Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: НЕСПОКОЙСТВИЕТО И СВОБОДАТА НА СЪВРЕМЕННАТА ЕВА"

НЕСПОКОЙСТВИЕТО И СВОБОДАТА НА СЪВРЕМЕННАТА ЕВА

Драгомил ГЕОРГИЕВ е роден на 20.01. 1955 г. в Добрич. Завършил ОУ “Д.Полянов“, ТМТ „М. Ломоносов“, ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“ специалност “българска филология“. Работи като учител, гл. експерт, след това е директор, а сега учител по български език и литература в ЕГ “Гео Милев“. Издал е девет книги в областта на литературното обучение, има статии в научни сборници, във в. „Гимназист“, „Кандидат-гимназист и др. Носител на първа квалификационна степен като преподавател. Един от основателите на в. „Антимовски хан“.


Мара Белчева, Елисавета Багряна и Дора Габе са съвременнички, големи поетеси, невероятни дами на висшето общество. За тях се носят легенди, в печата и се отразява всяка стъпка от живота им в техния „път през годините“/Константин Константинов /. Любопитството на някогашните папараци никога не заглъхва, тъй като това са жени с възпитание, с елегантност и финес, които Димитър Димов ще назове метафорично „жени с минало“ и още по-образно „осъдени души.“ За техния житейски път най-добре прилягат библейските слова, че „Бог с едната ръка дава, а с другата взема.“ Творческите им натури са невероятни, те са щастливо-нещастни, защото общуват с големите „титани на мисълта и делото“ не само на България, но на Европа и света. Стихосбирката „Почакай, слънце!“ /1967/, на родената в Дъбовик поетеса през годините е богата на интерпретации и прочити, защото в текстовете има визия, живот и мечтания.
Водещите теми в текста са за неспокойните търсения на зрялата вече дама, която от дистанцията на годините и на преживяното може далеч по-вярно да определи пътищата и посоките в диалога с Живота, Любовта, Смъртта, Мирозданието. Това, търсещото аз е чуждо на спокойствието и удовлетвореността. Пътят, движението и неспокойствието са взривовете и пулсациите на душата, която е вярна на колумбовската страст да опознаваме вечните закони на макро и микрокосмоса в безкрайния и нестихващ диалог с другите проявления на „Аз“-а в същността на съвременния човек. Срещаме се с тревожното съзнание на интелектуалката, която обича да разговаря със Слънцето за противоречията, трудностите и изпитанията, за свободата, за силата и слабостите на човека, за реалността и съновиденията, за метаморфозите и необятността, за загадките, но и за красотата на вечерта, залезите и морето, за света на спомените и магиката на усмивката, за тръгването и завръщането, за думите и мълчанието. В тези духовни пространства е водеща жаждата на българската Мадам Бовари да разчупва оковитге и да полети към безкрайните полета на свободата, където ставаш стопанин на отговорността да избираш, да отгкриваш и да грешиш, но и да моделираш своя „Остров на блажените“, на който си едновременно архитект и изпълнител. В тази посока са съвременните акценти, които правят молитвите, посланията и прозренията на авторката на „Теменуги“, нашепващи на човека в началото на 21 век опит и памет.
До зрялата си книга „Почакай, слънце!“ поетесата от Добруджа стига по своя дълъг творчески път от „Теуменуги“ /1908/ на вероятно двадесетгодишната красавица, която трудно разделя чувствата си между Пейо Яворов и Боян Пенев, през вече натрупалата изневери и предателства, преводачка, детска писателка, общественичка от времето на „Диви круши“ /1934/, за да се стигне до втория „златен век“ в размаха на крилата от 60-те и 70-те години, когато читателят е смаян от изригванията и творческите превъплъщения в книгите“ Невидими очи“ /1970/, „Глъбини“ /1976/, „Светът е тайна“ /1982/. Корените на тези светове са в семейството и детството, в спомените за първичното и естеството, за богатствата на сетивата и за виденията от диалога с тази магичност на страховете, на общуването с чудото на природата, с Добруджа и Човека, с Морето и Небето като религии и нови езици, култури и светове, в които пристъпваш с благоговение, но и с уплаха на срещата с Него. Търсещият и неспокоен човешки дух не може да не стигне до „въпросите, които никой век не разреши“ /П.Яворов/, до разговора с най-великите чудеса в човешкото живеене – Сътворението, Живота, Любовта, Космоса, Пътя, Бога, Възкресението и Възнесението. Зад „бариерата“ /Павел Вежинов/ след гения и патриарха, сина Славейков и „поета на нощта“ вече пристъпват и българските поетеси като Елисавета Багряна, Дора Габе, Блага Димитрова, за да стигнем до Леда Милева, Лиляна Стефанова, Петя Дубарова, Елка Няголова, Камелия Кондова и Петранка Божкова.
