Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ЩАСТИЕ"

ЩАСТИЕ

АЛЕКСАНДЪР БЕЛЧЕВ

АЛЕКСАНДЪР БЕЛЧЕВ

Поет. Отговаря за корекцията, избора, връзката с виртуалното...


Роден е на 17 септември 1952 г. в Добрич. Завършил е електроинженерство и радиожурналистика. Негови стихове са превърнати в песни от известни изпълнители - Михаил Белчев, Асен Масларски... Има две поетични книги. Подвизава се в Хулите като "whitetomcat".

Последни 5 статии от АЛЕКСАНДЪР БЕЛЧЕВ

Александър БЕЛЧЕВ


Не можеше да се каже, че двамата бяха „стиснати“; не, просто от малки бяха приучени на спестовност; бяха от хората, които никога не хвърлят хляб, дори и трохите събираха за кокошките: в малка найлонова кесийка, и понеже нямаха кокошки, даваха я на дъщеря си да я занесе на съседите.
Не отиваха сами, защото вече вървяха трудно и никъде не излизаха, с покупките се занимаваше момичето. Радваха се, че животът е спокоен и евтин, че пенсийките стигаха за всичко, както преди десетина години. Вечер пийваха прокиснало вино и машинално гледаха телевизия, но рядко дочакваха края на филма; за дъщеря си още не се безпокояха, че няма да се омъжи. Когато можаха да си я родят, твърде късно, за съжаление, твърде късно, вече се бяха примирили с мисълта, че едва ли ще дочакат внуци; тя им беше достатъчна, продължаваха да гледат на нея като на дете. Поизучили я бяха, е, не кой знае докъде, но при този спокоен и евтин живот една гимназия стигаше за жена. Вечер я чакаха с нетърпение, защото, освен нея, не виждаха никого. И преди нямаха много приятели, а сега от познатите им повечето не бяха живи. Тя беше единствената им връзка със света; новините по телевизора им бяха скучни, защото не ги разбираха и не знаеха нищо за страните, където хората продължаваха да се избиват. Но това не ги интересуваше, осъзнаваха, че винаги е било така и така ще бъде; по-важно беше, че щерка им наследи тяхната скромност и пестеливост; често им готвеше постничко, обличаше се съвсем прилично и двамата не можеха да се начудят как наглед най-обикновени, дрехите ѝ всъщност бяха много красиви. Също и дребните подаръци, които навремени им правеше, в тях нямаще нищо крещящо и скъпо, а бяха хубави; най-драго им беше, че тя, също като тях, години наред след вечеря вземаше молива и пресмяташе за какво колко е дала, какво още трябва да се купи я за зимата, я за пролетта, и нали си беше скромна, парите винаги стигаха и дори оставаше по нещичко да сбира чеиз. Бяха щастливи да я гледат как слага след всяко ядене трохите в найлоновата кесийка, като тръгне сутринта за работа, да ги даде на съседите за кокошките ( а тя всъщност ги хвърляше, щом се поотдалечеше от къщи ); за тях земята беше рай.
Дъщеря им от десет години ги лъжеше, че всичко е поне два пъти по-евтино, отколкото наистина беше. Изглежда не можеха един без друг, щом се поминаха почти едновременно. Осем години по-късно дъщеричката ѝ стана на седем и тя вече се осмеляваше да я праща сама на училище. Радваше я свободният половин час, преди да се върне детето, а малко по-късно и мъжът ѝ от работа. Успокояваше я доволният му поглед към вечерята, сготвена с най-евтиното от зеленчуковия и бакалията. Хапваха мълчаливо и додето момиченцето се върнеше от игра, почиваха след трудния ден все така без да продумат, отпуснати в червоядените столове. Кабелна телевизия не им трябваше, а и другата гледаха само от дъжд на вятър. Понякога, преди да постели, намираха по две-три укорни думи за нехранимайковците, дето трошаха луди пари по коли и бензини. Най-дълго разговаряха под юргана – за лошия късмет да не са от село и да не могат точно да преценят какво е по-добре да завъдят, свине или телета. Рядко се любеха. Когато той захъркваше леко, тя обикновено не се беше още унесла. В просъница мислеше колко е добре да живее все в този дом, където нищо не е променяно от години; все с този мъж, който не слага в устата си капка; и като се върне, всичко да ѝ е спокойно и добре познато. И такава дъщеричка да има, която събира вечер трохите в найлоновата кесийка – да ги отнесе на съседите за кокошките.
Но детето ги хвърляше, щом се поотдалечеше от къщи.

 

 

ПЪРВИЯТ ВЯТЪР

Ти знаеш ли вятъра от морето?
Но не този, който пълни с пясък очите по летните плажове; не и другия, който отнася пиянски смях и дим от американски цигари към блесналия град, за да ги смеси там с кръвните им братя; не вятъра, опъвал платна и барабанил с пръсти по филистрините на скучаещи в дългия път кораби; не отчаяните в срещи с непонятни светлини и звуци ветрове – ти знаеш ли първия вятър?
Той няма детство и старост, и можеш да го срещнеш само сама и само на сам бряг. Защо? – никой не знае; кога? – никой не може да каже – ако някой го види, това не е вече първият вятър.
Той се появява изведнъж между пръските на вълни, докосвани само от вълни и от другите ветрове – твоят първи вятър.
Той тръгва към теб изведнъж от пръските на вълни, докосвани само от вълни и от другите ветрове – твоят първи вятър.
И всички са негови врагове. За него „всички“ са само ветрове и вълни. И врагове.
А ти си далеко.
— Ех, че е глупав първият ѝ вятър! – крещи зад гърба му белият-син кораб, обиден не на шега, че го мислят за вълна. И гледа ядосан вълните – врагове на белите-сини кораби.
Но той не спира своя бяг, не почива нито за миг – ако някой го види, това не е вече първият вятър.
А ти си далеко.
— Ех, че е глупав първият ѝ вятър! – крещи зад гърба му високият, строг капитан, обиден не на шега, че го смятат за вятър. И гледа ядосан ветровете – врагове на високите, строги капитани.
Но той не спира своя бяг, не почива нито за миг – ако някой го види, това не е вече първият вятър.
А ти си далеко.
— Ех, че е глупав първият ѝ вятър! – крещят зад гърба му другите ветрове, обидени не на шега, че ги смятат за врагове. Всъщност само завиждат, че не са и те първи, и почват да гонят след него пръските на вълни, докосвани не само от вълни и от другите ветрове.
Но той не спира своя бяг, не почива нито за миг – ако някой го види, това не е вече първият вятър.
А ти си далеко.
Не, вече не си! – ето брега; никой не го догони, никой не го видя, той ще бъде за теб първият вятър!
Дошъл отдалеко.
И се втурва към теб, и те плаши, и ти бягаш от него, и той те настига, защо не разбираш, че е първият ти вятър?!
Дошъл отдалеко.
— Какво забележително явление, добре, че бързо стихна... – чува учудения ти шепот, а ти не чуваш неговото „-Ще се върна!“, малко преди да го повлекат обратно в морето грохотът на вълните – догониха го, видяха го! – воят на ветровете – догониха го, видяха го! – подигравателният кикот на капитана – догониха го, видяха го! – мъката, че толкова за малко е бил твоят първи вятър.
И пак си далеко.
Не тъгуваш ли за вятъра от морето, приятелко малка?

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево