а след два дни напущам санаториума. Папа не може да ти пише подробности, защото аз говорих [на] френски с професора. Всичко, което вършихме, бе на място и с никакви рискове. Навярно след 3-4 дена ще пътуваме. Успокой се и най-търпеливо ме чакай. Много голяма целувка. Дора“ (18.ХІ.1911).
Последните няколко години от съвместния живот на Боян Пенев с Дора Габе дават отпечатък на все по-голямо проникване в собствения психически строй. И цялата тази кореспонденция е белег на изключителна откровеност: „Нямам охота абсолютно за нищо и нищо от никого не искам. Само едно – да ме остави света на мира, сам – сам да живея, сам да се мъча и сам да умра. Не искам нито състраданието, нито помощта, нито обичта на никого – когато чувствувам това, аз виждам, че съм една развалина, която трябва да бъде оставена да буреняса и да се срути незабелязано. Поне да чаках някого, да вярвах в някого или в нещо … Тъй е разкъсана душата ми, че нито мога да се упреквам, нито пък да се сърдя на другите за нещо. Никому нищо не мога да дам – не защото не искам, а защото не мога – може би и защото нямам вече какво да дам.В сърцето ми няма нито злоба, нито обич. Никой освен мен не е крив за всичко това. Всичките ми нещастия произлизат от мене, не идат отвън. И виждам, че трябва да се приуча да не очаквам никаква радост, никакво щастие от когото и да било, защото никой нищо не може да ми даде. Пиша ти това, без да искам – и се осъждам, че ти пиша такова писмо. Захвърли го и не ме убеждавай в нищо, защото не вярвам. Остава ми само едно – да чета лекции, да работя, да пиша, да благодаря за всяка глупост, която малко поне би могла да ме развлече – и да се почувствувам жив погребан“ (22.ІХ.1917).
В кореспонденцията на Дора Габе и Боян Пенев често се говори за меланхолия – оттук и страхът, че с нея се заравя „съзнателно жив“. С лекота Боян Пенев прониква в нея, вижда корените й, обяснява я, но не може да я надмогне. В самопризнанието, че изпраща „мрачни“ писма се долавя и болка, и разкаяние, но отново остава безпомощен пред това „постоянно гнетително чувство“: „… аз пиша за Богорова, съставям полска граматика, диря да се самозабравя, да притъпя съзнанието си – изповядва той, – и проклинам оная сила в себе си, която заставя душата ми да се превръща в песен и музика, да очаква и да живее винаги с едно неутолено и неутолимо желание. Мъча се да се затворя само в тоя свят, който винаги ми е бил чужд, искам да свикна с него, да победя своята враждебност към него – и в същото време да се простя с всичко, което ми е било някога родствено и близко, да отвърна погледа си и от тая луна, която сега ме гледа през прозореца и за която Байрон тъй хубаво казва: „Колко много прилича на теб тъгата за миналото!“ Тъга за едно минало, което никога не е било, за едно бъдеще, което няма да дойде, и за едно детинство, което е отлетяло насън“ (28.01.1918).
Вярно е, че тези страници са изпълнени с вътрешно изтезание, но не можем да не признаем, че по изказ и самонаблюдение те са между най-проникновените, които някога са създадени в българското епистоларно изкуство. Откровеност и глъбина обаче се долавя и във всяко едно от писмата на поетесата и тази равностойност съвсем не е случайна, а се дължи на тяхната сродна духовна нагласа и житейска близост.
Твърде мъчително Дора Габе понася моралното сътресение, причинено от Боян Пенев, и се предава на гибелни сили, от които едва се спасява. За тази мрачна страница от нейния живот говорят най-убедително прощалните ѝ писма: „За папа, мама и Сеня. Простете ми, скъпи! Приберете Бояна за ваш! Той не е виновен – аз съм болна. Да знаете, че всеки упрек към него, всяка дума за него ще ме боли и в гроба. Това е последното ми желание, изпълнете го. Смъртта е радост за мен – не ме жалете! Аз съм по-щастлива от вас. Папа, бъди по-кротък с мама и Бела, и Сеня – особено към Бела. Тя търпи и мълчи, и надали има в света по-чувствително сърце от нейното и с тая чувствителност тя не може да бъде щастлива. Дай ѝ поне възможност за външно щастие – окръжи я с повече внимателност и нежност – не бъди толкова реален – какво ни дава тая реалност? Остави Сеня да изживее живота си по своему – нека всеки носи себе си. Бог ни прати тук не да носим един другиго, а всеки своя път сам да извърви, ти си само случайност в негов[ия] живот, случайност, която го роди, и той е роден не за теб, а за себе си. Дай тишина на мамините последни дни. Ако не можах тук да ви се радвам, ще се радвам оттам, където отивам. Прегърнете ме за последен път и ми простете. Целува ви всякога ваша Дора. [P.S.] Бъди щастлив, Сеня, благодаря ти за всичко! Моя скъпа мама, още една целувка към теб – сякаш мъчно се откъсвам от теб – нали съм твоя плът! И все пак с радост отивам към смъртта.“ „За Бела. Белочка, скъпа, прости ми! Да знаеш с каква радост умирам! Не се сърди на него – не е той виновен, той всичко направи, да го видиш само как се старае, но аз вече съм неспособна за живот. Прости ми, че поне за теб и мама не останах, не мога, сестричко. Нямам сили. Бъди ти силна – ти, хубава, светла, чиста. Умирам с пълно от обич сърце. Целувам теб и Катето, и Спиро. Твоя Дора.“ „За моите и близките. Нека бъда погребана съвсем тихо – не искам никой да плаче на глас, нито мама дори, нито някой да говори – погребете ме някак незабелязано. Простете ми всички, които ме обичате – благодаря ви за тая обич.“ „За полицията и чуждите хора. Този, който обвинява моите близки за смъртта ми, ще бъде мой най-голям враг. Нека никой не търси да обясни причините – тях никой няма да разбере – те са в мен и никой ги не знае“ (1917).
И в абсолютната отчужденост от света Дора Габе остава вярна на човека, който, волю или неволю, я довежда до тая трагична обреченост. Дори и сега в нравствената ѝ философия не се забелязва ни сянка от недоволство или отмъщение. Изпълва я само чистотата на нейната любов, която не може да бъде осквернена от случайното и преходното. И ако все пак предпочита фаталното разрешение на нещата, това е преди всичко страх да не се поддаде на условностите на живота и да измени на себе си. Цялото по-нататъшно съществуване е стремеж да побеждава това чувство. В тази съкровеност липсва външното внушение, още повече че тя има свое разбиране за конфликтите. С каквато и враждебност да я поразява дадено събитие, то си остава изолиран факт и не стига до нейните морални устои. Натам ни насочват и новооткрити страници от кореспонденцията ѝ с Боян Пенев: „Аз не се спирам никога на отделни епизоди и настроения, за да определя от тях отношението си към тебе. Знай, че във всичко има недоразумения, нерви, капризи – и те не мога[т] да бъдат дълбоки причини. И аз оставам все същата към теб и от всичко за мен само едно е важно – дали си добре. Дори не бих казала, че нашите отношения се развиха трагично. Трагедията беше, когато бяхме заедно. Сега бихме били приятели, защото няма какво да изискваме един от друг, а само можем да си дадем. И аз не бих се поскъпила за нищо, само да е за твое благо. Когато, дето и при каквито условия да бъда, аз съм ти близък човек и можеш, без ни най-малко да се стесняваш, да разчиташ на мен.“ При друг повод тя ще сподели, че „големите страдания не идат случайно и без смисъл. Има някаква мъдра сила, която ги праща – те размъщат цялото ни същество и когато се утаи всичко“, откъсват ни от навиците и слабостите, на които робуваме, и единствено остава дълбоко затаеното у нас. „И колкото една натура повече има в себе си от това „затаено“ – продължава Дора Габе, – толкова по-силна излиза в борбата с мъката си и толкова по-пречистена и променена. Струва ми се, в това е силата на човека. Когато не мога да понасям самотата си и ми се ще да умра, най ме отчайва мисълта, че нямам достатъчно от тая сила“ (26.ІV.1918).
Когато надмогва покрусата и е в състояние да прецени още по-трезво нещата около себе си, тя не надраства първичната „затаеност“. Няколко години по-късно пред сестра си поетесата ще даде израз на мисли, които всъщност са продължение на познатия самоанализ от времето на първия досег с големите разочарования: „Като свещица гориш до мене и не бих понесла живота си, ако не ми светеше твоето сърце. Белчо, Белчо, да знаеш само колко ми е дълбока обичта към теб и как съм свързана с теб, и как ме боли за всяко нещо, за което те боли. Като ми писа, че излизаш често сега, изеднаж ми олекна. Дано поне малко да се разведряш. Нямам радост, при която да не си спомням за теб, а когато ми е мъчно, не питай. […] Как е мама? Здравето на папа? Затъжих се за тях, макар да ми е горчиво, като си спомня как винаги са недоволни от мен и винаги усещам поглед на упрек върху себе си. А какво ли правя, за да не са доволни? Колко пъти съм мислила с какво може човек да им облекчи старостта и не намирам нищо. Те са тъй силни в своята стихия да се тровят и да си терзаят душите. Те не правят, както мъдреците биха сторили: да се ловят за всяка радост, както давещия се за сламка, а се залавят за тъмните страни на живота – тях считат за важни, от тях се боят и сами не виждат, че по тоя начин те са вечно с тия неща, от които биха бягали и които най-много ги плашат. И като си помисля, че това е основния тон на цялата еврейска нация, чувств[увам], че няма начин на борба с тяхната склонност всичко да отричат, да се плашат и да се терзаят. Мъчно ми е, мъчно, мъчно за тях. И колко им благодаря, че ме отгледаха под слънце, че имах детски радости под открито небе и с това ми дадоха броня да се пазя от отровата на техните нещастия. Ако бях покорна дъщеря, биха убили волята ми. Те не виждат, че острите ми думи и прояви към тях е моя инстинкт за самосъхранение – боя се да не падна в тяхната скръбна и отровна атмосфера. И все пак доста съм отровена вече. Само с мъка и с любов гледам на тях и дето не мога да им дам никаква радост, много ми е мъчно“ (Варшава, 19.ІІ.1922).
Така поднесена, тази изповед остава неповторима като виждане, като убеденост и нравствена констатация в нейното битие.
Аргиров ми каза да потърся книгата на Богорова в музея в Прага – става въпрос за “Български народни пословици“, издадени в Будапеща през 1842 г., за която Боян Пенев възлага надежди да се намери във виенските библиотеки или в Унгария и за която у нас дотогава „никой нищо не е писал“, „макар че е първата българска сбирка“. В друго писмо добавя, че тази книга е твърде ценна и че „само Силвестър Бонар, ако беше жив, можеше да разбере това“. Дора Габе наистина я открива в Прага, откъдето, оценявайки нейната рядкост, я изпращат във Виена „в желязна каса“.
Благодаря ти за писмото и за броя „Пряпорец“ – тъй като Дора Габе споменава, че написаното „тоя път“ по ѝ харесва, става ясно, че се отнася за полемичната статия на Боян Пенев „Нашата критика“ (бр. 60), която е продължение на „Салонна критика“ (бр. 54). И в двете се разкриват естетическите различия между него и проф. М. Арнаудов. По този повод той ѝ пише: „Мен лично не ми е никак приятно да се разправям – чувствувам едно дълбоко, непобедимо отвращение към цялата тая действителност, на която се противопоставям, но още по-мъчително би ми било да мълча. Много стана … И всичко това ме гнети – чувствувам как се задушавам в тая земя, посред тия хора, които ми са съвсем чужди и от които нито едного не мога да нарека близък и свой. Искам да мълча, да се откъсна от всички, да се затворя, но понякога неволно се изтръгва тоя вик из душата ми, после се сепвам и се учудвам на себе си и на другите“ (12.ІV.1918).
Балабанов нищо лошо не ми е разправял, напротив, само хубаво! Не се ядосвай напразно на добрия човек – обтегнатите отношения са от времето, когато Боян Пенев публикува отрицателна статия за Балабановия превод на „Фауст“, и продължават цели 20 години. В една изповед, свойствена за душевната нагласа на ненадминатия у нас познавач на древногръцката култура, явно личи стремеж за помирение, което за жалост не се постига. Ал. Балабанов пише: „Сигурно мислиш, че нас ни делят някои схващания, особено по Пенчо Славейков или Яворов. Това е заблуждение. Моите студенти и по-близки знаят, че аз най-високо мисля и за двамата, особено за Пенчо Славейков. В последната книга на „Пролом“ от 1 година дадох дори един кратък, но сърдечен израз за това. Не, тук има едно недоразумение. Аз знам, че и ти мислиш и за двамата точно това, което мисля и аз. Но нека си стои така работата, ще имаме по-спокойни времена, когато ще се разберем, ще ме разберат и тия, които са полудели от омраза против мен“ (13. ІІІ.1923).
Не зная, Бояне, как да ти кажа, че ме плаши твоето душевно състояние – поетесата има предвид основния тон на писмото, изпратено във връзка със смъртта на майка му: “Мъчно ми е сега да чувствувам, че още един си е отишъл – и тая заран на гробищата ми се струваше, че плача не над един гроб само – не само над нейния, но и над своя собствен. Другите ли си отиват, аз ли ги оставям – разделяме се чужди, почти враждебни един на друг“ (8.V.1918).
В нашата къща, казваш, вече няма да идваш – през същата година с погледа на художник Боян Пенев разкрива пред Мара Белчева собственото си битие: „Аз все още съм жив – все съм същият, не съм се променил в нищо. Все още се казвам Боян. Само че пред името ми сега има един бемол. Не пиша – но то не значи, че се сърдя. Никому не се сърдя. Отдавна съм казал, че съм гражданин на вселената. Мисля и за Wertach, и за Орион, и за Орландовци. Всичко се слива в един хубав и безкраен свят – аз съм дете на тоя свят – всичко в него ми е еднакво близко и еднакво чуждо. Пиша и ми е мъчително, че пиша. Какъв смисъл може да има това писмо? По-добре ли ще ме разбереш или някакво недоразумение отново ще възкръсне помежду ни? Неведнъж съм си спомнял за теб. Ако беше тук, често щяхме да се виждаме, щяхме да се разхождаме заедно из полето, да пием чай след това в някоя топла стая – аз съм дете на своя свят – и съвсем излишни щяха да бъдат тия проклети писма. Освен любовни, какви писма би могъл да пише човек! За себе си много бих могъл да ти кажа. Какво не преживях и какво не видях! Животът жестоко ме шиба, но аз съм непоправим. Той мисли, че ме побеждава, а аз се возя на неговата златна колесница с луди коне, понякога зашеметен, понякога сепнат – наоколо бликат и падат звезди – не искам да се опомня и не мисля за никоя бездна. Живея на една мансарда – съвсем сам в една стаичка, дълга два-три метра и широка толкова – голяма тъкмо колкото един удобен гроб […] Тясно е, но двама души все могат да се съберат. И понеже е много тясно, те или трябва да се карат, или да се обясняват в любов. Ти няма защо да се боиш, ако пожелаеш да ми дойдеш на гости: за нас не съществува нито едната, нито другата опасност – можем да почиваме спокойно в една братска гробница, над която плъховете денонощно танцуват dance macabre. […] Тия дни пак си спомних за теб и за някогашния наш кръг. Пиша за „Златорог“ характеристика на Бетховена по случай 150-годишнината от рождението му. И си спомням онези хубави вечери у вас и у дома, когато в полутъмната стая M-me Стойчева ни свиреше Бетховеновите сонати, вдъхновена от една скрита любов. Пенчо потъваше в дивана и си затваряше очите, а ние мълчахме като утешени деца, които все още искат да бъдат будни, за да чувствуват милувките и нежностите на майка си. Всичко мина. Едни отпътуваха завинаги, други се пръснаха из света, само Бетховен остана верен на всички ни – на живите и мъртвите“ (6.ХІ.1920).
След година-две в писмо до Светослава Славейкова той ще сгъсти до крайност тези багри: „Да отговоря най-напред на въпросите ти: „Кого виждаш въобще? С кого се срещаш?“ Виждам само случайни познати – днес един, утре друг. Никой от познатите не ми е потребност и никого не диря. И цяла година да ги не видя, пак не ще се сетя за тях. […] Чета лекции в университета – всеки ден по една. И толкова досадни са ми станали тия лекции, тия аудитории и студенти! Да ми е до края на живота си да не видя студент и аудитория и да не чуя да се говори за лекции. […] Храня се редовно в „Алказар“; да можеше да изгори тоя „Алказар“, и тоя град, и тоя свят! Ти мислиш, че само днес съм зле настроен? Винаги. Тая досада се таи в мен като някоя отровна змия. Все онова проклето непреодолимо желание – да говоря жестоки истини, да късам безразсъдно, една по една, връзките си с света, да не крия никога презрението си и любовта си. Единственото ми удоволствие е, че всичко понасям сам, съвсем сам. Околните, близките мислят, че ме виждат и разбират. Нищо не виждат. Всеки е зает с себе си – и ако дава, прави го, за да получи – да получи много повече, отколкото дава. А тия, които ме познават донейде, не са тук. И кой знае кога ще ги видя и какво ще остане от мен, докато се срещнем. Струва ми се, че съм умрял вече в тоя ужасен град. Излизам понякога от гроба си, минувам край църквата – безстрашен вампир – минувам край твоето Външно министерство по „Цар Освободител“ – все един и същи път. Времето се мени, но картините му не са много разнообразни. На всяка стъпка трупове и смрад. Искаш да викаш – гласът ти се е схванал, да бягаш –накъде и как? Връщаш се и лягаш в прогнилият си ковчег“ (2.ХІІ.1922).
Тая безпощадна равносметка откриваме и в някои от писмата до Дора Габе: „А аз съм все същият – признава той пред нея, – все с тоя нещастен характер, с същите недостатъци. Струва ми се дори, че каквото имах хубаво, загубих го безвъзвратно – не мога нито вече да се радвам, нито да обичам, нито да вярвам. Всичко трови душата ми. Струва ми се, че пороците ми сега са повече, отколкото бяха преди. Едно само мога – да измъчвам себе си и другите – както измъчвам теб. Ти си по-добра от мен и ще ми простиш.“ Оттук и съзнанието за трагизъм в чисто личностен аспект, колкото и мисълта му да има метафизичен смисъл: „Виждаш, че не съм нито на небето, нито на земята, нито в рая, нито в ада, нито при умрелите, нито при живите.“
Последните писма на Дора Габе потвърждават, че в крайна сметка тя води борбата в тези сложни взаимоотношения, но вече за спасяване „един от друг“, защото преходът от предишното дълбоко чувство до „повърхностното докосване“ е толкова опустошителен за нея, че не е по силите ѝ да понесе нравствената тежест. В замяна на това поетесата съумява от една житейска катастрофа да стигне до духовно извисяване на човека, когото обича. Ето защо, когато казва, че и след смъртта му го долавя „в мелодиите на деня“, стиховете ѝ придобиват чисто реален смисъл, защото това е своеобразна победа над времето.
Из „Изгнанието на мечтите“
от книгата на Стефан Памуков
„Поглед към неизвестното“
Жизненият път на Боян Пенев е неделимо свързан с Дора Габе, но все ми се струва, че една книга за нейната младост би ни дала сравнително повече за тези бележити личности. В замяна на това ние вече притежаваме по-голяма част от изповедите и на двамата, които са неоспоримо свидетелство за вътрешна близост и интелектуален личен свят. Естествено е най-ранните писма от тази кореспонденция да насочват към разкриване едновременно на тяхното битие и на емоционалните им вълнения. В малко по-късен период от време написаното от Боян Пенев представлява от само себе си углъбена психограма. Тук той неволно стига до самоанализи, които не намираме дори в неговия дневник. Оказва се, че този диалог в много отношения е по-цялостен и задълбочен, защото долавяме такива черти, които другаде едва са загатнати. И навсякъде Боян Пенев поразява с откровеност и прямота. Със същата неподправена житейска сила въздействува и нейното слово. В такъв смисъл, въпреки всички превратности на съдбата, верният им образ е само в една неразделна връзка. Ненапразно в стихотворението „Посвещение“, макар и да са изминали няколко десетилетия от смъртта му, Дора Габе не се бои да утвърждава това единно начало:
Светът е пълен с музика.
Светът е пълен с теб.
* * *
Есента на 1908 г. Дора Габе прекарва в Добруджа при родителите си, където отива скоро след запознаването с Боян Пенев. От цялата кореспонденция най-пълно са запазени писмата му от периода на тяхното годеничество. В тези интимни изповеди той не само разкрива чувствата си към младата поетеса, а преди всичко ни прави съпричастни на размисли, които са образец на художествена проза. По това време Дора Габе издава първата си стихосбирка „Теменуги“ и Боян Пенев я осведомява и за хода на печатането, и за трепетите от появилата се в живота му „неземна радост“: „Аз държа здраво в ръцете си препълнената чаша на нашето щастие и знам, че нито една капка няма да разлея напусто.“ Или: „За мен ти си всичко – ти, неизразима, далечна, близка … Аз не знам де е началото на твоята душа и де е края на моята. Аз чувствам две души, които се стремят мъчително една към друга, обзети от мощен копнеж да се прелеят една в друга. И в тия две души живея аз“ (20.Х.1908). Още по-категоричен е Боян Пенев в отношението си към преживяното от нея до деня на тяхното сближаване. Сега той ѝ чертае друго бъдеще, когато ще разбере, че ценностите на живота им „са всъщност ценности на един всемир“, до които те се „домогват“, за да чувствуват „наоколо си простор и свобода“ (29.ХІ.1908). И отново конкретен изказ: „Моята любов – тя винаги ще остане една дълбока радост, която аз никога не ще мога изрази. В нея има и слънце, и сълзи – тя е дълбока, колкото и страданието – аз вярвам, че тя ще ме преживее, че над душата ми безкрай ще трепти нейното безсмъртно крило и аз ще живея вечно в пролетния лъх и в трепетен лъч на есенното слънце. Да би могла да разбереш ти, която не мога да отделя никога от себе си, колко много, колко много те обичам“ (22.VІІІ.1910).
Кореспонденцията на Боян Пенев и Дора Габе от виенския период е почти цялостно запазена и разкрива важни моменти от техните взаимоотношения. Боян Пенев: „Дали ще получа днес от теб очакваното писмо, което ще ми каже скоро ли ще се върнеш или ще останеш за по-дълго там? Все ми се струва, че лекарите ще те съветват да останеш. Да ги вземат дяволите! Мен ми е тъй грозно да живея сам! Такава пустота и такова безсмислие наоколо… Само една наложителна работа – не намирам с какво друго да си запълня деня. Снощи разправях на Спира как се срещнахме двама с тебе, как се запознахме, как пътувахме из Добруджа и Делиормана – и ми стана леко. Спомените са тъй хубави! И като знаеш, че туй, що е било, пак ще бъде … Тук времето е чудно хубаво! И особено към обяд. Иска ми се да изляза, да дишам чист въздух и да се грея на слънце. Но като си помисля, че съм сам и че толкова много работа ме чака – минува ми всичката охота. Да знам, че не ме обичаш, един ден не бих могъл да живея … Но ти ме обичаш много, толкова много, колкото и аз те обичам …“ (31.Х.1911). Дора Габе: „Пиша ти от легло – не мога много да ти пиша, не ми се сърди за това – ще си дойда здрава и тогаз ще ти разкажа двойно повече от онова, което бих ти писала. Надали ще мога да спра в Белград, защото съм много слаба“ (14.ХІ.1911); „Много е тъжно днешното ти писмо. Двата дена, през които не си получил нищо, са тия, когато не можах да пиша – лежах. Скоро вече ще си дойда – още 2-3 дена съм в санаториума. Вече нищо не ме боли, но съм уморена и отслабнала, та не мога дълго да ти пиша. Имай още малко търпение и не мисли тъй лошо за мен, както го пишеш в писмата. Излизай да се разхождаш, развлечи се с нещо – намери по някакъв начин времето бързо да мине“ (17.ХІ.1911); „Вярвай, миличък, напразно се безпокоиш толкова – аз съм вече добре, утре съм на крака из стаята, а след два дни напущам санаториума. Папа не може да ти пише подробности, защото аз говорих [на] френски с професора. Всичко, което вършихме, бе на място и с никакви рискове. Навярно след 3-4 дена ще пътуваме. Успокой се и най-търпеливо ме чакай. Много голяма целувка. Дора“ (18.ХІ.1911).
Последните няколко години от съвместния живот на Боян Пенев с Дора Габе дават отпечатък на все по-голямо проникване в собствения психически строй. И цялата тази кореспонденция е белег на изключителна откровеност: „Нямам охота абсолютно за нищо и нищо от никого не искам. Само едно – да ме остави света на мира, сам – сам да живея, сам да се мъча и сам да умра. Не искам нито състраданието, нито помощта, нито обичта на никого – когато чувствувам това, аз виждам, че съм една развалина, която трябва да бъде оставена да буреняса и да се срути незабелязано. Поне да чаках някого, да вярвах в някого или в нещо … Тъй е разкъсана душата ми, че нито мога да се упреквам, нито пък да се сърдя на другите за нещо. Никому нищо не мога да дам – не защото не искам, а защото не мога – може би и защото нямам вече какво да дам.В сърцето ми няма нито злоба, нито обич. Никой освен мен не е крив за всичко това. Всичките ми нещастия произлизат от мене, не идат отвън. И виждам, че трябва да се приуча да не очаквам никаква радост, никакво щастие от когото и да било, защото никой нищо не може да ми даде. Пиша ти това, без да искам – и се осъждам, че ти пиша такова писмо. Захвърли го и не ме убеждавай в нищо, защото не вярвам. Остава ми само едно – да чета лекции, да работя, да пиша, да благодаря за всяка глупост, която малко поне би могла да ме развлече – и да се почувствувам жив погребан“ (22.ІХ.1917).
В кореспонденцията на Дора Габе и Боян Пенев често се говори за меланхолия – оттук и страхът, че с нея се заравя „съзнателно жив“. С лекота Боян Пенев прониква в нея, вижда корените й, обяснява я, но не може да я надмогне. В самопризнанието, че изпраща „мрачни“ писма се долавя и болка, и разкаяние, но отново остава безпомощен пред това „постоянно гнетително чувство“: „… аз пиша за Богорова, съставям полска граматика, диря да се самозабравя, да притъпя съзнанието си – изповядва той, – и проклинам оная сила в себе си, която заставя душата ми да се превръща в песен и музика, да очаква и да живее винаги с едно неутолено и неутолимо желание. Мъча се да се затворя само в тоя свят, който винаги ми е бил чужд, искам да свикна с него, да победя своята враждебност към него – и в същото време да се простя с всичко, което ми е било някога родствено и близко, да отвърна погледа си и от тая луна, която сега ме гледа през прозореца и за която Байрон тъй хубаво казва: „Колко много прилича на теб тъгата за миналото!“ Тъга за едно минало, което никога не е било, за едно бъдеще, което няма да дойде, и за едно детинство, което е отлетяло насън“ (28.01.1918).
