Катя ЗОГРАФОВА е родена на 11.05.1957 г. в гр. Панагюрище. Литературовед и писател, директор на Националния литературен музей в София. Автор на 10 книги: „Вечните странници (Из тайните на митологичното в българската литература)“ (1996), „Чавдар Мутафов. Възкресението на Дилетанта“ (2001), „Интелектуалецът Емануил Попдимитров“ (2001), „Орчо войвода или преображенията на българското юначество“ (2006, І и ІІ изд.), „Многоликата българка. Забележителни жени от Възраждането да наши дни“ (2006), „Любовен архив“ (2007), „Забравеният възрожденец Динко Зограф“ (2008; 2010, ІІ доп. изд.), „Никола Вапцаров: Преоткриване (Документална сага)“ (2009), „Неканоничният Вазов“, 2011 и „Жените в Априлското въстание“, 2011. Под печат е „Играещата със стихиите: Елисавета Багряна“. Има над 600 публикации в печатните медии: участва в научноизследователски сборници, съставя и предговаря книги, пише за световноизвестни, но и за забравени/“забранени“ писатели, за български художници; консултирала е документални филми за Елисавета Багряна, Иван Ненов, Никола Вапцаров, кафе-сладкарница „Цар Освободител“ („Възстановка“). Изследванията ѝ са съсредоточени върху периода на 20-те-40-те години на ХХ век, а сред темите, които я занимават, са постиженията на „многоликата българка“ във всички области на културата, обществения и социалния живот; възкресяването на забравени и „забранени“ автори; авангардният „синтез на изкуствата“; „неразтълкуваният Вапцаров“. Книгата ѝ за Чавдар Мутафов е отличена с международната награда на Панаира на книгата в Ниш, а „Многоликата българка“ – с националната награда „Блага Димитрова“. Нейни текстове са превеждани на италиански, френски и руски. Членува в Сдружението на българските писатели, Дамския литературен салон „Евгения Марс“ и Женското патриотично дружество „Райна Княгиня“.


Из епистоларното наследство на Дора Габе

Благодарение на дългия си, докрай интензивно изживян живот, Дора Габе ни е оставила несметните богатства на огромния си архив, най-голямата част от който се съхранява в Държавна агенция „Архиви“, друга е скътана при нас – във фондовете на Националния литературен музей (НЛМ), трета е в Националната библиотека.
Преди 20-ина години, когато спечелих конкурс за работа в НЛМ, едно от първите ми архиварски изкушения бе „забраненото“ име на Йордан Бакалов с псевдонима СТУБЕЛ (1897-1952). В НЛМ открих доста добра сбирка от архивни свидетелства за този интересен, злонамерено „забравен“ от тоталитарната власт поет, но пожелах да се свържа лично с дъщеря му Яна Чомпалова, за да дообогатя притежанията на музея ни. Сближихме се и наистина получихме част от потулената кореспонденция на Стубел с Дора Габе, което ми даде възможност да възстановя една изличена любовна и творческа история на двама поети. Защото Стубел е сред най-любимите мъже на Дора Габе, наред с Яворов, проф. Боян Пенев и Витезслав Незвал. Беше най-неизвестният от тях, премълчаван дори от самата Дора Габе, може би защото като директор на Радиото, той е репресиран след 9.ІХ.1944 г. и споменаването му във времената на соца е било нежелателно. Макар и оправдан (на практика е бил толерантен към комунистите в Радиото), Стубел е със сломено здраве и умира от рак скоро след излизането си от затвора. Под влияние на Дора, майчински нежната властница над перото му, той се отдава на детската поезия, в която създава наистина майсторски творби, популярни и до днес – и като стихове, и като песнички („Баба Марта бързала, мартеници вързала...“ е един от най-известните му текстове).
Разбира се, интимният сюжет между двамата може да бъде прочетен и по вестникарски скандално – като връзка между любвеобилната поетеса с 10 години по-млад мъж... Но колкото повече навлизам в драматургията й, откривам нови, все по-вълнуващи страници извън любовната сага, преживяна като съдбовната среща и последваща тъжна раздяла... Дора е споделяла със своя „детко“ Дако и вълненията си от каузата Добруджа, и задграничните си мисии като заместник председател на ПЕН-клуб, и знаменитите си сказки навсякъде по света, и приятелствата си с европейски творци като Ян Каспрович. Тя му е пишела в пъти повече писма, в сравнение с онези, които е получавала от него... Дали заради горещия си темперамент или поради наистина по-наситения светски и културен живот, който е водела? Парадоксално изглежда, но не тя, а по-младият ѝ партньор я е ревнувал...
Дора е изпитвала към него майчинска загриженост, била е ласкава, мъдра съветница на ранимия и често изпадащ в депресивни състояния по-млад събрат по перо. В кореспонденцията ѝ откриваме наистина възвисяващи духа редове, които могат да бъдат ефективна „психотерапия“ за всеки свръхчувствителен поет и с днешна дата... Такова е прозрението й, че не страданията, а „пресъхването на сърцето“ е най-голямата беда за твореца!
И все пак най-удивителното свидетелство за чувствителността на собственото ѝ „женско сърце“, са думите, които Дора Габе изрича за прословутата си, митологизирана „съперница“ Елисавета Багряна, които откриваме в писмо от 23.ХІІ.1926 г. То е писано след станалата широкоизвестна връзка на Багряна и проф. Боян Пенев, след „бягството“ им през Париж до Бретан, Франция през юли 1925 г., който роди брилянтния цикъл „Бретан“... И година преди Багряна да се утвърди мощно на небосклона на българската поезия с излизането на стихосбирката ѝ „Вечната и святата“ през 1927 г.
Писмото по самия си характер е интимно споделяне със Стубел, затова няма как да не му повярваме. И да го разчетем като първо автентично свидетелство за ИСТИНСКОТО ОТНОШЕНИЕ НА ДОРА ГАБЕ КЪМ ТАЛАНТА НА БАГРЯНА, А ИМЕННО: КОЛЕГИАЛНА РАДОСТ, ЛИПСА НА РЕВНОСТ СПРЯМО БОЯН ПЕНЕВ, ДОРИ СЕСТРИНСКИ СТРАХ ИМЕННО ТОЙ ДА НЕ ѝ „ПОВЛИЯЕ ЗЛЕ“... Звучи невероятно след толкова многолетни напластявания на мълвата за стаената им взаимна враждебност, за „любовната омраза“ помежду им (както проницателно го бе изразил Илия Бешков), но е документален факт! И безспорно свидетелство, че Дора Габе винаги е била истинска благородница по дух.
С Багряна двете застават рамо до рамо в каузата за освобождение на Добруджа, солидарно проливат сълзи на щастие през паметната 1940, когато във военни униформи посрещат българските войски на границата... Преди това са изпътували Балканите и цяла Европа като неразделни по талант и красота български поетеси, достойни представителки на ПЕН-клуб, римували са като съавторки шеговити писма до Владимир Василев, главния редактор на сп. „Златорог“... Затова нас, музейните хора, не ни удивлява и късното писъмце на Дора към „Лиза“, съхранено във фондовете на НЛМ, което мнозина, незапознати с истинското сложно, но красиво преплитане на толкова различните им поетически траектории, биха счели за неискрено, за фалшива юбилейна превземка...
Такава поне бе реакцията на някои от многобройните посетители на изложбата ми „Как ще спреш ти мене, волната...“ в Национална библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ на 18 юни тази година. Затова бях длъжна да публикувам този текст.

Две писма на Дора Габе до Йордан Стубел:

(Писмото е върху бланка от Hotel Gallia, Dvenue des artsq Angle: 2, rue Josefa II, Bruxelles. Датата на.изпращането му върху пощенското клеймо е 9 декември 1926)


* * *
Harenda 11 декември 1926 г.
Дако, скъпи, колко е лошо, че не мога да ти отговоря веднага, още докато трае настроението, в което ми пишеш. Цели 14 дена делят писмото от отговора му. Прочетох три пъти подред писмото ти и дирих да намеря кое те е разстроило толкова. Разбира се, криво си ме разбрал – това е най-главното и още едно – огорчен си при мисълта, че мога да закъснея.
Дако, Детка, искам да направиш едно свръхестествено усилие и да погледнеш малко обективно на нещата. Кажи, не е ли вярна моята мисъл – че всеки носи съдбата си сам! Не е ли тая съдба предречена и не сме ли ние в ръцете ѝ. Само, че аз вярвам в добрата съдба, а ти не искаш да ѝ вярваш, макар живота ти в същност да е един от щастливите. Ти не умееш да му се радваш, това е друг въпрос В моите думи не е имало безсърдечие, а само синтеза на онова, което разбрах от живота. За моите понятия „да носиш сам съдбата си“ значи да си човек и да си силен. А после още нещо. В живота си ние имаме няколко силни преживявания – те са мъката ни, но те са и едничкото ни богатство. Превъзмогваме мъката полека-лека и в това превъзмогване растем – защото е борба, в която надвиваме. От тия преживявания сме после пълни, богати, оплодени – ала не бива да сме смазани – тогава те ни опустошават. Никога една творческа натура не може да бъде смазана и опустошена. Затова дълбоко вярвам в тебе – гледам те че страдаш най-дълбоко – и ми е мъка за тебе – повече мъка отколкото бих я показала, а същевременно една вътрешна радост: иде друга фаза в живота ти – преодоляваш най-тежкото – излизаш от него и си по-силен. Дако, скъпия ми, всички радости от срещи и разлъки и прегръдки и усещания и всички бури и всичко бих дала за радостта да те видя възмъжал и израснал. Никоя моя радост не може да се сравни с радостта от теб като човек и от твоето творчество. Не мога да гледам на тебе като на обикновен човек и за това повече за теб искам – по-големи премеждия. Другиго бих утешавала, а за тебе мисля: нека до дъно изживее това – то е негово, не бива да му преча. А ти сам имаш потребност да го изживееш – затова никъде не ходиш и никой не ти трябва.
Дако, скъпия ми, не казвай никога „нещастен съм, никой не ме разбира“ тъй ми спомня Бояна! Колко малко човешко достойнство има в тия думи. И не е вярно – ако ти ме разбираше както аз тебе, нямаше да има помежду ни тия недоразумения. Кажи Дак, нима ти би предпочел да съм c тебе и дa нямаш възможност дa изживееш оная вечер в черквата с майка си! Тъй бих ти отнела много вечери, когато трябва да си насаме. Дако, Детка скъпа, златна, ние не сме само за живота си, а и за трудът си – за него сме ДЛЪЖНИ да растем, – а за това се иска издръжливост. Едно те моля – в мен не се съмнявай – по отношение на мен бъди спокоен – уверен и радостен. Ще видиш, че пак ще се срещнем сякаш не сме се делили и дните ни ще са същите. Нека тая раздяла е плодна и за двама ни. Работи Дако, пресили се и не мрази света. Какво е крив той за нашите скърби! Не задържай, Детка, ни едно горчиво чувство в сърцето си. Ще си дойда както обещах – никога не съм те лъгала и няма да те излъжа.
Прегръщам те и те целувам най-горещо –
твоята Дора.

Това е девето писмо. Нищо ново няма в дните ми. До 2 часът работа – до 3 обядваме – четем или отиваме по полето и по снега. В 5 ч. закусваме и дърдорим. Свиря на хармониума. В 8 вечеряме – четем и говорим или шием. Това е всеки ден без разлика. Не сме ходили на гроба от 8 дни – много сняг. Никакви мъже, нито дори жени не виждаме. Бъди спокоен и поне малко весел.Как си с домашните работи?
Получих „Някога“ – благодаря ти!


