Петранка БОЖКОВА


ИМПРЕСИЯ

Стъпка по стъпка,
пътят е стегнат на възел...
Много пътеки събрах.
Тъгите преливат.
Сякаш подреждам насън
загадъчен пъзел.
Парченцата слизат в ръцете ми.
После се скриват.
Камъче дребно
внезапно препъва очите ми.
Белег от песен...
Септември рисува прогнози.
Животът все тъй си върви
в обичайния ритъм.
Върху пъзела пада прашец
от угаснали рози.
И всичко се слива
в една изначална картина –
предвидима и близка,
но всъщност съвсем непозната.
Някакакъв странник по пътя се спря.
И отмина.
Стъпка по стъпка...
Днес си отиде лятото.




АВГУСТ

Дъждът отмина. Капчица не падна.
Денят гори, под стъпките – жарава.
Мълчи тревата, тръпнеща и жадна.
След толкова копнеж какво остава?
Едно дърво сънува дъжд немирен
и сякаш с корените се прощава.
Отдавна птици в клоните не спират.
След толкова тъга какво остава?
Върви човек по пътя с бавни крачки.
И сянката му някак се смалява.
Забравил е отдавна как се плаче.
След тази самота какво остава?
Като дъждовна капчица в окото,
един внезапен спомен го докосва.
И се усмихва тайнствено животът,
без да задава никакви въпроси...

МИРАЖИ

Искам да е тихо. Като в църква.
Само тишината да се чува.
Този свят съвсем се е побъркал
от говорене. И боледува.
Думите валят като градушка,
след която смисълът изстива:
леден дъжд, порой...
                         А всъщност – суша.
Красотата бавно си отива.
...
Искам да е светло – като спомен,
в който думите са още живи.
Лятото, като щастлив бездомник,
спомени събира и ги скрива.
В джоба на протритата му риза
спи забравен стар билет за кино.
Времето върви и кротко слиза
на една пресечка зад годините...
...
Искам да е цветно до припадък.
Само цветовете да говорят.
Да прииждат – слънчеви и млади,
за да стоплят мислите на хората.
Някой ден ще стане много пъстро –
като смях на литнало хвърчило.
И когато любовта възкръсне,
ще си върнем мярката за милост.

НЕКА!

Ще е хубаво, знам,
когато се върнат птиците!
Ще засветят гнездата с очи,
зажаднели за лято.
Ще извият липите крайпътни
зелени шевици
и земята насън ще повтаря:
“Видях си децата!“
Ще е шумно и цветно,
като в приказна детска фиеста.
Пролетта ще рисува лица
и от радост ще плаче.
Под вълшебните звуци
на пъстрия птичи оркестър
даже майският дъжд
ще е просто невинна закачка.
Ще е хубаво, знам...
Но птиците още ги няма.
Пролетта си отива...
Дълъг е пътят обратен.
Празни тъмнеят гнездата,
а клоните само
мълчат и разлистват
спомени стари за лятото.
Ще се върнат, нали? –
да си спомнят цвета на липите...
Да отгледат и свойте мъничета
с люлчини песни.
Тук си имат любимо небе
за първо излитане.
И любима гора,
пълна с тайни до късна есен.
Нека тук да пораснат,
да грешат, да заякнат крилете им;
да научат езика
на своите корени вечни.
Да повярват, че могат
сами да преплуват небето..
После нека летят,
накъдето поискат – далече!