Вярно е, че тези страници са изпълнени с вътрешно изтезание, но не можем да не признаем, че по изказ и самонаблюдение те са между най-проникновените, които някога са създадени в българското епистоларно изкуство. Откровеност и глъбина обаче се долавя и във всяко едно от писмата на поетесата и тази равностойност съвсем не е случайна, а се дължи на тяхната сродна духовна нагласа и житейска близост.
Твърде мъчително Дора Габе понася моралното сътресение, причинено от Боян Пенев, и се предава на гибелни сили, от които едва се спасява. За тази мрачна страница от нейния живот говорят най-убедително прощалните ѝ писма: „За папа, мама и Сеня. Простете ми, скъпи! Приберете Бояна за ваш! Той не е виновен – аз съм болна. Да знаете, че всеки упрек към него, всяка дума за него ще ме боли и в гроба. Това е последното ми желание, изпълнете го. Смъртта е радост за мен – не ме жалете! Аз съм по-щастлива от вас. Папа, бъди по-кротък с мама и Бела, и Сеня – особено към Бела. Тя търпи и мълчи, и надали има в света по-чувствително сърце от нейното и с тая чувствителност тя не може да бъде щастлива. Дай ѝ поне възможност за външно щастие – окръжи я с повече внимателност и нежност – не бъди толкова реален – какво ни дава тая реалност? Остави Сеня да изживее живота си по своему – нека всеки носи себе си. Бог ни прати тук не да носим един другиго, а всеки своя път сам да извърви, ти си само случайност в негов[ия] живот, случайност, която го роди, и той е роден не за теб, а за себе си. Дай тишина на мамините последни дни. Ако не можах тук да ви се радвам, ще се радвам оттам, където отивам. Прегърнете ме за последен път и ми простете. Целува ви всякога ваша Дора. [P.S.] Бъди щастлив, Сеня, благодаря ти за всичко! Моя скъпа мама, още една целувка към теб – сякаш мъчно се откъсвам от теб – нали съм твоя плът! И все пак с радост отивам към смъртта.“ „За Бела. Белочка, скъпа, прости ми! Да знаеш с каква радост умирам! Не се сърди на него – не е той виновен, той всичко направи, да го видиш само как се старае, но аз вече съм неспособна за живот. Прости ми, че поне за теб и мама не останах, не мога, сестричко. Нямам сили. Бъди ти силна – ти, хубава, светла, чиста. Умирам с пълно от обич сърце. Целувам теб и Катето, и Спиро. Твоя Дора.“ „За моите и близките. Нека бъда погребана съвсем тихо – не искам никой да плаче на глас, нито мама дори, нито някой да говори – погребете ме някак незабелязано. Простете ми всички, които ме обичате – благодаря ви за тая обич.“ „За полицията и чуждите хора. Този, който обвинява моите близки за смъртта ми, ще бъде мой най-голям враг. Нека никой не търси да обясни причините – тях никой няма да разбере – те са в мен и никой ги не знае“ (1917).
И в абсолютната отчужденост от света Дора Габе остава вярна на човека, който, волю или неволю, я довежда до тая трагична обреченост. Дори и сега в нравствената ѝ философия не се забелязва ни сянка от недоволство или отмъщение. Изпълва я само чистотата на нейната любов, която не може да бъде осквернена от случайното и преходното. И ако все пак предпочита фаталното разрешение на нещата, това е преди всичко страх да не се поддаде на условностите на живота и да измени на себе си. Цялото по-нататъшно съществуване е стремеж да побеждава това чувство. В тази съкровеност липсва външното внушение, още повече че тя има свое разбиране за конфликтите. С каквато и враждебност да я поразява дадено събитие, то си остава изолиран факт и не стига до нейните морални устои. Натам ни насочват и новооткрити страници от кореспонденцията ѝ с Боян Пенев: „Аз не се спирам никога на отделни епизоди и настроения, за да определя от тях отношението си към тебе. Знай, че във всичко има недоразумения, нерви, капризи – и те не мога[т] да бъдат дълбоки причини. И аз оставам все същата към теб и от всичко за мен само едно е важно – дали си добре. Дори не бих казала, че нашите отношения се развиха трагично. Трагедията беше, когато бяхме заедно. Сега бихме били приятели, защото няма какво да изискваме един от друг, а само можем да си дадем. И аз не бих се поскъпила за нищо, само да е за твое благо. Когато, дето и при каквито условия да бъда, аз съм ти близък човек и можеш, без ни най-малко да се стесняваш, да разчиташ на мен.“ При друг повод тя ще сподели, че „големите страдания не идат случайно и без смисъл. Има някаква мъдра сила, която ги праща – те размъщат цялото ни същество и когато се утаи всичко“, откъсват ни от навиците и слабостите, на които робуваме, и единствено остава дълбоко затаеното у нас. „И колкото една натура повече има в себе си от това „затаено“ – продължава Дора Габе, – толкова по-силна излиза в борбата с мъката си и толкова по-пречистена и променена. Струва ми се, в това е силата на човека. Когато не мога да понасям самотата си и ми се ще да умра, най ме отчайва мисълта, че нямам достатъчно от тая сила“ (26.ІV.1918).
Когато надмогва покрусата и е в състояние да прецени още по-трезво нещата около себе си, тя не надраства първичната „затаеност“. Няколко години по-късно пред сестра си поетесата ще даде израз на мисли, които всъщност са продължение на познатия самоанализ от времето на първия досег с големите разочарования: „Като свещица гориш до мене и не бих понесла живота си, ако не ми светеше твоето сърце. Белчо, Белчо, да знаеш само колко ми е дълбока обичта към теб и как съм свързана с теб, и как ме боли за всяко нещо, за което те боли. Като ми писа, че излизаш често сега, изеднаж ми олекна. Дано поне малко да се разведряш. Нямам радост, при която да не си спомням за теб, а когато ми е мъчно, не питай. […] Как е мама? Здравето на папа? Затъжих се за тях, макар да ми е горчиво, като си спомня как винаги са недоволни от мен и винаги усещам поглед на упрек върху себе си. А какво ли правя, за да не са доволни? Колко пъти съм мислила с какво може човек да им облекчи старостта и не намирам нищо. Те са тъй силни в своята стихия да се тровят и да си терзаят душите. Те не правят, както мъдреците биха сторили: да се ловят за всяка радост, както давещия се за сламка, а се залавят за тъмните страни на живота – тях считат за важни, от тях се боят и сами не виждат, че по тоя начин те са вечно с тия неща, от които биха бягали и които най-много ги плашат. И като си помисля, че това е основния тон на цялата еврейска нация, чувств[увам], че няма начин на борба с тяхната склонност всичко да отричат, да се плашат и да се терзаят. Мъчно ми е, мъчно, мъчно за тях. И колко им благодаря, че ме отгледаха под слънце, че имах детски радости под открито небе и с това ми дадоха броня да се пазя от отровата на техните нещастия. Ако бях покорна дъщеря, биха убили волята ми. Те не виждат, че острите ми думи и прояви към тях е моя инстинкт за самосъхранение – боя се да не падна в тяхната скръбна и отровна атмосфера. И все пак доста съм отровена вече. Само с мъка и с любов гледам на тях и дето не мога да им дам никаква радост, много ми е мъчно“ (Варшава, 19.ІІ.1922).
Така поднесена, тази изповед остава неповторима като виждане, като убеденост и нравствена констатация в нейното битие.
Аргиров ми каза да потърся книгата на Богорова в музея в Прага – става въпрос за “Български народни пословици“, издадени в Будапеща през 1842 г., за която Боян Пенев възлага надежди да се намери във виенските библиотеки или в Унгария и за която у нас дотогава „никой нищо не е писал“, „макар че е първата българска сбирка“. В друго писмо добавя, че тази книга е твърде ценна и че „само Силвестър Бонар, ако беше жив, можеше да разбере това“. Дора Габе наистина я открива в Прага, откъдето, оценявайки нейната рядкост, я изпращат във Виена „в желязна каса“.
Благодаря ти за писмото и за броя „Пряпорец“ – тъй като Дора Габе споменава, че написаното „тоя път“ по ѝ харесва, става ясно, че се отнася за полемичната статия на Боян Пенев „Нашата критика“ (бр. 60), която е продължение на „Салонна критика“ (бр. 54). И в двете се разкриват естетическите различия между него и проф. М. Арнаудов. По този повод той ѝ пише: „Мен лично не ми е никак приятно да се разправям – чувствувам едно дълбоко, непобедимо отвращение към цялата тая действителност, на която се противопоставям, но още по-мъчително би ми било да мълча. Много стана … И всичко това ме гнети – чувствувам как се задушавам в тая земя, посред тия хора, които ми са съвсем чужди и от които нито едного не мога да нарека близък и свой. Искам да мълча, да се откъсна от всички, да се затворя, но понякога неволно се изтръгва тоя вик из душата ми, после се сепвам и се учудвам на себе си и на другите“ (12.ІV.1918).
Балабанов нищо лошо не ми е разправял, напротив, само хубаво! Не се ядосвай напразно на добрия човек – обтегнатите отношения са от времето, когато Боян Пенев публикува отрицателна статия за Балабановия превод на „Фауст“, и продължават цели 20 години. В една изповед, свойствена за душевната нагласа на ненадминатия у нас познавач на древногръцката култура, явно личи стремеж за помирение, което за жалост не се постига. Ал. Балабанов пише: „Сигурно мислиш, че нас ни делят някои схващания, особено по Пенчо Славейков или Яворов. Това е заблуждение. Моите студенти и по-близки знаят, че аз най-високо мисля и за двамата, особено за Пенчо Славейков. В последната книга на „Пролом“ от 1 година дадох дори един кратък, но сърдечен израз за това. Не, тук има едно недоразумение. Аз знам, че и ти мислиш и за двамата точно това, което мисля и аз. Но нека си стои така работата, ще имаме по-спокойни времена, когато ще се разберем, ще ме разберат и тия, които са полудели от омраза против мен“ (13. ІІІ.1923).
Не зная, Бояне, как да ти кажа, че ме плаши твоето душевно състояние – поетесата има предвид основния тон на писмото, изпратено във връзка със смъртта на майка му: “Мъчно ми е сега да чувствувам, че още един си е отишъл – и тая заран на гробищата ми се струваше, че плача не над един гроб само – не само над нейния, но и над своя собствен. Другите ли си отиват, аз ли ги оставям – разделяме се чужди, почти враждебни един на друг“ (8.V.1918).
В нашата къща, казваш, вече няма да идваш – през същата година с погледа на художник Боян Пенев разкрива пред Мара Белчева собственото си битие: „Аз все още съм жив – все съм същият, не съм се променил в нищо. Все още се казвам Боян. Само че пред името ми сега има един бемол. Не пиша – но то не значи, че се сърдя. Никому не се сърдя. Отдавна съм казал, че съм гражданин на вселената. Мисля и за Wertach, и за Орион, и за Орландовци. Всичко се слива в един хубав и безкраен свят – аз съм дете на тоя свят – всичко в него ми е еднакво близко и еднакво чуждо. Пиша и ми е мъчително, че пиша. Какъв смисъл може да има това писмо? По-добре ли ще ме разбереш или някакво недоразумение отново ще възкръсне помежду ни? Неведнъж съм си спомнял за теб. Ако беше тук, често щяхме да се виждаме, щяхме да се разхождаме заедно из полето, да пием чай след това в някоя топла стая – аз съм дете на своя свят – и съвсем излишни щяха да бъдат тия проклети писма. Освен любовни, какви писма би могъл да пише човек! За себе си много бих могъл да ти кажа. Какво не преживях и какво не видях! Животът жестоко ме шиба, но аз съм непоправим. Той мисли, че ме побеждава, а аз се возя на неговата златна колесница с луди коне, понякога зашеметен, понякога сепнат – наоколо бликат и падат звезди – не искам да се опомня и не мисля за никоя бездна. Живея на една мансарда – съвсем сам в една стаичка, дълга два-три метра и широка толкова – голяма тъкмо колкото един удобен гроб […] Тясно е, но двама души все могат да се съберат. И понеже е много тясно, те или трябва да се карат, или да се обясняват в любов. Ти няма защо да се боиш, ако пожелаеш да ми дойдеш на гости: за нас не съществува нито едната, нито другата опасност – можем да почиваме спокойно в една братска гробница, над която плъховете денонощно танцуват dance macabre. […] Тия дни пак си спомних за теб и за някогашния наш кръг. Пиша за „Златорог“ характеристика на Бетховена по случай 150-годишнината от рождението му. И си спомням онези хубави вечери у вас и у дома, когато в полутъмната стая M-me Стойчева ни свиреше Бетховеновите сонати, вдъхновена от една скрита любов. Пенчо потъваше в дивана и си затваряше очите, а ние мълчахме като утешени деца, които все още искат да бъдат будни, за да чувствуват милувките и нежностите на майка си. Всичко мина. Едни отпътуваха завинаги, други се пръснаха из света, само Бетховен остана верен на всички ни – на живите и мъртвите“ (6.ХІ.1920).
След година-две в писмо до Светослава Славейкова той ще сгъсти до крайност тези багри: „Да отговоря най-напред на въпросите ти: „Кого виждаш въобще? С кого се срещаш?“ Виждам само случайни познати – днес един, утре друг. Никой от познатите не ми е потребност и никого не диря. И цяла година да ги не видя, пак не ще се сетя за тях. […] Чета лекции в университета – всеки ден по една. И толкова досадни са ми станали тия лекции, тия аудитории и студенти! Да ми е до края на живота си да не видя студент и аудитория и да не чуя да се говори за лекции. […] Храня се редовно в „Алказар“; да можеше да изгори тоя „Алказар“, и тоя град, и тоя свят! Ти мислиш, че само днес съм зле настроен? Винаги. Тая досада се таи в мен като някоя отровна змия. Все онова проклето непреодолимо желание – да говоря жестоки истини, да късам безразсъдно, една по една, връзките си с света, да не крия никога презрението си и любовта си. Единственото ми удоволствие е, че всичко понасям сам, съвсем сам. Околните, близките мислят, че ме виждат и разбират. Нищо не виждат. Всеки е зает с себе си – и ако дава, прави го, за да получи – да получи много повече, отколкото дава. А тия, които ме познават донейде, не са тук. И кой знае кога ще ги видя и какво ще остане от мен, докато се срещнем. Струва ми се, че съм умрял вече в тоя ужасен град. Излизам понякога от гроба си, минувам край църквата – безстрашен вампир – минувам край твоето Външно министерство по „Цар Освободител“ – все един и същи път. Времето се мени, но картините му не са много разнообразни. На всяка стъпка трупове и смрад. Искаш да викаш – гласът ти се е схванал, да бягаш –накъде и как? Връщаш се и лягаш в прогнилият си ковчег“ (2.ХІІ.1922).
Тая безпощадна равносметка откриваме и в някои от писмата до Дора Габе: „А аз съм все същият – признава той пред нея, – все с тоя нещастен характер, с същите недостатъци. Струва ми се дори, че каквото имах хубаво, загубих го безвъзвратно – не мога нито вече да се радвам, нито да обичам, нито да вярвам. Всичко трови душата ми. Струва ми се, че пороците ми сега са повече, отколкото бяха преди. Едно само мога – да измъчвам себе си и другите – както измъчвам теб. Ти си по-добра от мен и ще ми простиш.“ Оттук и съзнанието за трагизъм в чисто личностен аспект, колкото и мисълта му да има метафизичен смисъл: „Виждаш, че не съм нито на небето, нито на земята, нито в рая, нито в ада, нито при умрелите, нито при живите.“
Последните писма на Дора Габе потвърждават, че в крайна сметка тя води борбата в тези сложни взаимоотношения, но вече за спасяване „един от друг“, защото преходът от предишното дълбоко чувство до „повърхностното докосване“ е толкова опустошителен за нея, че не е по силите ѝ да понесе нравствената тежест. В замяна на това поетесата съумява от една житейска катастрофа да стигне до духовно извисяване на човека, когото обича. Ето защо, когато казва, че и след смъртта му го долавя „в мелодиите на деня“, стиховете ѝ придобиват чисто реален смисъл, защото това е своеобразна победа над времето.
Из „Изгнанието на мечтите“
от книгата на Стефан Памуков
„Поглед към неизвестното“
