Драгомил ГЕОРГИЕВ


Стара естетическа аксиома е, че за деца се пише както за възрастни, но трябва да е много по-хубаво и по-добро. Новелата на Красимир Бачков - „Българчето“ илюстрира максимата, тъй като тя носи енергията на автентичността на историята, която извира от мътните води на съвременността ни и в нея се оглежда всеки от нас – от малките до големите, по нашите земи на Балканите и в Европа.
Оригиналното в текста е в родолюбивата сила на внушението. Големият „масив“ от постмодерните ни разказвачи най-често бързо влизат в блатото на глобализацията и антибългарщината, за да се харесат на новите си господари. В новелата не е така, защото се откроява зрънцето на българското, на доброто и на това синапово библейско зрънце, което ни е спасило и ще ни бъде през вековете в бъднината – коренът ни, който е здрав и дълбок. Историята е приключенска, сюжетът е динамичен, диалогът е жив и естествен, а езикът е съвременен, с богатството и изпитанията на мъчителното ни битуване днес и сега. Новаторството е в кинематографичния метод на показването на героите и събитията в триизмерността на хронотопа.
За познавачите на съвременната българска литература Красимир Бачков е сред водещите белетристи, майстори на разказа, увлекателен приказник на съвременни истории, които са уловени през стилистиката на класическия „реализъм без химери“ от добрите времена на Елин Пелин, Георги Стаматов, Илия Волен, Чудомир, за да стигнем до Георги Мишев, Дончо Цончев, Деян Енев, Боян Биолчев и други. Особеното и различното при този наш прозаик е в изостреността на конфликта, в изчистеността на рисунъка, в драматизма на случката и най-вече в магията на героите – живи, витални и жилави. Магическото при него е в хуманизма и оптимистичната родолюбива философия, която прави текстовите му излъчващи силата и енергията на съзиданието, на раждането на новото, а това е естетическо богатство, което дава ангелски крила.
Творческата находка е главният герой на историята, която се разиграва по улиците на Варна, по моретата и чуждите пристанища – Иван Петров Хански. Това е петокласник, който е пълен с доброта, носи енергията на познанието в срещата с живота. И както е при „юношата“ на Христо Смирненски и тук няма „колесница от лунни лъчи.“ Жестока е истината на българското семейство в началото на двадесет и първи век, така е и при малкия Иван – майката е в Испания, бащата е в Англия за парче хляб. Социалното ражда и мечтата на детето да събере родители си – пак да са заедно. Сюжетните линии се разклоняват, допълват и малкият герой попада в заплетени истории, в криминални случки с отвличания, наркотици, проститутки – до болка познати случки от живота и съвременните ни сериали. Не е трудно да открием културни препратки към романите на Братя Мормареви, филмите на Иванка Гръбчева или към класическия „Рицар без броня“ с изпълненията на Апостол Карамитев и малкия Олег Ковачев. Иван с тази прабългарска фамилия „Хански“ е достоен млад „мъж“, който дава зрели уроци на приятелите си, но и на възрастните, които има на какво да се научат от детето. Дали това е нов Васко да Гама от село Рупча, нека да го решат бъдещите читатели на новелата – от младите до възрастните. Вълнуваща е срещата с красивия образ на детето „мечтание“(Гастон Башлар), видение такова, каквото искаме да бъде, за да продължи и надгради започнатото от рода, от предшествениците. Нали такъв е старият и вечно нов закон за развитието, за прогреса. Ще импонира героят на автора на много читатели, които ще искат да разпознаят себе си в петокласника като дух на пътешественик, а и на правдоносец.
Сред другите герои творчески успех са и образите на „малките“ хитрушковци като Ники Люспата, Тони, Ивета, Ния. Те се раждат от всекидневните срещи и наблюдения на писателя, който в професията си като учител има възможност да обогатява своите наблюдения и впечатления, да опознава реакциите, поведението и мисленето на подрастващите. По този начин художествената условност не е върху празно пространство, а е върху обичан обект и предмет на изображение, на любима среда и атмосфера. Няма фалш, липсва елементаризмът в подходите към душата на малките персонажи.
Радващи са попаденията и сред света на възрастните. Повече оптимизъм има при изграждането на образа на бащата на Тони от пети „г“ клас, но дано и да има такива хора от сивата икономика, които в името на децата да са готови да сътрудничат на полицията, да поемат вината си и да се превърнат в пример за рожбите си. Винаги е имало „истински човек“ (Михаил Шолохов), който да не е само по страниците на книгите, но и да е в живота. Добре е да го срещаме и в българската реалност, защото иначе няма да излезем от моралната и цялостната криза на душата. С любов са маркирани в текста с няколко ракурса образите на дядото и бабата на малкия Иван. Бачков е белетрист, който умее да пресъздава приемствеността между поколенията и да надниква успешно в скритите пространства на хората от третата възраст, както е в други негови разкази като„Съветите на дядо“, „За една гайда“, „Хорото“ и други.
Оригинален е изборът на водещ метод в пресъздаването на историята, а това е чрез алюзията за показване на цялата поредица от случки през написаното от малкия герой – Иван Хански. Подходящото аз-повествование отваря просторите към сгъстяване на рисунъка, пречистване през филтъра на интимното и акцентиране върху емоционалното и значимото, а с лекота се премълчава важното за възрастните, с тяхното любопитство към излишните подробности.
Приключенската новела на Красимир Бачков е естетически успех за съвременната ни литература за деца, юноши и за възрастни. Очаквам тя да намери отзвук сред широка аудитория от млади читатели, от техните родители и учители, а и да се радва на интерпретация на филмова версия, тъй като текстът носи богатствата на сценарното развитие на действието, на героите и на житейските ситуации, но и да има своя добър, благороден „четец“ (Берхард Шлинк).