Кремена Митева
 

Преди време попаднах на книгата на Константин Гълъбов „Спомени за български писатели“, която е интересен поглед на един от най-големите български интелектуалци, идеолог на кръга „Стрелец“, към литературния и културния живот в България в продължение на няколко десетилетия. Любопитни и ценни са не само мемоарните моменти, но най-вече оценките за личността и творчеството на някои наши писатели. Разбира се, с особено внимание прочетох главата, посветена на Йордан Йовков. Открих факти, които не ми бяха известни до този момент. Най-силно впечатление обаче ми направи един жест на Константин Гълъбов към младата тогава учителка Жана Николова, по-късно негова съпруга. Той ѝ дарява първото издание на романа „Чифликът край границата“ (1934 г.) със следния автограф: „Условно дарение. Подарявам тази книга на г-ца Жана Николова под условие най-късно след месец и половина от днес да напише критика върху нея. В противен случай се задължава да ми я повърне. Пловдив, 1 април 1934 г. Проф. д-р К. Гълъбов“. Под това условие Жана Николова също се подписва, че го е приела. И действително тя изпълнява уговорката – пише критика върху романа.
Рецензията се появява във в. „Литературен глас“ на 24 юни 1934 г. със заглавие „Чифликът край границата“. Още в началото Жана Николова уточнява, че не е чела романа, докато е излизал като подлистник на в. „Зора“, а едва когато е отпечатан в самостоятелна книга (тази, която ѝ подарява Константин Гълъбов). Имала е обаче възможност да проследи читателския интерес към творбата от самото начало на появата му на страницита на в. „Зора“. Първото, което прави впечатление според нея, е интересното заглавие, подсказващо две чувства: „романтиката на едно недавнашно минало“ и мъката от загубата на Добруджа. Тази селска действителност напомня живота в унгарската пуста или руската степ. Сюжетът на романа е една „Янусова глава“: „ ...с едното си лице тя гледа към миналото, с другото – към настоящето“. Миналото е свързано преди всичко с образа на Антица – „невидимия spiritus rector на действието“. Образът на Антица е обрисуван по-живо от образа на нейната дъщеря Нона, която „само привидно стои в центъра на романа“. Нона се портретира чрез Антица – оригинален технически похват. Всъщност действащите лица са „центрирани“ около Антица – „една интересна особеност на „вътрешната композиция“ на романа, която е също напълно нова в нашата белетристика и заслужава щедра похвала“.

Докато миналото е свързано с образа на Антица, настоящето е представено чрез противоречията за земята и чрез любовното увлечение на Нона и Галчев, „безинтересно“, тъй като „му липсва дълбочина“. Самият художествен образ на Нона не е напълно „изяснен“, в него се чувстват известни „празноти“. Според Жана Николова най-пълнокръвен е образът на Манолаки. Той „ще бъде причислен към ония безсмъртни художествени образи на български провинциални типове, които ни е дал Вазов в „Под игото“, „Чичовци“, „Хаджи Ахил“ и пр.“ Рецензентката обобщава: „Въпреки изтъкнатите недостатъци, романът на Йовков е една ценна придобивка на литературата ни... безспорно, този роман стои на една по-голяма художествена висота отколкото повестта „Жетварът“.
По повод тази първа рецензия на Жана Николова проф. Гълъбов си спомня: „Когато излезе „Чифликът край границата“, Жана Николова беше учителка в Пловдив. По тази причина аз посещавах често този град. Разговаряхме за литература и понеже тя проявяваше голям интерес към творчеството на Йовков, подарих ѝ един екземпляр от този роман (с условието в дарението – да напише рецензия)…
Това беше първата критика на Жана.
Йовков много я хареса и ме замоли да го запозная с младата критичка, когато тя дойде някой път в София. Случай за това се удаде скоро. Запознах го с нея в Градската градина, той ѝ благодари и каза, че особено впечатление му направило онова място в критиката, в което се говори за покойната Антица като двигател на действието. Точно това било същественото в неговия роман: че една мъртва жена движи живота на живите. Нона стояла само привидно в центъра на романа и нейният образ бил напълно зависим от образа на Антица. Животът ѝ се явявал само като повторение на един минал живот, този на Антица: повтаряли се в съкратен вид измамните нашепвания на плътта.
— Аз съм много доволен от критиката Ви, госпожице Николова. Вие отбелязвате портретирането на едно лице чрез друго като нов похват в българската белетристика и нека призная, че към това съзнателно съм се стремил. Вярно сте забелязали и друга една особеност на моя роман, към която също съзнателно съм се стремил. Това е свързването на борбите за земя с мъртвата Антица, благодарение на което настоящето се явява организирано с миналото и романът има напълно единен характер.
В разговора си Йовков спомена, че подготвял за печат една нова книга и си записа адреса на Жана, за да ѝ прати един екземпляр. Това ми направи впечатление, защото той в много редки случаи подаряваше свои книги.
Новата книга, която ѝ подари с автограф, беше „Женско сърце“. Жана написа и за нея похвална критика, пак в „Литературен глас“, и Йовков ми говори и за тази критика с думи на възхищение“.
Това е един от малкото известни ни случаи, когато писателят се изказва толкова ласкаво за критическата работа на някого. Със самия Константин Гълъбов имат дългогодишен спор по повод рецензия на професора за първото издание на „Жетварят“. Дори когато преиздава през 1930 г. повестта, белетристът, по думите на Гълъбов, отново не взема предвид забележките му и дори му го съобщава най-демонстративно. Писателят е особено недоволен от езика на първото издание. В това отношение преценката му се доближава до рецензията на Константин Гълъбов, който определя езика като най-голяма слабост на „Жетварят“. Въпреки явната близост между оценките на Йовков и Гълъбов за езика на първата редакция, след завръщането си от Букурещ белетристът веднъж случайно среща критика и му заявява, че „Жетварят“ е вече излязъл във второ издание, но не е взел под внимание неговите бележки и препоръки. Константин Гълъбов отговаря: „Толкова по-зле за Вас, по-точно за повестта Ви, господин Йовков, защото като замисъл тя е много интересна и би могла да стане най-хубавата Ви повест!“.
Този интересен литературнокритически сюжет породи у мен почти детективската страст някак да открия екземпляра от романа „Чифликът край границата“, подарен от проф. Гълъбов на младата тогава Жана Николова. Известно ми беше, че проф. Жана Николова-Гълъбова не е вече сред живите, че няма преки наследници и вероятно книгите от библиотеката ѝ са дарени някъде или се разпродават. Колкото и да е жалко, оказа се второто. След дълго търсене и с помощта на шанса попаднах в дирите на споменатата книга. В крайна сметка тя стана собственост на Регионален исторически музей – Добрич и в момента е заведена в основен фонд „Йордан Йовков“ на Дом-паметника в града под инв. № 2207 (о). От месец ноември 2013 г. посетителите на музея могат да я видят и в неговата постоянна експозиция „Йордан Йовков – мъдрият мълчаливец на българската литература“.

С това обаче не приключва диалогът автор – критик между Йовков и Жана Николова. Провокирана от добронамереността на писателя и от новата книга, която ѝ подарява, тя пише следващата си рецензия, която излиза на 11 април 1935 г. и е посветена на сборника „Женско сърце“. Уводът на статията разглежда насоките в българската литература от Освобождението до 1930-те години. Според критичката малцина са писателите, които „звучат с наложителността на едно определено творческо дарование“ – Йовков, Елин Пелин и Добри Немиров. Рецензентката смята, че Йовков се различава „коренно от битовите ни писатели“: „Докато те изобразяват в творбите си българската действителност такава, каквато тя продължава да живее в колективното народно творчество..., Йовков е създател на едно творчество, което не е отражение и преработка на готови поетически образи, а творчество, почерпено непосредствено от живота. В поезията на Йовков се оглежда образът на днешното село с неговите характерни особености, така, както те са уловени от едно самобитно виждане... Йовков е писател, който стои сам в нашата литература, защото е създател на свой собствен стил в изображението на селската действителност“.
Жана Николова обръща поглед назад, за да проследи развитието на българската проза от Любен Каравелов и Вазов насам, като търси мястото на Йовковата белетристика в този процес. Едва тогава рецензентката се спира конкретно върху разказите от сборника „Женско сърце“. Тя открива връзка между най-новите разкази на писателя и творбите от предходните му сборници, както и с романа „Чифликът край границата“: „И те излъчват съкровената обич към добруджанската природа, бит и хора, която минава като светла нишка през творчеството на Йовков“. В разказите от „Женско сърце“ акцентът е поставен върху обрисовката на характерите, отколкото върху описанието на природата и битовите особености („Серафим“). Душевното състояние на героя е свързано с външната обстановка („Ревност“). Жана Николова оприличава Йовков на Готфрид Келер – „превъплътителя на швейцарската природа, бит и хора в разкази и романи“. Според нея в духа на християнското всеопрощение са разказите „Серафим“, „Скитникът“, „Стари хора“, „Вълкът“, „Вълкадин говори с Бога“ и др. Езикът на Йовков е раздвижен – използва повече глаголи, отколкото прилагателни; включва в текстовете си думи с „местен колорит“.
Нейното обобщение е следното: „Всичко, за което Йовков разказва, действа жизнеутвърдително върху читателя и му вдъхва вярата, че човекът крие в себе си повече положителни качества, отколкото отрицателни заложби и че нравственото начало всякога надделява над низките страсти и склонности“.
Ето как продължава и споменът на проф. Гълъбов: „Особено много му хареса (на писателя – б. м., Кр. М.) едно място към края на критиката, в което се изтъква, че „тези разкази на Йовков са рожба на едно мирогледно отношение към българската действителност и по тази причина се явяват богати откъм нравствено-житейско съдържание“.
— Моето мирогледно отношение е наистина оптимистично, както отбелязва госпожица Николова. Аз се стремя съзнателно да упражнявам това въздействие върху читателя, което тя нарича жизнеутвърдително – да му вдъхвам вяра, че човекът крие в себе си повече положителни качества, отколкото отрицателни, да го убедя, че нравственото начало винаги надделява над ниските стремежи и склонности на душите ни.
Като израз на задоволството си от тази критика Йовков изпрати на Жана, пак с автограф, и последната си книга – разказите „Ако можеха да говорят“. Но за жалост, не доживя да прочете и третата критика на жена ми, която е по-възторжена и от първите две. Тази критика накара Деспина Йовкова, съпругата на писателя, да се запознае с Жана и да стане нейна близка приятелка…
Въпросната критика носи заглавие „Предсмъртно откровение“ и е напечатана в сборника „Йордан Йовков“, в който взех участие и аз, като преработих основно първата си работа за Йовкова от 1918 година“.
Действително, анализирайки сборника разкази „Ако можеха да говорят“, Жана Николова го нарича „предсмъртно откровение“ на Йордан Йовков. Тя определя писателя като избраник, напуснал света на преходното. Четейки разказите от книгата на страниците на в. „Зора“, рецензентката е обзета от чувството за някакво „сбъдновение в неговия живот“. Според нея: „В „Ако можеха да говорят“ Йовков прояви отново старото си майсторство на рисувач, но не в изразителност на рисунъка се крие значителността на тия разкази, а в онази душевна свръхдействителност, която авторът изобразява. В най-висока степен тя е застъпена чрез чичо Митуш, който става тълкувател на етичната близост между домашните животни и човека“. Това твърдение е основание Жана Николова да разгледа особено детайлно образа на чичо Митуш, след което да се спре върху образите на животните в книгата. В техния живот са разкрити белези, близки до особеностите на човека. Поради това често границата между животно и човек се заличава.
Анализирана е и връзката между отделните разкази в сборника – те са поставени в обща рамка, обединени както от „вътрешно съдържание“, така и поради участието на едни и същи лица. Според критичката „вътрешната обстановка“ напомня на романа „Чифликът край границата“ – и тук действието се извършва в чифлик, близо до границата. Животът в този чифлик е даден като „цялостно изображение“: опознаваме човека в отношението му към добитъка и в неговия всекидневен труд. Колкото той е по-близо до животните, толкова е по-чист и човечен. Колкото е по-отдалечен, толкова е загубил нравствената опора в живота си.
Този кратък текст се превърна в своеобразен колаж от гледни точки: на проф. Константин Гълъбов, Жана Николова и Йовков. Спомени се преплитат с оценки и така узнаваме какво е отношението на белетриста към рецензиите на младата тогава критичка за три поредни негови книги, издадени през 1934, 1935 и 1936 година. Интересна е и коментиращата позиция на проф. Гълъбов, който интерпретира отношенията автор – критик. Още по-любопитен е фактът, че този литературнокритически диалог е провокиран от едно „условно дарение“ – проницателен жест на един интелектуалец към любимата жена.