Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ПЪТЯТ КЪМ МАНГАЛИЯ"

ПЪТЯТ КЪМ МАНГАЛИЯ

Дияна БОЕВА


ПЪТЯТ КЪМ МАНГАЛИЯ. ИЛИ ЗА „ВЕЧЕРТА НА МОРЕТО“ В РУМЪНИЯ

Тръгваме към Мангалия. Двете възможности да стигнем дотам са през Кардам и Дуранкулак. Винаги ми прави впечатление рехавият и накърпен асфалт у нас. И тежката и равна настилка в Румъния. Всички главни пътища там са перфектни – както и в Турция. В България това с пътищата е пиар и раздумка по местни и национални кабеларки.
Хващаме пътя за Кардам, а на връщане минаваме през Дуранкулак. Пътят през Кардам е оправен наскоро и става за автомобили. През Дуранкулак е дупки и набези.
Крайната ни цел е „Вечерта на морето“ в Мангалия (Mangalia). Никога не съм била там. Това е малък град на 10 километра от границата. До 1940 г. е имало многобройно българско население. Друг път ще разказвам пък за Вама Веке (Vama Veche) – много е странно, осветена Румъния – пълна с млади хора, влизаш в Дуранкулак и сякаш си в друг свят. Затъмнените вили край Дуранкулашкото езеро излъчват тъмота и помпозност, селищата за голф се ширят край Каварна и навяват усещане за празноти и незапълнен асфалт.
Имам чувството, че в някои отношение румънците са още по времето на соца. Техният най-известен курорт Мамая (Mamaia) не е разработен – сградите са от онова време. Има много малко нови хотели. И тук е основната разлика с България, създаваща усещане за честност и почтеност в полза на съседите (поне за външните хора). „У нас няма кой да строи масово хотели, ние започваме с пътищата, а някой ден…“ – така твърдят румънците. Семпъл свят е Югоизточна Румъния. Спокоен, поне видимо. За разлика от Букурещ, да речем.
Румъния е голяма страна с 22 милиона население или малко повече към 2007 г. Липсват два милиона души през последните години. И все пак – достатъчно хора живеят там.
Минаваме през Костинещи – тяхно морско село. Леле, каква многолюдност. Сякаш всичкият румънски народ се е изсипал там. Буквално като на манифестация. Пълни, препълнени плажове, скъпи и празни кръчми – типично по западняшки. Не ме напускаше мисълта, че тази многолюдност е на километри от България. Северното ни Черноморие е залято от румънци – у тях няма нещото all inclusive. Не са го чували дори.
Румънското Черноморие си е тяхно. За вътрешна употреба. Липсват реклами, билбордове, показност. Някои могат да нарекат това изостаналост – аз го наричам самодостатъчност. Липса на изхвърляне. Да, те обичат родината си (не винаги управниците си), себе си, своето море… Липсва шикът, вярно, но е интересно да видиш място и хора, които ходят по земята и се съобразяват с реалните условия и живеят, харесвайки се. Не ми беше „мутренско“ – това се опитвам да кажа. Не видях и разхождащи се „парчета силикон“, без капка усет за пропорция и хармоничност. А сред румънките има много красиви жени – макар и единици. Някак изписани, очертани са. Сториха ми се естествени. Мъжете изглеждаха по-невзрачно. Сред тях е много модерно да се ходи на фитнес. Култура, която у нас е практика вече, а не истерия.
Костинещи е място за млади хора. Просто се чудех къде ще спи този народ – при липса на хотели. А и местата за нощувка ми се видяха празни – не съзрях хора да излизат и влизат – да простират хавлии или да играят на топка в градинките. Всички бяха на плажа или ходеха по алеята над морето. Все пак беше събота – може пък инцидентно и само за уикенда да се намират наоколо.
Не чух и чалга да се шири от заведенията. Там чалга-примитивът не е гордост и мода – прави се от цигани, някак за душата, и звучи цигански и етно, а не просташки като у нас. Сякаш определена прослойка слуша тази музика, а не масата или учениците и младите хора. Въпрос на ценности и съграждаща политика е това. Има някаква непримиримост очевидно към този род „възприятие“ – а и липсата на „ходещ силикон“, говори за липса на подражание. Все плюсове.
Някак простотата на детайла винаги ми вдъхва доверие. Говори ми за посока – замисля ме… Кара ме да се чувствам свойски в една чужда държава.
„Вечерта на морето“ в Мангалия беше на поп музиката. Силно развит е eurodance в близка Румъния и популярен. Достатъчно е да споменем най-известните звезди в класациите, пеещи на румънски (но и на английски): Dan Balan, Inna (родена в Мангалия), Arsenie, Akcent, Dj Project, Ellie White, Alexandra Ungureanu, Andrea Balan.
А това са певците в програмата на „Вечерта на морето“: Adrian Enache, Free DJ, Valentin Dinu, Amadeus, Florin Muresan, Alexandra Ungureanu & Crush, Vlad Mirita, Ellie White, Directia 5 (Recital). Най-силно ме впечатли Alexandra Ungureanu. Много емоционална певица и превземаща публиката. Естествено, че не всичко, което чух, ми хареса, но това си е тяхно забавление. На своето море румънците не се стремят да се харесат. Впечатлих се. Не че са недружелюбни, но просто показват, че могат и без „другите“.
Сцената беше невероятна – построен кораб навътре в морето. Все едно участниците бяха сред водата. Румънците (извън Букурещ) са по-консервативни. Станах и отстрани на стоящите, започнах да танцувам на платформа, непригодена за целта. Спътниците ми не се изненадаха – това го правя, откакто се помня. Губя и представа за време, а пространството ми убягва. Така е с танцьорките по морето! За един момент ми направи впечатление, че повечето хора наоколо са с прибрани крака и скръстени ръце, жените силно долепени само с рамо до мъжете си и завити с овехтели блузки.
Като кадър (много избелял) си представих или си спомних нещо. Тези хора ме връщат към остарялото или несъществуващото. Или съществуващо и забравено – не знам кога и къде.
А и не знам дали съм била там.
2011



ДЕЛФИНИТЕ НА СЕВЕР

Тишината и спокойствието на Иканталъка са съчетание от море и природа в покой. Плажът „Свети Георги“ e ивица, тясно пясъчно протежение, което води към скалите в близост. Толкова тясна и уютна ивица плаж, мисля, че не съм виждала по нашето Черноморие.
Иканталъка (и Бялата Лагуна) се намират между Балчик и Каварна. Дано мястото да е към община Каварна, защото Балчик не е стопанисван добре последните години. Само споменавам вечните ремонти по пътищата там (така и не ги оправиха). Развалиха средиземноморския уют с прекомерното строителство, заграбиха и всяко парче земя срещу смешни левчета за паркиране. А в Балчик местата за паркиране са много – и все празни. Иканталъка обаче предлага възможност за избор – можеш да спреш колата си пред един от комплексите там или да решиш да ползваш паркинга. Това са важни неща – част от визитната картичка за дадено място. Някогашният гъсталак е превърнат в разрастващо се място за отпускане. Не очаквайте да видите алъш-вериша на юга – памук, солети, люлки, виенски колела, близалки, кебапчета, викачи, предлагащи ястия, екзотика и... ориенталски вкус. Северът е студен и отпускащ, не натрапва себе си. Тези места ми прилягат (и привличат) някак – никой не предлага нищо, не хвърчат светлини, не надават вой аниматори с мними забави. Освен, ако аниматорите не забавялват група руски младежи (ученици). Помислих си, че до среднощ ще слушам чалга и ще полудявам – тийнейджърите бяха в съседство. Руснаците очевидно са запазили нещо ценно от онези свои „сурови“ времена – дисциплината. Забавляваха се и с добре подбрана музика. В 8.00 започваше физзарядката им, а в 22.15 дискотеката завършваше с популярни руски и английки парчета. Нашите подрастващи (включително от езикови и математически гимназии) слушат и се възхищават на доста неприятни момичета певачки – без гласови данни, но с наужким сексапил. Руските младежи са уморени след 22. 00, техният хотел е най-смълчаният.
Следва моето време за разходка. Минавам пред осветен хранителен магазин – само един в околността. Малко по-скъп от тези в градовете, но пък добре зареден. До него има заведение за бързо хранене. Известни са ми постоянните продажби на „скара с бира“ в Ахтопол и денонощната аларма там. Иканталъка не понася и идеята за безобразния флирт с почивката на хората наоколо. Можеш да откриеш нощния бар в близост и да се забавляваш, да ядеш евтино или скъпо... Никой не те убеждава в нищо.
Северът е привлекателен през август.
Строят се и се продават апартаменти наоколо. Варна е на около 60 км в южна посока. На около 4 км се намира лечебен център „Тузлата“, известен с провежданите процедури с лечебна кал. В радиус от 3 км се намират трите новопостроени и най-известни голф игрища в България. Някой ден ще напусна тези места (ако се пренаселят) или ще оставам тук за по-дълго. Асфалтът е нов, всеки хотел и почивна станция (които са действащи) са се погрижили за полянките, люлките и пейките наоколо. Има и осветление на основните места. Колите не са толкова много (поне през август), а при караваните и палатките има достатъчно място – признавам, че не съм любител точно на този вид почивка. Наоколо чужденците бяха предимно поляци и чехи, видях румънски коли, за руснаците вече казах.
Хотелите и къщите са построени с някакъв вкус и мяра. Нещо, което не откривам в Слънчев бряг (да речем). Там се допусна грозота и помпозност, събрани на едно място. Презастрояването е в пъти повече. Тези смешни и инфантилни дворчета (плъзнали по целия юг) са някаква лудост и мода, които съм наблюдавала и в едно пловдивско село – Марково. Северът има своето претенциозно село – Соколово (на шест километра от Балчик). Къщите там преди време удариха цените на малък апартамент в добър европейски град. После всичко рухна – започнаха да ограбват англичаните активно, затова те продадоха или зарязаха имотите си. Кулите и изкуственият „стоунхендж“ не са местен патент обаче.
Продължавам своята среднощна разходка в посока Бялата Лагуна. Чувствам се като плах сомамбул – въпреки че не съм сама, а и не ходя насън... Вятърът реже лекичко. Нощите тук са хладни, дори през лятото.
Сутринта правя гимнастика с младежите от Русия, плувам, а денят ми предлага изненада. Три делфина танцуваха навътре в морето. Този танц ме снабдява с поносимост към книгата, с която се преборих за седмици. Та кой чете на плажа „Светът според Гарп“ (Джон Ървинг), съчетавайки я с Вирджиния Улф и нейната прословута „госпожа“ (Далауей имам предвид)!
Всъщност събрах мислите си на това място, наречено незнайно защо Иканталъка.
2012

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево