„МАШИНА ЗА ЧИСТОТА“ – ЕТИЧЕСКИЯТ И ЕСТЕТИЧЕСКИ КОРЕКТИВ НА ПОЕТА
Владимир Шумелов е роден на 20.10.1958 г. в Перник. Завършва специалността „Българска филология“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Живее и работи във В. Търново. Един от основателите и председател на Сдружение на литературни дейци „Света гора“ във В. Търново (от 1996 г.), член на националното Сдружение на български писатели (от 1999 г.). От 2009 г. е в Управителния съвет на Национално общество за литература и изкуства „Формула 6“. Редактор на юбилейни вестници във В. Търново („Гайда“, „Земята на българите“, „Велико Търново“, „Независимост“), автор и редактор на статии за енциклопедии. Гл. редактор и редактор в различни културни издания: в. „Артфорум“ (1997–2002), алманах „Света гора“ (от 1997 г.), в. „Литературен бюлетин“ (2013) и др. Гост-редактор на специален български брой на френското списание за новелистика „Брев“ (Brеves, № 58, 1999). Негови текстове са публикувани на френски, английски, сръбски, македонски език. През 2012 г. печели II-ра награда в конкурса за къса проза на електронните списания „Liternet“ & „eRunsMagazine“, а през 2013 г. II-ра награда в Националния конкурс за разказ на младежка тема на Община Варна. От 2013 г. работи като гл. експерт и координатор в Дирекция „Култура и туризъм“ на Община В. Търново.
Автор е на книгите с разкази и новели „Двойно“ (1994; Голяма награда за дебют „Южна пролет’95“, награда „Дебюти“ на фондация „Славяни“), „Между Бекет и Аз“ (1998, 2003; Национални награди „Интелект’98“ и „Светлоструй’99“), „И така нататък“ (2007); на книгите с есеистика и литературна критика „Накърнимото“ (2004), „Цветните спомени на греха“ (2009), „Лисица в кокошарника“ (2013), „Pink Floyd“ (елипси) (2013).
На 20 февруари 2014 г. в Унгарския културен институт в София се състоя премиера на 13-тата стихосбирка „Машина за чистота“ на Йордан Атанасов, след нейното публично представяне в Стара Загора в началото на годината. Тя излиза по повод 70-годишнината на автора и има антологичен характер с „избрано“ от предишните му книги.
Антологичните представяния не винаги са концептуално премислени, и това е основна трудност при организиране на презентацията на поетическия материал. Фактът, че в случая книгата е концептуално изградена, говори най-малко поне за единността, монолитността на форма и съдържание, които вървят ръка за ръка при неговите книги; че общи идеи и теми преливат и се допълват от книга в книга, оформяйки в крайна сметка образа на един уникален български поет със завидна култура и житейски опит. Както пише Кънчо Великов: „Една разтърсваща, модерна поезия. Същевременно топла, близка до сърцето на обикновения човек…“ Всъщност за поезията на Данчо са писали мнозина – Владимир Свинтила, Стоян Каролев, Кирил Попов, Пламен Анакиев, Атанас Капралов, Атанас Мочуров, Благовеста Касабова, Снежана Иванова, Мариета Иванова, Михаил Тошков, Здравко Пеев, Константин Еленков, Велин Георгиев и др., критически редове за неговото творчество ще срещнем и в отделни авторски критически книги – на Кирил Попов, Владимир Шумелов… Всички те са единни в това, че тази поезия е от „висока класа“ и дава „сериозни обещания за българската поезия въобще“; че „съдържа големи, не винаги весели, но убедителни истини за времето, в което живеем“; че характерните ѝ черти са „краткост, никакъв мелодраматизъм, сдържаност на трагичните интонации“; че „авторът има наблюдателно око за делничния живот, за детайлите на видимия свят“, като „умее да върви от конкретните наблюдения и впечатления към духовното, „идеалното“; и не на последно място – тук откриваме истинската човешка и творческа същност на поета и писателя, почиваща върху здравата нравственост, възпитана от хората, свързани със земята, и философските прозрения на твореца и омъдрялия вече човек, приел „върховното изпитание“, „саможертвата в името на поезията“.
Структурно погледната, стихосбирката на Й. Атанасов не излиза от класическата антологийна поетическа схема – цикли, основавани на преходни етапи в писането на поета, на важни житейски/творчески бази и топоси в изграждането на неговата поетическа вселена; така погледнато, виждаме циклите „Машина за чистота“, „Живот“, „Кръст“, „Балканската линия“, „Свободата не…“, „Посвещения“, предходени от интрото „Поезия“. Те са логически обосновани и следват логиката да представят една „избрана“ извадка от Йордан-Атанасовата поезия в определени темпорални граници, включвайки стихотворения от книгите му и поеми – „Душата се завръща“, „Балканската линия“ и „Не се побра в бесило, нито в песни“, посветена на Апостола. В този поетически паноптикум се вклиняват дори тристишията на поета в раздела „Свободата не…“, стегнати закономерно от началното (не)тристишие „Лято“ и финалното – също (не)тристишие „Зима“.
Очаквано, антологията „Машина за чистота“ се открива от програмното „Поезия“. То е очаквано и откъм класическата трактовка за поета и неговия генезис и мисия: „лудост“, „тайна“… – метаморфоризиране на действителността, която в последна сметка е „недостижима“; но и облъхнато от лекия дъх на пароксизъм по именно тази недостижимост. Това е оня творчески пароксизъм (по-скоро самоирония и скепсис), познат ни само от големите поети и творци.
Всъщност цикълът „Машина за чистота“ открива книгата, което не е случайно. Ще се самоцитирам (с извинение): „.. А защо „Машина за чистота“? Защото едноименното стихотворение метафоризира едно от най-важните качества на поезията – стремежът ѝ към морална и естетическа красота и чистота в отношенията между хората и в отношенията им към заобикалящото ни.“ Това е темата на тази стихосбирка и тя е защитена блестящо в различните ѝ цикли. Книгата на Йордан Атанасов е критична и самокритична, иронична и самоиронична към себе си и другите – тя търси духовните измерения на грозната вселена, която обитаваме, но е и сантиментална към онтологията понякога, романтически облъхната от мечти за по-добро настояще и светло бъдеще. И тази дихотомия е парадоксална в смисъла на Зеноновите парадокси (като този със стрелата); тя крие в себе си непостижимостта на безкрайността, на естетическия идеал за красота и добро.
Извън патоса на словата по повод поезията на Атанасов, на преден план изпъква неговата „Далчевска естетизация“ (ако използваме заглавието на статията на Кирил Попов за поета в книгата му „Стилуети“, С., 2006). Става дума не просто за акцентиране/имитиране на „предметността“, на „предметния свят“ в стила на Далчевата естетика, а за осъзнато отношение към мисията на твореца и нещата от живота (вж. тук стихотворението „Монолог на човека, който лепи афиши“ с посвещение на Далчев от цикъла „Посвещения“, но и на много други места). Едновременно с това съзираме дихотомията, за която по-горе стана дума: „Вдъхновяват ме виталността, светлата дъга и въобще нещата от живота.“, казва поетът в свое интервю, допълнено с тристишието:
Старица отбира шишарки,
Аз – думите.
Все за разпалки.
(от цикъла „Свободата не…“)
Или както казва Стоян Каролев: „Във всеки случай Йордан Атанасов има наклонността и дързостта да съединява, естетизирайки го, непрегледното, отблъскващото с красивото и привличащото…“. (В скоби бих допълнил – отново прочетете стихосбирката „Прозорец“ на Атанас Далчев, за когото Здравко Недков пише: „(поетът) изоставя символа с неговите неясни граници и възвръща на душата нейната еднозначност като единствено средство, което може да предаде многообразие на материалния свят“.)
Разбира се, не бих спрял до определени естетизации, защото една антология обхваща по-голям периметър от авторски търсения, включително извечните и винаги актуални теми – за неизменните житейските радости и проблеми, за красотата и величието на природата, за любовта и приятелството, за рода и родината, за свободата. Разбира се, многоточието след цикъла „Свободата не…“ у Данчо не е релативизъм; той ни оставя да допишем строфата по един наш начин, който ни отвежда по-скоро към питагорейската космологична хармония и един поетически поглед към т.нар. онтология. Но това е релация, която има изключително етичен характер в трактовката на свободата в поезията му.
„Машина за чистота“ е метафора на хигиената – духовна и физическа, която търсим в живота около нас; в живото и мъртвото, одушевеното и неодушевеното, духовното и сетивното. Но тази „машина“ е и етичният и естетически коректив, „монтиран“ свише у всеки от нас. А поетът понякога е „Бог от машината“ (Deus ex machina) и по-често разпънатият „между нищетата и духа“, „но по-близо до Бога“ скептик, който казва: „А си струва рискът – / Истината пред славата! / Красотата ли?! – / Тя – отлага да спаси света…“ („Поет“).
„Машина за чистота“ е самата поезия в сакралния ѝ образ на себеизява на Аза и опознаване на света, на дирене на пътища към другите и себе си, на своята Душа. Неслучайно поемата „Душата се завръща“ финализира тази антология. Наративът на това поетическо пътешествие-завръщане към себе си, рода и корените, към Родината, е една кратка (авто)биография на лирическия Аз и неговия род. Тя преминава през десетилетията, географията и обществените катаклизми, за да се утаи у дома – „при гроба самотен на мама“; тогава душата на поета „ще мълчи, изпълнила своята мисия…“. Една тема за равносметката, преклонението, обичта и завръщането, която в края на стихотворението „На гроба на мама“ звучи така: „И вместо сълзи капки от восък се стичат…“ Великолепно в своята тиха трагичност.
„Кротък и тих, вглъбен в себе си. И много дълго неостаряващ“ – така започва думите си Велин Георгиев по повод „Балканската линия“ в началото на 2013-а, когато Йордан Атанасов закръгли 70-те. Един поет от града на поетите. Български поет.
Йордан Атанасов, „Машина за чистота“ (стихове/избрано), ред. Пламен Анакиев, ИК „Огледало“, С., 2013.
Автор е на книгите с разкази и новели „Двойно“ (1994; Голяма награда за дебют „Южна пролет’95“, награда „Дебюти“ на фондация „Славяни“), „Между Бекет и Аз“ (1998, 2003; Национални награди „Интелект’98“ и „Светлоструй’99“), „И така нататък“ (2007); на книгите с есеистика и литературна критика „Накърнимото“ (2004), „Цветните спомени на греха“ (2009), „Лисица в кокошарника“ (2013), „Pink Floyd“ (елипси) (2013).
На 20 февруари 2014 г. в Унгарския културен институт в София се състоя премиера на 13-тата стихосбирка „Машина за чистота“ на Йордан Атанасов, след нейното публично представяне в Стара Загора в началото на годината. Тя излиза по повод 70-годишнината на автора и има антологичен характер с „избрано“ от предишните му книги.
Антологичните представяния не винаги са концептуално премислени, и това е основна трудност при организиране на презентацията на поетическия материал. Фактът, че в случая книгата е концептуално изградена, говори най-малко поне за единността, монолитността на форма и съдържание, които вървят ръка за ръка при неговите книги; че общи идеи и теми преливат и се допълват от книга в книга, оформяйки в крайна сметка образа на един уникален български поет със завидна култура и житейски опит. Както пише Кънчо Великов: „Една разтърсваща, модерна поезия. Същевременно топла, близка до сърцето на обикновения човек…“ Всъщност за поезията на Данчо са писали мнозина – Владимир Свинтила, Стоян Каролев, Кирил Попов, Пламен Анакиев, Атанас Капралов, Атанас Мочуров, Благовеста Касабова, Снежана Иванова, Мариета Иванова, Михаил Тошков, Здравко Пеев, Константин Еленков, Велин Георгиев и др., критически редове за неговото творчество ще срещнем и в отделни авторски критически книги – на Кирил Попов, Владимир Шумелов… Всички те са единни в това, че тази поезия е от „висока класа“ и дава „сериозни обещания за българската поезия въобще“; че „съдържа големи, не винаги весели, но убедителни истини за времето, в което живеем“; че характерните ѝ черти са „краткост, никакъв мелодраматизъм, сдържаност на трагичните интонации“; че „авторът има наблюдателно око за делничния живот, за детайлите на видимия свят“, като „умее да върви от конкретните наблюдения и впечатления към духовното, „идеалното“; и не на последно място – тук откриваме истинската човешка и творческа същност на поета и писателя, почиваща върху здравата нравственост, възпитана от хората, свързани със земята, и философските прозрения на твореца и омъдрялия вече човек, приел „върховното изпитание“, „саможертвата в името на поезията“.
Структурно погледната, стихосбирката на Й. Атанасов не излиза от класическата антологийна поетическа схема – цикли, основавани на преходни етапи в писането на поета, на важни житейски/творчески бази и топоси в изграждането на неговата поетическа вселена; така погледнато, виждаме циклите „Машина за чистота“, „Живот“, „Кръст“, „Балканската линия“, „Свободата не…“, „Посвещения“, предходени от интрото „Поезия“. Те са логически обосновани и следват логиката да представят една „избрана“ извадка от Йордан-Атанасовата поезия в определени темпорални граници, включвайки стихотворения от книгите му и поеми – „Душата се завръща“, „Балканската линия“ и „Не се побра в бесило, нито в песни“, посветена на Апостола. В този поетически паноптикум се вклиняват дори тристишията на поета в раздела „Свободата не…“, стегнати закономерно от началното (не)тристишие „Лято“ и финалното – също (не)тристишие „Зима“.
Очаквано, антологията „Машина за чистота“ се открива от програмното „Поезия“. То е очаквано и откъм класическата трактовка за поета и неговия генезис и мисия: „лудост“, „тайна“… – метаморфоризиране на действителността, която в последна сметка е „недостижима“; но и облъхнато от лекия дъх на пароксизъм по именно тази недостижимост. Това е оня творчески пароксизъм (по-скоро самоирония и скепсис), познат ни само от големите поети и творци.
Всъщност цикълът „Машина за чистота“ открива книгата, което не е случайно. Ще се самоцитирам (с извинение): „.. А защо „Машина за чистота“? Защото едноименното стихотворение метафоризира едно от най-важните качества на поезията – стремежът ѝ към морална и естетическа красота и чистота в отношенията между хората и в отношенията им към заобикалящото ни.“ Това е темата на тази стихосбирка и тя е защитена блестящо в различните ѝ цикли. Книгата на Йордан Атанасов е критична и самокритична, иронична и самоиронична към себе си и другите – тя търси духовните измерения на грозната вселена, която обитаваме, но е и сантиментална към онтологията понякога, романтически облъхната от мечти за по-добро настояще и светло бъдеще. И тази дихотомия е парадоксална в смисъла на Зеноновите парадокси (като този със стрелата); тя крие в себе си непостижимостта на безкрайността, на естетическия идеал за красота и добро.
Извън патоса на словата по повод поезията на Атанасов, на преден план изпъква неговата „Далчевска естетизация“ (ако използваме заглавието на статията на Кирил Попов за поета в книгата му „Стилуети“, С., 2006). Става дума не просто за акцентиране/имитиране на „предметността“, на „предметния свят“ в стила на Далчевата естетика, а за осъзнато отношение към мисията на твореца и нещата от живота (вж. тук стихотворението „Монолог на човека, който лепи афиши“ с посвещение на Далчев от цикъла „Посвещения“, но и на много други места). Едновременно с това съзираме дихотомията, за която по-горе стана дума: „Вдъхновяват ме виталността, светлата дъга и въобще нещата от живота.“, казва поетът в свое интервю, допълнено с тристишието:
Старица отбира шишарки,
Аз – думите.
Все за разпалки.
(от цикъла „Свободата не…“)
Или както казва Стоян Каролев: „Във всеки случай Йордан Атанасов има наклонността и дързостта да съединява, естетизирайки го, непрегледното, отблъскващото с красивото и привличащото…“. (В скоби бих допълнил – отново прочетете стихосбирката „Прозорец“ на Атанас Далчев, за когото Здравко Недков пише: „(поетът) изоставя символа с неговите неясни граници и възвръща на душата нейната еднозначност като единствено средство, което може да предаде многообразие на материалния свят“.)
Разбира се, не бих спрял до определени естетизации, защото една антология обхваща по-голям периметър от авторски търсения, включително извечните и винаги актуални теми – за неизменните житейските радости и проблеми, за красотата и величието на природата, за любовта и приятелството, за рода и родината, за свободата. Разбира се, многоточието след цикъла „Свободата не…“ у Данчо не е релативизъм; той ни оставя да допишем строфата по един наш начин, който ни отвежда по-скоро към питагорейската космологична хармония и един поетически поглед към т.нар. онтология. Но това е релация, която има изключително етичен характер в трактовката на свободата в поезията му.
„Машина за чистота“ е метафора на хигиената – духовна и физическа, която търсим в живота около нас; в живото и мъртвото, одушевеното и неодушевеното, духовното и сетивното. Но тази „машина“ е и етичният и естетически коректив, „монтиран“ свише у всеки от нас. А поетът понякога е „Бог от машината“ (Deus ex machina) и по-често разпънатият „между нищетата и духа“, „но по-близо до Бога“ скептик, който казва: „А си струва рискът – / Истината пред славата! / Красотата ли?! – / Тя – отлага да спаси света…“ („Поет“).
„Машина за чистота“ е самата поезия в сакралния ѝ образ на себеизява на Аза и опознаване на света, на дирене на пътища към другите и себе си, на своята Душа. Неслучайно поемата „Душата се завръща“ финализира тази антология. Наративът на това поетическо пътешествие-завръщане към себе си, рода и корените, към Родината, е една кратка (авто)биография на лирическия Аз и неговия род. Тя преминава през десетилетията, географията и обществените катаклизми, за да се утаи у дома – „при гроба самотен на мама“; тогава душата на поета „ще мълчи, изпълнила своята мисия…“. Една тема за равносметката, преклонението, обичта и завръщането, която в края на стихотворението „На гроба на мама“ звучи така: „И вместо сълзи капки от восък се стичат…“ Великолепно в своята тиха трагичност.
„Кротък и тих, вглъбен в себе си. И много дълго неостаряващ“ – така започва думите си Велин Георгиев по повод „Балканската линия“ в началото на 2013-а, когато Йордан Атанасов закръгли 70-те. Един поет от града на поетите. Български поет.
Йордан Атанасов, „Машина за чистота“ (стихове/избрано), ред. Пламен Анакиев, ИК „Огледало“, С., 2013.
