Надя Вълканова, която ни гостува от Раднево

КАФЕНЕ

Ароматно се спуска вечерта
и плете серпентини от сенки,
промъкнали се тайно в ъглите.
Проскърцват гредите
и лятото ухае на старо дърво,
на китара и песен.

За днес ли беше кафето,
за вчера ли бяха мечтите?

Една усмихната луна
намига в клоните,
а ехото разнася утрото
по избелялата пътека
и си тръгва неусетно вечерта,
оставила на всеки по прашинка
попила аромата й.

ПРЕДИ ДА СИ ОТИДЕ ЛЯТОТО

Въобразявам си, че е петък,
не е задължително да е тринадесети,
а съботата е близо до морето.

Една вълна навлиза стръмно в очите,
а миглите ми са от морска пяна,
нямам думи, имам само усмивка,

когато съм до морето
не мога да говоря,
чувам грохота на неделята,
разбиваща се в скалите.

Морето шепне с моите устни...

Не искам да тръгвам,
затова си въобразявам, че е петък,
един от многото петъци,
в които ще остана сама с морето
и то ще ме разказва дълго,

цели три дни и още по толкова
цели три дни преди да си отиде лятото.

ЦИГАНСКО ЛЯТО

Недоволен си нещо и пак ти е вкиснато,
в надвисналите ароматно есенни гроздове
гони те слънчева завист и ти е кисело,
а животът пулсира на тласък по вените,
малък тромб, глътчица въздух оплита
и като зимна река под леда прикована
пак те сваща, ту кръст, ту старо лумбаго.
Мърморещо времето се къса без остатък,
потрепва с мустаци като ленив котарак,
промушват се минутите бягащи мишки,
а ти се спускаш надолу присвил колене
преди скока и ти е толкова въображаема
тази гонитба с лятото в ранната есен.
Неволно отпускаш ръце, после замахваш
сръмно нагоре, но знаеш това не е полет,
за летене отдавна е минало времето
и примиренческа мисъл те връща
надолу бавно, бавно в пътека на охлюви,
по блудкави следи и остатък от бъдеще.
Недоволен си нещо и ти е кисело гроздето
и не виждаш, че все още е циганско лято.