„Почакай, слънце!“ е книга на неспокойствието в процеса на познанието и самопознанието, което я поставя сред литературните шедьоври с откровенията в „песните“ на Ботев и Вазов, за да преминем през епическите сюжети на „жреца-воин“, „безсъниците на „поета“ на нощта“, елегиите на „най-нажния поет“ и съпреживеем бунтарството на „вечната и святата“. Без тези богати и зрели плодове на националната ни традиция и общуванията с откритията и нашепванията на Ян Каспрович, В. Незвал, Янис Рицос, Мария Конопницка и обичаните духовни събратя по душа и перо като нобелистите Джон Голсуърти /1932/ и Владислав Реймонт /1924/ не може да се роди стилистиката на целия този хор от гласове, образи и видения. Така се извисява хоралът на приказничката от „Някога“ /1924/, който звучи драматично, светло и величествено като резултат от осъзнаването и овладяване на някой от великите космическите закони. Читателят се превръща в съучастник в процеса на сътворчеството, в откриването на райската градина. Ние ставаме част от групата на Мойсей, на търсещите спасението и очакващите щастието като награда за пътя на мъченичеството. Богатството на стихосбирката е в търсачеството на „философския камък“, на смислите на битието. Във величествения двубой между Живота и Смъртта, Небето и Земята, Разума и Жаждата звучи библейското страдание, открояват се болките на изпитанията в процеса на Рождеството като Начало на Сътворението.
Лирическата героиня е колкото българката, толкова и европейката, гражданката на света, която носи духа на своите посестрими от народните предания и свещените книги. Тя е закътала в душата си подготовката, културата, знанието и порасналото самочувствие от древната прамайка Ева през самодивите и самовилите от народните ни предания до „вечната и святата“ на неуморната ѝ съперничка Елисавета Багряна. Жената на Дора Габе на висок глас се легитимира като „непримирима“ и с това напомня героините от „Декамерон“ на Бокачо, но и Анна Каренина на руския граф. Каква радост, пищно удоволствие, но и капчици страх вероятно има в душата на мъжа дори и днес да допусне до себе си такава жена самовила, която не стои кротко в кухнята при тенджерите и билките, не е по моловете или в центровете за красота, а разговаря като древна жрица с Мирозданието, със Слънцето и Земята, до болка се вслушва, за да разбере „невидимото съчетание на тоновете“ /“Посвещение“/. Нейната мечта е да опознае, да интимизира Мирозданието и в молитвата си благодари за полученото от общуването през времето: “Копнеж към своето величие /и разум да проникна в тебе, /и жаждата да те опозная“ /“Непримирима“/. Духовно богата, сетивно безкрайна и магнетично излъчваща е тази жена, която напомня големите световни учени и изследователки като Мария Кюри. Героинята на авторката на „Лунатичка“ /1931/ е в годините на зрелостта на Йовковия Сали Яшар, на Благолаж на Елин Пелин, на Султана на Димитър Талев, на Сибина-старата на Рада Въртунинска. Разговорът със Слънцето, с прабългаския Бог Таг Ра е пред лицето на Вечността. Пред физическия край се разговаря откровено, вече няма странични пътища и отклонения, в часовете на равносметката падат алчността и злобата, т.е. дяволското, и заставаш пред чудесната репетиция: „да гледаш как умираш/ и как се раждаш пак!“ /„Вечер“/.
Виталността и жилавостта на жената са великото тайнство, тя носи Рождеството на много животи и природата я благославя, с право и отлага края, в името на рождеството, на продължаването на рода, т.е. на Света. В класическото стихотворение с името на стихосбирката откриваме чудото на извечното женско начало, което генетично носи знанието, че Той ще я дари с нов отрязък от време за поредното пътешествие, за да опознае важен нов-стар космически и морален закон „ как може да се спи/ във тоя разтревожен свят, /когато е безсънието съвест, /а съвестта е ден?“ Героите на мълчаливеца от Жеруна са предопределени да разговарят с Него – Вълкадин, Петър Моканина, Сали Яшар. Тази, свише, дарба овладява и българката от света на Дора Габе. Няма място за посредници, новата Пагане се моли, но и изисква, настоява – „Почакай, слънце!“, тя владее тайното, новото, различното говорене и ще получи исканото, защото жената се е отказала от сивотата на битовизмите, на самодоволството в името на движението и отрицанието на покоя: “Изстреляна съм в орбита/ без нито миг застой!“ /„По орбита“/.
В този „разтревожен свят“ героинята е с богато диалогично мислене и съзнание. С могъщата енергия на вярата и движението българката гради светове и вселени, моделира, сканира мечтите си и ги превежда на плоскостта на обемите и образите. Тя чува историите в този процес на: „Току-що се научих да говоря/ със камъните и дърветата“ и ние ставаме свидетели на ретранслирането на възприетото, но вече преработено, устойностено до богатствата на мъдростта, т.е. на опита от „видяното и чутото“, от „преживяното“ /Иван Вазов/.
В художествените пространства на книгата „Почакай, слънце!“ /1967/ новаторството е в образа на жената, която от дистанцията на времето и на годините стига чрез молитвата до очакването Бог Слънце да я дари с още един отрязък време, за да се довърши недовършеното, да открие неоткритото, да разбере далечното и непознатото. Бог е Слово, Добро, Творчество, Сътворение, но и покаяние, а за любимите си чеда са винаги отворени вратите Му за Живота и за Вечността. В тази посока са вероятните послания на голямата българска поетеса.

Дора със сестра си Бела в бащиния чифлик, 1907 г.

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево