Мариана ДАФЧЕВА е родена на 16.06.1971 г. в гр. Асеновград. През 2010 г. е лауреат – сребърен медалист от международния фестивал на изкуствата „Утринна звезда“ – Банско, през същата година е обявена за учител – творец на издателства Анубис – Булвест. Следващата година в гр. Поморие ѝ е присъдена І-ва награда на националния анонимен поетичен конкурс „От заник слънце озарени, алеят морски ширини“ в 53-ото издание на поетичните празници „Яворови дни“. През 2012 г. получава ІІ-ра награда за поезия на СНБП, ІІ-ра награда на националния конкурс „Мара Белчева“, І-ва награда за проза на националния литературен конкурс „Рада Казалийска“. През 2013 г. в гр.Силистра на националния конкурс „Любовта е пиянство или пиянство от любов“ и е присъдена наградата на литературно сдружение „Реката и приятели“. Член е на Съюза на независимите български писатели. Издала е стихосбирките „Сетива“ – 1996 г., „…И съм само желание“ – 2006 г., за която получава награда за цялостно творчество от Община Асеновград и „Одраскана луна“ – 2010 г. По професия е старши детски учител.



НЕДЕЙ СЕ ВРЪЩА

      „В нощта на моите студени дни…“
           („Недей се връща“, П. К. Яворов)

Вали
и капките заничат
навътре
зад стъклата
до очите ми...
Напомнят за сълзи.
Прозорецът забърсва скули –
ръкавът му е шарен.
Самотна
вечерта надига чаша.
Гердан от окончания
бутилките...
Дъждът сърдито блъска
по душата ми.
Стъкла ли са или мъниста
очите ми?!
Тире след въпросителни
ръкавът
и шарени
дъждовните въздишки –
разсипан бисер
навътре
надълбоко
допир
до прозорец...
Аз не плача.

ЖИВА СИ

     „Не дирих радости в живота,
      не дирих ветрища и прах,
      ала и някоя Голгота
      eдва ли нявга обещах.“
         („Не дирих радости в живота...“,
           П. К. Яворов)

Не питай
уморения от път за пътя –
сърцето му,
сред крачките в аритмен залп,
усещаш
сякаш в собственото гърло.
Не чакай
жадния с вода да те напие –
в пръстена стомна своите
безводия събрал,
той сам за капчица
към теб протяга
шепи.
Сред толкова звезди
не се опитвай
Вечерницата
с поглед да заключиш.
Предимството да се сдобиеш
със собствена звезда
е някак скучно,
пред изкушението
в звездопади да се взираш.
Щом цял живот
на гръб те носи равното,
не би могла да стигнеш
върховете –
навярно
даже там да е на световете
люлката
и прищъпулника
на всички извори.
Безмълвни
крясъци по чуждо стръмно
са потните кошмари на куплетите.
Под собствените стъпки
натежала
зад отесняло от надежди тяло....
Заслугата е
ЖИВА СИ.

ДУШАТА МИ Е ИЗВОР

Сънливи сенки, наздрачено тихо…
душата ми е извор
неотпит,
неслучени пендарите от дни
тежат навътре
зад очите.
Кошута съм.
С душата си те искам
нестинарската,
оная –
дето в кърпа я привързах
и ти я дадох да я къташ в пояса,
и да не ме показваш,
додето
вода мълчана в шепи не отпием
оттатък прищъпулника на извора,
а после да ме носиш до сърцето
наместо цвете
крадено по заник.
Сега съм
тополата,
която кротко вехне
под сянката на
мъжкото ти его
и наздрачено тихо
в менци нося
отпит на глътки преди изгрев
извор…
Да ти горчи,
когато ме загубиш.

НЕНАПИСАНО ПИСМО

       (На любовта между
        М. Белчева и П. Славейков)

Разкажи ми.
С пръсти синевата нарисувай.
Слънчевите зайчета по кожата
с устни укроти,
да не избягат.
В дланите ми сгушено доверие
топлината на косите търси.
И се давят
в плиткото на чашата
непознати чувства –
усещанията познати
пръснали...
Разкажи ми
как се ражда вятърът,
разсипал мекотата на тревите
в постеля на щурец.
А после,
утолен от разстояния
на рамото ми кротко се обляга.
Така да ми разказваш,
та небето
да оглушее в светлини и звуци.
Цветна лудост да взриви
на пълнолунията
мислите нащърбени.
И ослепяла,
във шепота аритмен на сърцето,
да търся наранените ти думи.