Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: СЪПРОТИВА"

СЪПРОТИВА

ДРАГНИ ДРАГНЕВ на 75 години


Мълча.
Сърцето ми не иска да говори,
не му е до хвалебствия и ласки
или до късни намеци и клетви.
Не ще да чуе за любови,
за ревност и за изневери…
Отчаяно и стреснато – бои се
от писъка на кукумявка,
улавя дни с пейзажи уродливи,
пренася ги из стаите, в леглата,
при съседа,
по пътищата, в ъглите,
навсякъде…
Мълча.
А трупам смут и болка дива…
Светът ни е претъпкан с угризения,
с егоистичния замах на главатари,
с целувки лъскави
и вкусно лицемерие…
Животът
върти стрелките на часовника,
извайва образи печални,
пълзят растения с лица,
с очи, с уста, с ръце на фарисеи…
И всичко – всички до един
борци за свобода и съвест.
Мълча.
Сърцето ми оказва съпротива.

 

 

ЩАСТЛИВИЯТ ЧОВЕК

Това, че днес имам
един лев повече в джоба,
не ме прави щастлив.
Щастливият човек е глупак.
Той смята, че е върхът –
ще скочи в басейните,
в капаните на живота,
на един дъх ще ги преброди,
ще клъвне оттук-оттам,
ще грабне колкото може
и ще отсъди,
че хората все пак са равни.
Наивник…
Ще се яви някой друг,
ще го издебне в гръб
и надве-натри ще го сдъвче
заедно с неговия връх
и дъх.
Накрая току-виж
изплюва го на площада.
Тоя щастливец
е още по-голям глупак.





МОЕТО ВРЕМЕ

Нямам повече време
бързо да живея.
Дните дотука –
всичко за спомен.
Мислите, желанията
по кореми се влачат,
искат хляб и сол…
Иначе – пролетен вихър
намусен прехвръква,
краде на цветята усмивките бледи.
Срамува се лятото, гръб ми обръща –
камък в постелята, нощи самотни…
В листо изветряло есента ме рисува,
гадае любовната мъка на птица.
Зимата крие към прага пътеките,
събира по покрива сажди от дните.
Имам време, живея, копнея…
Възторзи отхапвам от спомена дълъг.
Умито в росата, настига ме утро –
да се мярна в очите му, да го целуна,
жребците на степния вятър да скочат.
Сезоните впрягам – с тях да се спуснат
мисли, желания в моята нива…
Има време, живеем, момчета.
Не да се пъчим – да орем и да сеем
за хляба на всички.



ГЛАВНАТА УЛИЦА

Кисели старци
по главната улица тътрят крака
и надзъртат във женските пазви.
Главната – майка на всички улици,
стражата на града –
от светло до съмнало.
Виж отляво
витрините в блясък,
а и входът усмихнат
сияе над мирните граждани.
Зад усмивките, вътре,
на пустош мирише
и мрак,
облепен със безмълвие,
чука по касата празна.
А животът не дава облага
и слава на всички…
Виж и вдясно –
кафета и кръчми,
тютюнец и водка…
Сговорчив е народът –
и той като Ботев проклина
тоя глад, тоя свят –
и си търси билет за чужбина.
Само оня, човекът с метлата,
по главната улица бръсне…
Или оня с меката четка
мие витрините лъскави…
Ала старците
още се клатят и тътрят крака –
и надзърнат във женските пазви…



ЗАЩО ЖИВЕЕМ

Златната прах на живота ни чезне, люляна
и наяве, и в сън върху нежно коляно…
Бях ли заедно с теб и далеч ли съм вече –
много радост и гняв помежду ни изтече…
Колко мигове звездни душите ни сляха…
И сърцата ни – ключ за домашната стряха.
Колко песни, възторзи… Летяхме към Рая,
но едничка сълза ни удави накрая…
Оттогава през болка – едвам оцелели –
все ни питат очите защо сме живели…



АКО НЕ МЕ ОБИЧАТ

Моят дял в живота на другите –
люспи от риба,
без водата невидими.
Или нощен сигнал –
кукумявка любезна –
отключва и мигом
залоства вратата.
Търпението
в спомени да изгарям,
да се изгубя навеки
в търсене, в дебнене
на неземния човек.
Да се мръщя, да плача
от гняв,
щом тъгата
в живота на другите
като котка дращи лицето
и избожда очите ми.
Или нетърпението
да ги слушам и следвам,
да изнемогвам в греха им,
час по час да отмервам
копнежа на стъпките
и на погледа.
Мога и да се удавя
в безразличието,
в потока на мислите,
затънали в мързел и скука.
За нищо на света няма
да сляза до високомерието,
като локва ще го прескоча.
Моят дял –
не се меся
в живота на другите.
Само ги обичам…
Или да умра,
ако не ме обичат.




НАДЕЖДА ЗА СЪПРОТИВА

Изворът тръгва от душата.
Думите…
Слънчеви зайчета падат
по клепачи, по устни
и се спускат в дъха и гърлата
на птицата и човека.
Тежки брадви от мисли
посичат
гръбнака на времето –
оседлават
кавалерията на буквите
и препускат, долитат
до вратите ни с тропот…
Думите… Моите… Нейните…
Не заспиват погалени
устните, коленете и небесата ѝ.
Носят цялата обич на света,
пощурели загасват нощта,
бият барабана на Луната,
преобръщат етажите
редом с леглата,
с прозорците и Луната…
Другите думи –
сладки, горчиви,
изкусителни и отровни,
гавра с наивници – те
ще съборят света,
ще го търкулнат надолу,
ще превърнат живота
в контейнер с боклуци…
Думите ще начупят
покрива стъклен,
ще слязат в пукнатините
на земното кълбо – ние
ще надигаме глава от боклука
и ще викаме Бог да ни помага.
Някой ден един по един
на Луната ще ни запратят.
Никой няма да стигне
по-надалеч без криле…
Боя се от думите
и посягам към тях
предпазливо –
с копнежи,
с надежда за съпротива.





СЕВЕРОИЗТОК

Без хоризонт над очите.
Само вятър
носи сълзи от вода –
от Дунава бял
до морето и после назад,
през могили и тръни,
без дъх – от морето до делтата.
Пъплят мравки – коне натежали,
нито жадни и гладни,
а се блъскат от работа
денем и нощем, злочестите –
и щурецът с цигулка
на пир и на танци ги кани…
Североизток…
Една шепа България, древна арена
на войни, на любов и омраза,
игрище на химни
за дъжд и за суша,
барабани и кучета,
знаме, ушито от гняв, но за обич…
Сега е врата към небето,
венец от божури и тръни
и слънчева пяна.
Североизток…
Българска пепел
и пръст,
кът от Рая,
изписана черга,
раздърпана зверски,
с непрежалени още
обсебени краища…
Върху нас
лягат лято и зима –
покруса и радост накуп –
и пресмятат ни дните,
разделят на мръвки
хляба, водата –
до последната глътчица въздух…
И ни мести душите
от Дунава бял до морето
Животът –
през могили и тръни –
и назад, от морето до делтата.
Неми крачат след нас
кръст до кръста – и сочат
на децата ни път
като знаме, ушито за обич и гняв…

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево