Драгни ДРАГНЕВ е роден на 05.01. 1939 г. в Добрич. Образование – висше, българска филология. Автор е на стихосбирките „Жътва“ /1972/, „Живея в равнината“ /1992/, „Близост“ /2002/, „Будни очи“ /2007/. Издал е белетристичните книги „Таткови приказки“ /2003/, Войната на Хан Тервел /роман, 2003/, „Обич и гняв“ /роман,2003/, „Нашата Дора Габе“ /2004/, „Гълъбови химни“ /роман, 2005/, „Не събуждай мъртвите“ /роман, 2006/, „Бягат дните“ /поезия, 2006/ „Будни очи“ /поезия 2007/, „Невидимите пейзажи на любовта“ /роман 2007/, „Кръгът на Дора Габе“ /есеистика 2008/. „Път към слънцето“ /2008/ „Сабя на брега“ /роман 2009/, „Мъдрецът и птицата“ /есеистика 2010/, „Сънят на тревите“ /роман, 2010/, „Взаимни сетива“ /стихове 2013/. Негови стихове са превеждани на руски, украински и унгарски език.
Автор е на исторически пиеси за хан Аспарух и хан Тервел и на пиеси за куклен театър.

Незабравимата Дора Габе умря на 95 години и ни остави внушително творчество. Още в началото на ХХ век тя пише първите си стихотворения за съдбата на родния добруджански край, за морето, за младостта и нейните метаморфози, за всичко, което видя и изпита, когато тръгва в размирно време по широкия свят. Между 1922 и 1933 г. Дора Габе обикаля Европа, посещава Париж, Лондон, Женева, Букурещ, Прага, Виена, Варшава, Братислава, Краков и други градове. Навсякъде и по всяко време, на различни сбирки, срещи и сказки тя говори за съдбата на поробена Добруджа, за страданията ѝ под румънско владичество, пише статии, есета и стихотворения, в които блика голямата ѝ любов към родния край. Едновременно с това поетесата търси съчувствие и защита, покровителството и готовността на видни личности да се притекат на помощ и да работят за връщането на Южна Добруджа към България. В статията „Стига жестокости“, излязла във вестник Добруджа през февруари 1930 г. Дора Габе пише: „С какъв глас да заговорим, за да се чуе, че младежите на Добруджа, потомците на Караджата, гният из затворите на Румъния, че колкото и да са измъчвани и смазвани, че волята им е непримирима, че тя разпъва сърцето им на кръст, защото е затворена в желязна клетка! Знаят ли ония, до чиито уши мъчно дохождат далечни вопли, ония които решават съдбините на народите, само с няколко думи и с една черта отрязват живо месо от държавите и го раздават на плячка? Знаят ли те какво значи да се дигне цяла челяд от дома, в който е родена и в който се е родил баща им и прадядо им, знаят ли какво е да се изтръгнеш от земята, която е хранена с костите на целия им род, откак името на България съществува, и да тръгнат ограбени, прокудени, опозорени и бездомни!?“
Още през 1968 г. в едно интервю с Дора Габе добричкият публицист Йордан Дачев пита поетесата коя нейна творба ѝ е най-скъпа. Отговорът е: книгата „Някога“ и поемата „Лунатичка“. Мисля, че тази поема е малко известна сред читателите в сравнение със стихотворението „Родина“, отредено на Добруджа. Не съм чувал Дора Габе да споменава или да чете откъси от поемата. Написана е през 1933 г. с посвещение на племенницата ѝ Катя Казанджиева (пианистка, професор в Консерваторията), дъщеря на Бела, сестрата на Дора Габе, и Спиридон Казанджиев. Сега отново се връщам към „Лунатичка“, препрочитам я и се убеждавам, че е високохудожествена и вълнуваща творба, в която, макар и забулен и почти абстрактен, стои застрашителният образ на поробена Добруджа. Откривам в стиховете едно модерно мислене от 30-те години на миналия век, едно плодотворно влияние на словара на Яворов. Няма излишна дума, колкото и да е повествователен характерът на поемата. Богата картинност, пластичност и метафоричност, но строго, пестеливо и сгъстено слово, както е настоявал учителят на Дора Габе в поезията.
Според мен, основното в „Лунатичка“ е мисълта за страданията на Добруджа и призивът за милосърдие и обич между хората, усетът за простите човешки радости и мъката, жаждата за живот, за справедливост и свобода. От край до край поемата е пронизана от тревожната песен на сърцето, което се терзае за ближните и е готово на саможертва. Тя е един отчаян вик за доброта срещу безразличието, отчуждението и беззаконието. Същевременно цялата поема е обвеяна с универсален мистицизъм, а това влияе върху съдържанието ѝ. В стиховете има драматична, конфликтна наситеност, напрегната диалогична форма. Тук благотворното влияние на Яворов не е само в художествения стил, а и в протеста срещу социалното зло и обществената действителност, на която и двамата са свидетели по онова време. Дора Габе размишлява за смисъла на живота чрез средствата на символистичната поетика, но без да се увлича до крайност в измеренията и дълбочината им. По тоя начин тя обогатява своя език, създава баладична атмосфера и един свят на мъчителни видения, появяват се образи, плод на душевни терзания, но над тяхната мрачна природа проблясват надеждата и стремежът към свобода, към светлина и красота. Най-вероятно тези картини подсказват предтекста за написването на поемата и намеренията на Дора Габе да изпее тъжна песен за мъката и самотата си в онези тягосни дни, да се изповяда като нежен лирик, да изрази своята обич към родния край, обхванат във веригите на мъченичеството. Изминали са няколко години от кончината на съпруга ѝ Боян Пенев, още по-рано е напуснал света учителят Яворов, натрупани са загуби и огорчения, които кръстосват нежната душа на поетесата и я тласкат към бунт в защита на онеправданите ѝ братя и сестри в Добруджа.
На 7 ноември 1932 г. на общо събрание в Шумен Дора Габе произнася вдъхновено слово, в което казва:“След освобождението от турско робство ние мълчахме цели 40 години за Северна Добруджа, докато загубихме и Южната. Сега усетихме вече ножа, опрял до кокала. Но само ние, добруджанците, които сме най-близо до тая неправда, само ние дигнахме глас. Защо не помислиха обаче всички българи веднага след Берлинския конгрес за хубавата Северна Добруджа, където е най-издръжливият наш народ, хубавата раса на благородни български патриоти и граждани парекселанс – огнището на нашето Възраждане? Може би днес не бихме загубили втората, Южната Добруджа…?!“
На 2 май 1941 г., шест месеца след освобождението на Добрич от румънска окупация, и възвръщането на Южна Добруджа към България, в града се провежда празник на българската книга. В салона на кино „Модерен театър“ се чуват патриотични речи и слова за светите братя Кирил и Методий, а смесеният хор с диригент Атанас Бъчваров изпълнява „Шуми Марица“ и химна на цар Борис Трети. В литературното четене в късния следобед участват Славчо Красински, Димитър Пантелеев и Яни Калиакренски, но първа представя стихотворенията си 53-годишната тогава Дора Габе. Едва ли някой днес може да помни и да каже кои свои творби е рецитирала пред слушателите си поетесата. Най-вероятно е да са посветените на Добруджа, на страданията й, на радостта ѝ от свободата. Добруджа е най-актуалната тема и естествено Дора Габе пише най-често на тази тема. Десетина години по-рано е излязла стихосбирката ѝ „Земен път“, където се усеща дъхът на равнината с пронизващата болка на преживяното по време на румънското владичество. В 1933 г., когато е в Братислава, тя създава поемата си „Осиновената“, в която блика обичта ѝ към родния край, „защото се родих“, както пише тя, „във мъничка земя, където влагата проникна в мойте кости“. Още по-дълбоко и силно е продължението на тази мисъл:“… сънувам Дунава и равнините му, където моето детинство хващаше със поглед птиците във въздуха и стъпваше във златото на зрели ниви…“.
Логично е да предположим, че на 2 май 1941 г. в Добрич Дора Габе е прочела стихотворението си „Песен“, което е писано 20 години по-рано и започва така:“Вечер свиреха кавалите и ги слушаха полетата… Препоено е, преляло е, малка родино, сърцето ти“. Неговият ритъм, музикалност и простота извират от дебрите на народното творчество и завладяват читателя с образа на поробена Добруджа като изконна българска земя. Представям си как е прозвучало в кино „Модерен театър“ и стихотворението „Гост“ – едно развитие на стихотворението „Песен“ във въпросителни фрази:“Ами дъбовете ни, чиито стари корени пиха от сърцето на земята сока, шумят ли още тъй и на шумът им тайните размесват ли се още с нивите презрели?“ Чувството на обич към родния край и близостта с неговото страдание и мъченичество проникват и в „Чуждият“ – друго стихотворение от книгата „Земен път“. В него поетесата рисува различни картини от Добруджа, които грабват очите, но се втурват и в просторите на душата, предизвикват възхита и вълнение. „Ще я познаеш по зеленото море на нейните разляни ниви – нарежда поетесата. – Ще лъхне морски вятър, целият със стонове наситен, и ще зашушнат нови класове из всичките полета, и ти ще спреш сред тях, в хилядоръката магия вплетен…
Във времето, когато Йовков вече носел идеята да напише исторически роман за поробена Добруджа (който остава ненаписан), Дора Габе създава стихотворението „На границата“. То е покъртителна поетична метафора на трагедията в българския род. „Като пропъдени от бащиния дом извън оградата изхвърлени стоите, като граничен камък вашите сърца са тежко във земята впити“. Границата е разделила брат от брата, откъснала е нивите една от друга, те не могат дума да си кажат, дори да се здрависат. Сполучливият финал е обобщение, което събира във възел минало, настояще и бъдеще:“ И само като падне мрачина и нощ дълбока ги обвие двама, те знаят, че земята е една, а границата, постът са измама.“ Преди 84 години в списание „Стефан Караджа“, което излиза във Варна, е публикувано стихотворението „Апостолът“ на Дора Габе. Тогава духовният стремеж на българите в Добрич и цяла Добруджа е свободата. Единственият отклик на поетесата е да обърне очи и сърце към славното ни минало и към подвига на героите в борбата ни за свобода. Тя избира легендарния хайдутин и войвода Стефан Караджа и като извисява неговия образ, всъщност издига своя призив към потиснатите и онеправданите в родния край. Изборът не е случаен – революционният път на войводата започва в Добруджа, където се премества семейството му от ямболското село Ичме. Известно е, че по-късно в сражение с турците 28-годишният войвода е тежко ранен, заловен и обесен полумъртав в Русе.
Тъкмо зародилото се революционно движение в поробена Добруджа подтиква поетесата да създаде стихотворението „Апостолът“. В него Стефан Караджа е символ на борбата за свобода, „най-високото знаме“, „рицар“, „най-хубавия мъж“, както пише поетесата. Като наслагва чертите на „най-светлия апостол“ с „най-прекрасен образ“, Дора Габе едновременно извисява и драматичната съдба на своята лирическа героиня. Тя стои на фона на мрачната картина на робството, простряло „облаци и черни сенки“ над Добруджа. Може би най-интересният момент в стихотворението е посланието за жертвоготовността на героинята и за необузданата ѝ склонност да намери на всяка цена Апостола, бореца за свобода. „Ще тръгна да го диря зарад теб, осиротяла малка родна земьо“, заявява поетесата и дава простор на пристратията на героинята си:“Ако ме очите ми измамят или ръцете ми не го познаят – своето сърце в сърцето му ще впия и извикам…“ Изповедите звучат като възвание към поробените, но в тях блика и привързаността към Добруджанския край:“Земята да ме смеси със пръстта си, от мене всички сокове изпила…“ Накрая идва и надеждата, че тази „малка родна земя“ ще намери свободата си и отново ще легне в скута на родината.
На 12 декември 1930 г. Дора Габе изпраща писмо до госпожа Бънсен, сестра на лорд Бъкстон в Лондон, в което между другото намираме следните редове:“Помолете се и за нашите деца, които живеят там, в Добруджа, в мрака на неграмотността и с ужаса на престъплението, което завлича в затвори и участъци бащите им… Но знайте, че нашите братя вече не траят… Досега мълчаха, защото още не искаха да повярват, че светът е глух и ням, че неправдата и лъжата могат така безнаказано да се разхождат из домовете на невинни – сега не искат, защото ги пробуди – те са като възкръсналите духове на нашите герои от хубавите минали времена. Те като рицари ще тръгнат. Всичките ни братя са смели и красиви, и човечни, и справедливи деяния, които няма да ви изплашат като бял гълъб, а ще събудят сърцето ви като сърце на орлица. Довиждане, скъпа госпожо, до тоя чуден ден!“.
Още в 1919 г. Дора Габе пише стихотворението „Добруджа“ и го посвещава на сестра си Бела, когато над нас надвисват облаците на втората румънска окупация:“Родният ни край остана тъй далече, пътят, който води в него, враг пресече…“ Този мотив се втурва и в по-сетнешните ѝ творби:“През границата път като река от нивите във Добруджа се влива – там воля робска, тука бежанска, едно небе и двете ги покрива“. Навсякъде личи привързаността ѝ към нашата земя „от Дунава до Черното море „, защото я познава отдавна, „от дете, когато ме нахрани с красота, преди да ме нахраниш с топлия си хляб“. В стихотворението „Пшеницата“, отдадена на чувството за обич, поетесата се обръща към своя „малък роден край“ така:“Виждам те, когато спираш птиците да се сбогуват с твоето огромно слънце, чувам как кълват пщеничени зърна, оставени за тях в пожънатите ниви“. По този начин чрез преклонението пред Добруджа е създаден неповторим поетичен образ на Родината.
Дора Габе винаги рецитираше наизуст стихотворението „Родина“, посветено на Добруджа. Това е може би най-хубавата творба, която я прави близка за нас и непреднамерено сърдечна в отношението ѝ към родния край. При изпълнението,колкото пъти съм я слушал, има нещо песенно, светло, особена мекота и топлина в изказа на словото. Думите идват от дълбочината на душата й, изстрадани са в мига и звучат истински. Поетесата ги обагря в сиянието на своята женска доброта, като ги реди бавно, спокойно и гальовно, за да стигна направо в сърцата на хората.
На пръв поглед стихотворението „Родина“ стои в пределите на пейзажната лирика. Всъщнос то е интимна изповед, в кояо са вплетени наблюдения и философски обобщения още от времето на поробена Добруджа. „Проникна ми в снагата Твойто слънце, проветри ми косите твоят вятър, простора ти в душата ми се вля…“ Поетесата не разделя своя живот от живота на равнината, търси в него опорни точки за появата си на тоя свят в размирни години: „Бях хубава, защото ти бе хубава, преди да ме родиш. Бях пълна с топла обич, защото зреели житата…“ Тук отново чрез Добруджа израства образът на Родината и носи конкретните измерения на изтерзаната и хлебородната земя с устрема на „пшеницата, пробила хоризонта, разляла се далеч в зеленина, недостижима за окото…“ И Дора Габе ни покорява с чувството, че е слята с мъката, страданията и радостта, чувството, което броди в душата ѝ през нейния дълъг живот…