* * *

23 декември 1926 г.
Детка – моя скъпа, от вчера ме налегна такава мъка по теб, че на моменти ми се струва да си тука, до мен, а тогава ми е двойно мъчително, защото в същност те няма. Дако, скъпи, колко съм честита когато усещам, че те обичам и че ми трябваш!
Пълно ми е, живея, усещам себе си. Ти не знаеш кои ми са най-страшните часове Дако и защо ми ги праща Господ, не зная. Понякога ми опустява отвътре – никого не обичам, никой ми не трябва – пусто, кухо, струва ми се, че все тъй ще бъде. Трае ми дълго – сякаш пожар е минал през сърцето ми и нищо не никне върху прегорялата земя. Тогава се отчайвам от себе си, ставам с всички близки нервна, рязка, а вечер като си легна, разкайвам се. Понякога се моля, най-искрено се моля, в леглото си, презглава завита (не зная защо тогава най-добре се моли човек) да ми върне Господ най-тежките мъки и сълзите ми – само да не е пресъхнало сърцето ми и да не ми отнема сълзите. Ако знаеше Дак, какъв ужас са тия състояния, би ме пожалил повече от последния просяк на улицата. Веднъж дойдох на себе си на един концерт – очите ми се наляха, срам ме беше от хората, а като се върнах в къщи плаках два часа и бях щастлива, че плача. Друг път се е случвало концерта да се плъзга по мене като по стъкло, без да ме трогне. Веднъж пък помня – от едно жълто, болно дете, натоварили го да носи дърва – с обуща, без чорапи, в сняг. Домиля ли ме, не зная, но като се върнах, дълго ми се наливаха очите. Дохождам в такива моменти на себе си, също като от хипноза. Тогава мога и да работя и да обичам и да пътувам – всичко мога да понеса и съм честита. От страх да се не върне лошото ми състояние, радвам се на всеки час, който е пред мене, живея с всичко, което ме засяга. Струва ми се, че всичката земна добрина се е събрала в мене и всичката обич към хората и от радост не зная какво да правя.
Дако, Детка, а ти толкова често си бивал огорчен – на теб най-вече се отразяват моите състояния и какво не бих сторила да те спася – но нищо не е в ръцете ни. Не бях такава, а станах. Едно само виждам, – не бих дала десет години от младостта си, за един месец от състоянието, сега когато ми се съживява сърцето – никога от сърцето си не съм бивала тъй щастлива.
Дако, скъпи сега разбираш защо ми е хубаво да те милея и ми е хубаво да дочакам тия две седмици, които ни делят. Маруся ми вика – „твоя възлюблен престана да ти пише“ – шегува се. Наистина, от седмица нямам нищо – само 4 писма ВСИЧКО си ми писал – а моето е 12-то. Не ти правя упрек – нели аз те мисля, нели живея с теб, нели малкото портретче е на масата ми – не пиши – щом като не ти се пише, или нямаш време.
Вчера цял ден ших кукли за полката. Ще я правим за деца бежанчета русначета (4 дечица). Маруся диктуваше на пишуща машина сказката ми. Вече е готова. Ще я чета на 24-тий, третия ден на Коледа. Дано има сбор – за гробницата ще е. Маруся е във възторг от сказката – аз не твърде, но почвам да я харесвам.
Дако скъпи, колко стихотворения написа? Можеш още да ми драснеш във Варшава. Legation de Bulgarie. Ujazdowskie aleje 39‘ Warsowie.
Златорог излезе ли? Какви са на Лиза стиховете? Аз много вярвам в тая жена въпреки предричанията на мнозина. Обичам тона ѝ – топлия начин, с който се докосва до нещата. Дано Боян не ѝ повлияе зле. Толкова сме различни, че никога не ми е неприятно, а напротив, радвам се, че имаме жени – понякога ми е драго, че тя ще отмъсти на моя съпруг за миналото ми. Тогава ми е дори мила.
Дако, извади си вече билета ако съм в Русе преди Коледа да ме посрещнеш там. Нели тъй беше уговорено? Скаран ли си с Гришата?
Прати ли във Варна документите? Даде ли на [...] книгата? Ами „Веселите роднини“ какво станаха? Сега те прегръщам за Новата година. Цялата вечер ще те мисля – в 12 ч. ще целуна фотографията ти. Поисках от г-жа майорката копия от ония, които през април беше ми направила – пращам ти!
Твоята Дора.