Марин ГЕОРГИЕВ


ЮНОША

1.
Повит във облаците на зората, разпукнала едвам деня,
той иде през пръстта димяща към нас без никаква вина.
Като извадено от бързей момчешкото му тяло тръпне,
 подобно речен камък гладко, по-свежо и от цвят напъпил.
И капките вода по него роса ли са или сълзи? –
защо – не знае той – но падат. И как от тях да се спаси?
По-чист от изгрева – пристъпя. Не лъч – подава си ръката.
Но пусто е. И никой няма... И го пронизва хладината.
В сърцето му – тъй плахо! – пърха към всичко живо обичта.
А той насам-натам се мята, извътре го изгаря тя.
И се вторачва към небето – и вика със очи звездите.
Една от горе се откъсва – към него сам-сама полита.
Набъбва дума – мъдър укор – и на езика му пламти...
О, още малко – ще я каже. И плач в душата му трепти.
О, още малко – ще я каже... Но кой от нас ще му прости.
1973

2.
Като придърпвана с въже сама върви срещу ми.
Но юноши сме – не мъже. И се оплитам в думи.
От втурването съм селепец – о, пръскат се очите ми! –
в мига, по-тънък от конец, един към друг залитаме.
Проклета да си, светлина! Да падне само мракът!
Ще стана мъж, а тя – жена. Почакай! Мъничко почакай!
Звезди. Луна. И Млечен път. И ето: в млечна слама
притискаме се гръд о гръд, неопитни и двамата.
Изтръгвам ласката с борба от нея, – не, от мен! – със сила.
И сякаш че от теб, Съдба, изпросил съм най-после милост.
А неотключеният срам така души, ожесточава,
че поотделно всеки сам едва сега се опознава.
Коси, ръце, нозе, уста – до болка! – не: – наслада!
Солено–сладка е кръвта на първата ни ласка–свада.
И недокоснати от грях – безсилни и смутени –
се гледаме с премрежен страх от двете си сълзи спасени.
1981




КАТО РОМЕО, КАТО ЖУЛИЕТА

За любовта все няма място –
Земята малка е за нея –
прокудено от нас сираче –
тя с подаяния живее.
В крайпътната копа заспива
и в топлината ѝ сънува
как двама на звезда щастлива
прегръщат се и се целуват.
Не ги оставяха на мира –
одумва ги уста лъстива,
око, ухо ги шпионирваха,
преследваше ги всичко живо.
Изпод една дъждовна стряха,
пронизани от светлината,
с души към нея полетяха
да си отдъхнат от земята…
1986




СРЕЩА И РАЗЛЪКА

Към теб как бързах – млад, незнаещ –
и на какво не бях готов! –
като изгубен в непознати краища,
с една звезда у мен – любов!
Нощта по майчински постла ни
и там, на грубата земя,
несмачкан стрък да не остане –
отдаде ми се ти сама.
И сляха се душа и тяло,
и с мрака станахме едно.
Кой би помисли за раздяла
в преплетеното ни кълбо?!
Но съмва се…. От светлината,
като зеница се събрах.
Насам аз тръгнах,
ти – нататък…
. . .
Видях те днес.
Не те познах!
1986





ПАСТИР

Човекът със козите
върви из оранта,
през буците се скита
със тях от заранта.
Подвикне им, придреме,
брадата му расте.
И пак след тях поеме,
и трънче го боде.
Ту тук, ту там тревица
избила зеленей,
по-мека от косица,
по-сладка и от клей.
Звънчето го опива,
люлей денят медта
и в него се излива,
препълва го звънта.
И чак когато мръкне,
котлето заблести,
тя в млякото зацърка
и в струя зашурти.
1986




МУЗИКАНТИ

На късове разбиват въздуха
със струни и тръби.
А ударът на тъпана
с гръм тъпанчето май че ми изби.
Издули бузите небръснати,
подбелилили очи,
те още малко ще се пръснат.
И всеки цял от музика ечи.
Наоколо се раззвучава.
Не шавва славеят перце.
И чуй: мелодията разучава
според човешкото сърце.
1986




ЛУНАТА НА КОМИНОЧИСТАЧА

Ей я горе, заклечала…
Аз съм черен, тя е бяла.
Цял живот се мъча да я стигна
и по покривите се катеря….
Как поне веднъж не мигна! –
гледа, сякаш се прицелва.
Насъбрал съм вече толкоз пушек,
че не мен – почерних си душата.
На комина седнал нощем – душа,
но без миризма е светлината.
Затова ли, че не ще я стигна
някой път сама ще ме повика.
Ще се залюлей след мен веригата –
няма да ме види никой…
А пък тя ще свети над квартала
все така невинно бяла…
1986