Петър Бонев


ЗИМНИ ПЕЙЗАЖИ

Зимна феерия! – многоетажна…
Рукне дъждът: като сюнгер подгизва земята.
Стегне студът: току цъфва поледица страшна.
Ръсне снегът: белотата разгръща обятия.

Зимна феерия! – неумолима…
Белият сняг, накъдете се погледа взре,
триумфира.
Скйрца, нечуто, със зъби – отдолу –
ледът на стихията синя.
Със седем ключа заключена –
в локви оцъклени – бисерна влага пулсира.

Зимна феерия! – екстравагантна…
Слънцето лумне – декорът се скапва.
Няма сняг, нито лед: само киша –
кал всеобхватна.
Властва над всичко пробивната капка.

Зимна феерия! – разнообразна…
Вятър застърже… Грохне небето…
Плъзнат мъгли…
Свие студ… Звънне небето…
Скреж поразпръсне игли безопасни…
Струпат се облаци… Хвръкне небето…
Сняг завали…

Зимна феерия! – иносказателна…
Сняг ли се сипе в косата ми?
/Твърде старателно./
Студ ли сковава кръвта ми?
/Тъй настоятелно./
Лед ли обгръща сърцето ми?
/Хем осезателно./
Дъжд ли накваси очите ми?
/Колко трогателно!/




КРЪСТНО БИТИЕ

Животът ми живот ли бе?!
Щом ме разпнаха на кръста,
земята стана ми небе –
земята равна, черна, тлъста…

Във плен на жребия жесток
орах и сях, но… жънах тръни,
че мен не ме почете Бог
с кесия и кошара пълни.

Камара дребна людска злоба
грозяха помислите мои,
а в нивите – по зла прокоба –
вилняха огън и порои…

Небето беше ми земя –
небето стръмно, сиво, глухо…
В ефира постен залиня
на моя слог доброто рухо.

Угасваше в стиха ми жупела
с едно ранимо постоянство
и лудо закопнях за купела
на неизпитаното тайнство.

Сега вися на ешафода  
по силата на воля странна,
но в тон с човешката природа
очаквам вопъла “Осанна!!!”