Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ЗЛАТНА ДОБРУДЖА"

ЗЛАТНА ДОБРУДЖА

ГЕНЧО ЗЛАТЕВ

ГЕНЧО ЗЛАТЕВ

Поет. Отговаря за хумора и много други.


Роден е 1939 г. в село Видно, Каварненско. Има агрономическо образование, но е поет по душа. Работил е като журналист във в. "Добруджанска трибуна". Има осем сборника с лирика и сатира. Хроникьор на Бохемските вечери в Миновото кафене. Има двойник - Стихоплетец Добруджански.

Последни 5 статии от ГЕНЧО ЗЛАТЕВ

Генчо ЗЛАТЕВ

ЗЛАТНА ДОБРУДЖА

Кусур ми връзват, че цъфти и диша
в поезията ми от край до край.
Упрекват ме, че все за нея пиша,
за Златна Добруджа, за моя край.
Така е. Да! Така е, не отричам.
Така е. Казвал съм го неведнъж.
Че във обятията ѝ пшенични
осъмнах със жена и станах мъж.
Изгря обилно тя като жълтица
във думите на първия ми стих.
Под стряхата ѝ като лястовица
от кал и сламчици гнездо стъкмих.
Понесе ме напред със сто каруци.
Изчезнаха прегради и врати.
Зарадва ме с деца, а после с внуци
и жилав род обезсмърти.
Родея се със нея по презиме.
За златото ѝ имам скромен дял.
Във нея бях в топлик и люта зима.
полетата ѝ съм орал и сял.
И няма да престана да я славя
в живота си – като чертичка къс.
Аз целият от нея съм направен.
От нейно слънце и от нейна пръст!




И СТАНА ЧУДО

„След смъртта на Димчо Дебелянов
ангелите вече нямат хор.“
Иван Динков

Копривщица – и днешна, и предишна,
жужи като събуден пчелен рой.
Ръкави диплят белоцветни вишни.
Сто двадесет и пет са те на брой.
Плетат венец и милват с нежни длани
един войник, дошъл от дълъг път.
Завърнал се е Димчо Дебелянов,
склонил глава на майчината гръд.
Пристига той, разбута с рамо мрака.
Изгря във две очи като звезда.
Че откога старицата го чака,
съсухрена, подпряла с длан брада.
Как хубаво е, чедото се връща.
Разсъмнало е в майчиния взор.
И светлото е във бащината къща.
И празнично в притихналия двор.
Звъни сърцето ѝ като камбана.
и стихове прелитат на ята.
Все същият е Димчо, без промяна.
Не стигнал още тридесет лета.
Луната жълтата си плитка спуска.
Градчето дълго гали със ръка.
И вечерта шепти със влажни устни:
„Аз искам да те помня все така“.
Елегия, вълшебна ласка,
лети високо в звездния простор.
И стана чудо: Господ ръкопляска.
Отново ангелите имат хор.
2012 г.



ФОТОГРАФИЯТА

Стои до Дора Габе Йордан Йовков.
Над тях просторът е дълбок и син.
Проблясва слънцето като подкова.
Портретът им България краси.
Пътека обща ги обединява.
Приятелство със здрав, със як темел.
Каква прекрасна, светла фотография!
Кой фотограф така ги е заснел?!
Като сестра и брат са се прегърнали.
Прегръдката излъчва светлина.
Една свещена майка ги е кърмила.
Една безкрайна житна равнина.
Земя пшенична със крила орлови,
затворила алтъни във долап.
Създадена да ражда мъдро слово –
магия за душата. Вкусен хляб.
Не се скъпя, последната стотинка
за чудотворния портрет бих дал.
Защото зная, че без тази снимка
денят ми ще е страшно обеднял.



ДУХ

Догаря месец като жълта сламка.
Стопил се е, съвсем е изтънял.
Унесло се е всичко в сладка дрямка.
И оня със рогата е заспал
Вървя, по пътя Млечен се разхождам.
Наоколо се носи звезден пух.
Безплътен съм – без кости и без кожа.
Напълно съм съблечен. Само дух.
Превърнал съм се в стих със мъжка рима.
Не е измислица, не е лъжа.
Ще съм трева, а тебе ще те има,
а с тебе ще съм жив и аз, ДУША.


РАНАТА

В памет на близо 30 хиляди добруджанци,
откарани в Молдова през 1916 г., много от
които не се завръщат живи от лагерите във
Васлуй и Хуш.
Загребвам спомени, загребвам пръст.
Пред мене ров. Не мога да премина.
На рамото ми тегне тежък кръст.
Огромен кръст: Шестнайсета година.
Трепти небето – кървав син екран,
и миналото от забрава вади.
Какво ли няма в дългия керван:
деца невръстни, старци белобради;
младежи, във разцвета си мъже,
жени със плод във своята утроба.
Керванът е змия, а не въже,
усойница, която води в гроба.
Разравят сняг, премръзнали ръце,
трошици търсят в зимата сурова.
На пепел става не едно сърце.
Превръща се във гробище Молдова.
И Добруджа, забравена от Бог,
изписва с разтреперана десница
безкраен хиляден МАРТИРОЛОГ,1
разплакана, по-тъжна от вдовица.
Сълза в окото, във душата скръб.
Напира болката като лавина,
че раната все още е без ръб,
макар да наближават сто години.

1. Мартиролог – списък на мъченици

 

ДВАМАТА

         В памет на Данчо Кръчмаров

Далеч бе той от царските палати.
Живя във ад, но днеска е във рай.
Тук сякаш че самият бог го прати,
за да възпее този чуден край.
Не се изтрива писаното с гума,
превърнато в мелодия, във звук.
Разбирате за кого става дума –
за Йовков и за никой, никой друг!
Препъвам се във най-различни случки,
във не една кракът ми се плете,
но ме задява мъката в каручката
на селянина с болното дете.
Говоря за Певеца на земята ни,
за него и за неговия ден.
Но мисля си за тебе все, приятелю,
Напуснал ни тъй млад и тъй зелен.
Живота и на двамата разлиствам.
Проклинам онзи неизбежен трап.
За вашите пера сега си мисля,
нахранили душите ни със хляб.
Във края на това стихотворение
стои пред мен въпрос във едър план:
не е ли просто някакво знамение,
че ти бе също с името Йордан?!
17.06.2008 г.



НОВИТЕ ДРЕХИ

Кратки са дните ни под небесата.
Всичко изтича, назад не се връща.
Дебне Оная, размахва косата
зад всеки ъгъл на всяка къща.
Бродим кахърни и неизмити.
Бедност до гуша. Животът ни плаче.
Целите с кръпки сме вече покрити.
Далеч от нас са всички шивачи.
Урви дълбоки, завои опасни.
Пътят е стръмен и страшно тесен.
Гаснем безшумно, гаснем безгласно,
както мухите във късна есен.
Нерви опънати. Преследва ни риска.
Подхвърля ни времето като играчка.
Прави си с нас каквото поиска.
Инсулти, инфаркти – на всяка крачка.
И ни повтаря, потретва поета
със много болка, с тревога голяма:
„Носете си новите дрехи, момчета!“
Но как да ги носим, когато ги няма?!

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево