Керана Ангелова е родена в Бродилово, Бургаска област. Живее в Бургас. От 1977 до 2004 година работи като учител. Била е и програмен ръководител и журналист. В момента работи като консултант и редактор в издателска къща „Знаци“. За романа си „Елада Пиньо и времето“ авторката е удостоена с наградата „Белетристична книга на годината“ на Сдружението на българските писатели, както и с още три национални награди, сред които „Награда на читателите“ и номинация на журито в първия конкурс за български роман на Фондация ВИК. Спектакъл по романа, реализиран от „Малко театро“ в Будапеща, е представян многократно в България, в Унгария и в много европейски градове. Романът „Вътрешната стая“ печели приза „Пегас „за 2006 год.
С романа си „Улицата на пеперудите“ Керана Ангелова е лауреат на годишната награда за проза на Академия „Либер“ за 2010 г., като същият роман е във финалните номинации за наградата „Най-добър български роман“ на Фондация „1300 години България“ и наградата за проза на името на Елиас Канети. Авторката е многократен носител на приза „Пегас“ на община Бургас и писателската общност в града – за прозата си и за някои от поетическите си сборници. „Слънчогледи за Мария“ е носител на наградата „Пегас“ за 2013 година. Тя е автор и на четири книги с поезия. Нейни стихове са преведени и публикувани в Холандия, Америка, Русия, Македония, Италия, Грузия.


(откъс от роман)

Подготвям ти изненада, каза един ден Тео и се поусмихна. Забранявам ти да влизаш в галерията докато качваме новата изложба. Ако стъпиш там преди да ти кажа, че може, краката ти ще счупя!
Час преди откриването Тео тържествено го въведе в мецанина на галерията: Онова, което досега търсеше и не намираше – е тук. Веднага се обърна и си тръгна, остави брат си сам.
Не може да бъде. Винсент импулсивно закри очи с длани. Махна ги, пристъпи. Не е истина. Това не може да е истина.
Тук ликуваше светлината. Беше заслепително, умопомрачително от щастието, което извираше от платната. Почувства, че сърцето му бие до пръсване. Тръгна като зашеметен покрай стените. Дега – някакви странни балерини в синьо, червено, жълто. Само основните цветове. Ярки и празнични въпреки умората в глезените на жените. Танцът е в невидимите трептения на светлината. Моне. Искрящо лято, неудържима светлина, изумрудено зелено и въпреки това плътен, наситен колорит. Съвместеното несъвместимо. Мане. Основните цветове и при него са чисти, но вече докоснати един с друг в линията на преливане. Сливат се, без да се разграничават, но и без да натрапват съставния цвят. Сисле. Писаро. Навсякъде – въздух, лекота, щастие. Платната трептят, трепери и въздухът в залата. О, Боже! Ти, който искриш, сам зашеметен от светлината, която си! О, Боже!
Втурна се надолу по стълбите, връхлетя върху Тео. Сграбчи го за яката на официалния редингот. Ти си предател, враг си, мразиш ме! Защо не си ми казал, защо не си ме спрял, защо не си ме насочил! Какъв галерист си, какъв мой меценат! Предател! Знаеш, че тъкмо това съм търсил, знаеш, че бях самотен търсач на нещо, което другите вече са били открили! Защо не ми показа по-рано импресионистите, Тео, защо! Защо ме остави да скитам самотен из разни мрачни кафяви пустини!
Тео се отдръпна дискретно – първите гости вече пристигаха – и отговори: за да си останеш самотен, Винс. Затова не ти ги показах по-рано – за да останеш напълно самотен. По душа ти си си импресионист, но трябваше да отработиш един суров реализъм, който брутално да навлиза в импресията. Ти го постигна и повече никога няма да бъдеш друг. Ето затова те оставих да скиташ из своите унили северни пустини. Да бъдеш себе си и никой друг.
Винсент се врътна и хукна навън.
По улиците почти препускаше. Връхлетя при Тулуз Лотрек, без да почука. Лотрек, ако знаеш само! Нищо не знаеш, Лотрек!
Тулуз Лотрек едва се виждаше, седнал пред статива – край него бяха накамарени огромни платна. Ако не намериш къде да седнеш, постой прав. Аз едва снощи се прибрах от онзи публичен дом, в който живях повече от месец, ти знаеш. Върнах се с трийсетина етюда. Сега си плюх отново на ръцете и сядам да опитам с масло.
Винсент не слушаше какво му говори джуджето. Потърси място за сядане, но не откри такова – наоколо бе хаос: струпани на купчини книги, рамки, картини, празни бутилки, снимки на разголени жени в неприлични пози, на мъже и жени, които се съвокупляват, рафтове с ликьори и отбрани вина, прави закачалки с увесени едно върху друго контешки сака в крещящи цветове, вази, лампи, разтворени чадъри, кой знае откога оставени така… Заблъска се из ателието като в клетка, засъбаря рамките, помете някаква синя ваза, която със звън се разсипа в краката на домакина. Ще ти купя нова, но ти ме чуй, само ме чуй! Светлината е постижима, въздухът е постижим, истина ти казвам! Лотрек му хвърли бегъл поглед: при импресионистите ли си бил? Чух, че Тео подготвя тяхна изложба. Трябва да знаеш, че брат ти е най-добрият галерист на Монмартр, може би е най-добрият търговец на картини в цял Париж. Та, импресионистите, значи. Обичам Дега, учил съм се от него, обожавам го – но вече не можеш да ме впечатлиш с префинените му балерини, аз си искам моите примитивни танцувачки от публичните домове и от Мулен Руж. Аз, потомственият граф Анри Тулуз Лотрек се вдъхновявам от мизерията, най-вече човешката и нищо не може да се направи по въпроса. Моето изкуство е като трюфел в торище. Аз съм прасето, което го изравя оттам, сетне господата със златни ланци го купуват и го консумират насаме. И не го излагат на показ върху позлатените си стени, а го заключват в огромните си сейфове. И правилно, под достойнството на моите разчекнати жени е да висят благоприлично върху такива стени. На, разгледай какво съм си донесъл от публичния дом. Лотрек тикна в ръцете му скиците и Ван Гог се принуди да седне направо на пода. Опря гръб в стената и заразглежда. Всичко беше абсолютно достоверно: низките страсти, грубоватото излъчване на женските лица, умората от мизерния живот, страданието… Грозни, проникновено грозни, направо са прекрасни, така изрази своето възхищение. Лотрек изврещя от удоволствие и заприлича на ухилен котарак от илюстрация на детска приказка. Наля коняк в две тумбести чаши, едната поднесе на гостенина си. Да пием за грозотата, Винсент! Тя ще ме направи истински художник. А тебе ще те увековечи за вечни времена красиво-грозното на твоята истина. И не бързай да тръгваш, искам да ти покажа една чужда работа, преди няколко дни ми я подариха.
Изправи се с пъшкане и се заклатушка на кривите си крака някъде сред рамките и платната. Домъкна картината, опря я в стената, където преди това бе седял Ван Гог.
Платното беше ярко, с цветовете на екзотичен залез. Силно оранжев, почти огнен фон, синьо дърво, мургава жена с диво лице, гола до кръста, закичила гарваново черните си коси със ситно бляскаво цвете. Алената пола на едри бели лотоси подсилваше и без друго наситения колорит. На заден фон бяха приседнали други полуголи жени, също облечени в ярки поли. Всичко това превръщаше сюжета в приказен епизод, омагьосваше властно погледа.
Виждам, че ти харесва: Пол Гоген, странна птица и отличен художник. Скоро се върна от Мартиника, където живя известно време и рисува туземците. Даже, доколкото мога да вярвам на слухове, живял с някаква туземка на съпружески начала. Също както ти с онази курва Кристина-Класинта. М-да, Пол Гоген. Примитив, твърде различен от академичното – и той като всички нас не е завършил художествено училище.
Ще ти поръчам коантро, каза Тео. Следващия път – абсент или нещо друго. Стига си надигал своя домашен коняк в плоски шишета. Париж е град на луксозните ресторанти с маркови напитки, на луксозните жени, на луксозните гледки и луксозните впрягове. Не мога да ви се начудя с Лотрек какви ги търсите из разните дупки, в публичните домове и в Мулен Руж. Този пропаднал аристократ, макар да е отличен художник, може да ти повлияе зле. Ето ти го ресторант „Батай“, чисто, леко буржоазно, но само за фасон, иначе душата му е артистична, макар да е изискано. Тео докосна с дългия си изящен показалец колосаната кърпа с вензел, сетне и тънката чинийка с дискретно отпечатани цени на питиетата.
Пред заведението вече палеха фенерите. В светлината им по двата тротоара минаваха бавно с вдигнати глави елегантни жени с поли на богати волани, с малки шапки с воалетки, със сатенени ръкавици до лактите и с тесни боти с тънки токчета. Прибираха се по домовете си художници с триножници, върху които си стояха недовършените картини. От учрежденията излизаха чиновници, до един стегнати в прилепнали карирани сака, всички с пригладени с брилянтин коси и с тънки мустачки. От време на време с буботене преминаваха триколки с двигатели, първите германски автомобили на Майбах, които доста парижани бяха побързали да си поръчат. Двигателите ръмжаха и шумът им стряскаше слугините с кошници, които преминаваха на тротоара, пищяха весело и се поспираха да надникнат през прозорците на ресторанта. Малка цветарка седеше под най-близкия фенер и русите ѝ коси блестяха от струята светлина. Букетчетата в кошницата грееха в искрящо жълто. Безгрижен живот, не ти ли се струва, подхвърли Тео. Винсент замислено го погледна: животът никога не е такъв, какъвто изглежда през прозореца на един ресторант. Животът никога не е еднакъв за всички. Дори и тук, в Париж.
Тео не успя да отговори, надигна се и помаха с ръка. Някакъв едър тъмнокос мъж откликна на повика му, бавно и с леко нафуканата походка на истински богатир дойде до масата им. Тео се вдигна да го настани, преди това му представи Винсент: драги Пол Гоген, разказвал съм ти за брат си, ето го пред тебе с всичката му холандска прелест на варварин от Севера. Гоген се поклони и тежко се отпусна върху стола. С неочакван жест отстрани чашата на Винсент към края на масата. Коантро, хм! Ликьор! Глезотия. Навярно Тео Ви е препоръчал това. Сега ние двамата ще си поръчаме по един здрав красив абсент. Не сте го опитвал? О, абсентът има зелени искрички в очите също като момичетата от Мулен Руж! Тео се усмихна: още един непоправим монмартърски художник! Абсент, значи, момичетата от ч е р в е н о т о  м а г а р е, значи… Е, оставям ви да се опознаете, аз трябва да прескоча до галерията.
Изпиха по още чаша-две абсент и Гоген направо мина на „ти“: хайде да те водя у мен.
Имаше същото бедно ателие в Монмартр, за разлика от Лотрек обаче го поддържаше аскетично чисто. Множество картини бяха обърнати с лице към стената, Винсент протегна ръка към най-близката, но гневен вик пресече жеста му: не смей! Не смей, гаден холандецо! Ако сам реша, ще ти покажа – докоснеш ли ги без позволение, ще те разстрелям! Като нищо ще ти пусна един в челото! Имам ей там в чекмеджето пищов!
Винсент го гледаше стъписан. Не знаеше какво да каже. Гоген изведнъж избухна в гръмовен смях, раменете му се затресоха. Повярва, признай, че ми повярва! Не бой се, сам Бог ни е взел на прицел всичките – един по-рано, друг по-късно, все ще гръмне проклетият изстрел, казано във всичката му условност. Не е нужно аз да влизам в ролята на тотален душегубец, какъвто е твоят господ. Помня, Тео ми е разказвал, че си бил пастор известно време. Дълбоките ми извинения, ако съм накърнил с нещо религиозните ти чувства! А сега гледай, на – за да разбереш колко съм великодушен!
Гоген нареди картините една до друга и с широк жест подари на гостенина си най-невероятната гледка, която Винсент за нищо на света не би могъл да си представи до този момент: червени, виолетови, розови, зелени потоци южно небе, причудливи сини дървета, фуниевидни лагуни, някаква скрита тайнствена земя, която пулсира, с хора, които едва ли подозират съществуването на останалия свят – толкова са диви, неизкусени очите им, полуголите им тела, щръкналите гърди на жените, плоските кореми на мъжете, а въздухът около тях пращи от искрите на някакво неземно слънце. Винсент ошашавен потърка очите си с длани, но под клепачите му продължиха да бликат червени пламъци. Дойде ти в повече, нали, холандецо, твоите картофени поля и сиви хоризонти нямат нищо общо с това тук. Абсолютен примитив, както виждаш. Аз съм примитивен като животно, което с разширени ноздри души въздуха и изригва през тях цветовете. Не приличам на академичните чичовци с техните зализани драперии, финтифлюшки и портретуваните от тях надути персони, които влачат буржоазното си съществуване като дълъг сопол, без да забелязват, че се проточва от вирнатия им нос от единия край на живота им до другия. Схващаш ли главното, приятелю – свободата да си различен е истинската свобода! Свободата да не ти пука!
Престани, Винс. Аз съм твой брат и повече от всички други съм длъжен да внимавам за тебе. Обзет си от лудост. Не го прави. Не можеш да изтръгнеш себе си от себе си. Пагубно е да се опитваш да затриеш с един замах своята самобитност. Това се стремиш да направиш, да – откакто видя изложението на импресионистите, не си на себе си. Втурваш се да рисуваш като ламя и в пълна самозабрава се нахвърляш върху собствената си неприкосновена идентичност! Ако беше само временно умопомрачение, бих те оставил да вилнееш. Но това е самоунищожение, което продължава твърде дълго. Изведнъж заряза всичко, което до този момент беше постигнал в пълна самота, без ничие влияние и започна да рисуваш като жалък имитатор. Ту си Мане, ту Писаро, ту Сисле, ту Гоген, ту Сьора…ту си всички едновременно – в една картина рисуваш някакво колективно тяло, но садистично го разчленяваш: небето е на Гоген, тревата на Мане, онази фигура там в дъното на платното е на Дега… Такава налудничава еклектика върху едно-единствено твое платно е толкова чужда на същността ти, брат ми, толкова нелепа, защото ти си цялостен, компактен физически, един външно навъсен северен селянин, който гази през калищата и неприветните поля на родината и в самотията си посява в душата си неистов копнеж, отглежда в нея семката на светлината. Потърпи, ще дойде време, семката ще наедрее и ще се взриви, и тогава ще избухне ослепителното небе на собствената ти светлина. Ти само бъди търпелив, само бъди себе си, не бързай да грееш с отразена светлина, Винсент. Освен това, за тебе съществува и друга опасност – аз съм твой брат и по-добре от всички те познавам – внимавай, онова, което носиш в себе си, е с потенциала на истинска светлинна бомба. Знаеш, интересувам се от необичайни неща: учените се готвят да изобретят светлинна бомба. В кръгова система отражателни призми се акумулират два противоположни светлинни потока… така можем да натрупваме енергия без да изкривим пространството с магнитногравитационното поле – при достигане на опредено ниво на тази натрупана енергия. Нея я неутрализират противоположните потоци. Ти си натрупал безподобно огромни количества креативност, сиреч енергия, но не внимаваш, никак не внимаваш, не си даваш сметка, че светлинната енергия, съсредоточена в точката под ребрата ти е опасна работа: ако непредпазливо освободим акумулираната светлина, можем да постигнем поразяваща мощ, сравнима със заряда на невиждана бомба. Неистовият копнеж по изкуството може да те взриви, затова бавно, Винсент, движи се бавно и уверено, и търпеливо, бъди себе си, Винс и не изпреварвай нищо от онова, което Бог е отредил за тебе – то няма как да те подмине. Радвам се, че ме разбра, не знаеш колко много се радвам. Давай да вървим да изпием по едно коантро по този повод. Казваш, абсент? Защо не, нека бъде абсент, холандецо! Да вървим, Париж чака само нас!
Един внезапен ден Винсент получи първия божествен проблясък на гениалното – онова, за което чувстваше, че е дошъл на този свят. Знаеше, че е тук, за да го изтръгне от гърдите си, да го поеме в шепи като новороден младенец и да го постави в краката на света като дар от небесата. Изпод четката му, която движеше само във въздуха – след разговора с Тео бе престанал да докосва платното – все по-неудържимо и все по-ярко избухваха въображаеми цветове, взривяваха очите му, ослепяваха го: жълти, оранжеви, зелени, червени, сини, виолетови. Беше се вслушал в съвета на брат си, не се опита нито веднъж повече да подражава на кумирите си. И без да го прави, дори в сънищата от върховете на четките му капеха ярки цветове. Този ден му бе хрумнало да издърпа от ъгъла стари платна. Застана пред тях, постави ръце на кръста и ги загледа. М-р-р-ачно, да. Тъжно. Скучно, приятел. Бездар-но! Скуката се нарича бездарие. Талантът искри от радост. От таланта въздухът трепти. Толкова време загубих, за да го разбера. Безценни години. Изруга и срита една от картините, обувката му проби платното и то се наниза върху крака му. Винсент се замята, заблъска крак, зарита в стената, рамката се счупи. Накрая се сети да се наведе, дръпна с всичка сила, платното се раздра и той успя да се измъкне от капана му. Замята се из стаята като северна хала. Не спираше да ругае, слюнки хвърчаха от устата му. Внезапно спря, помисли, върна се при купчината картини и отново постави ръце на кръста. Постоя секунди така, посегна и обърна най-близкото платно – алея с няколко дървета, – постави картината на статива и я загледа с присвити очи. Беше в убити цветове, монохроматична комбинация на бялото и черното с преобладаващо черно. Бе я направил по времето, когато търсеше мрачен унисон с природата. Обърна я към светлината. Сърцето му удряше отчетливо във вените. С пръсти мазна на няколко места ярки петна и картината грейна. Щастливо синкаво пламъче в сърцевината на монохромната алея, алена светлинка иззад ствола на едното от дърветата като пламнала лисича опашка, няколко размазани виолетови удебелявания в чернотата на клоните. Стоеше, гледаше и сърцето му продължаваше да бие, все едно птица удряше мощни криле в кафеза на ребрата му – след това се наведе и в изблик на щастие целуна платното. Прясната боя остана върху устните му. Това е. това е, Винсент ван Гог. Това е.
Втурна се по стълбите, изхвърча на улицата. Полетя към булевард „Клиши“, нетърпеливо отмести ресните на тентата, които се вееха пред вратата на ресторант-кабаре „Тамбурин“ и връхлетя в ресторанта – мястото, където се събираха художници от цяла Европа. Твърде рано по това време на деня – беше празно. Излез, Агостина Сегатори, ела ми, пиленце, Винсент ван Гог вече е велик художник, от днес Винсент ван Гог знае всичко за цветовете! Собственичката на заведението Агостина се появи царствено иззад една завеса. Смолистите къдри на Агостина, мургавата ѝ кожа, облите гърди в деколтето, сиянието на канделабрите в сумрака, големите барабани, които служат за маси, сребристите покривчици, смехът на момичетата в дъното на дългото помещение, блясъкът на бутилките, наредени по рафтовете зад бара… всичко тук е за него, всичко е негово – на холандеца Винсент ван Гог, художникът, който вече знае тайната на цветовете. Благодаря ти, Боже на светлината, че ми се разкри в пълния си блясък!
Агостина донесе две чаши с абсент, седна на коленете му и го прегърна през рамо. След това потопи кутре в искрящо зелената течност в чашата си и го пъхна в устата му. Винсент облиза абсента, мушна ръка в деколтето на виолетовата ѝ сатенена рокля и свря лице във врата на италианката. Бъди ми майчица, Агостина, бъди ми жена. Винсент ван Гог е гениален и самотен, Агостина, има нужда от ж е н а т а – но нея я няма. Както се очертава, няма и да я намери. Не и в този живот. В друг един живот е тя, крачи по крайбрежна улица и се казва Мария, има златисти очи, подстригана е като момче и вратът ѝ е нежен и крехък като стъбло на цвете. Облечена е в сиви тесни панталони, прилепнали по бедрата, така прилича на строен младеж, стройна е като млад кипарис и е нежна като астра тази моя Мария. В друго време живее и не знае никак, мамка му, никак не знае, че изнемогвам в копнежа по нея. От време на време, когато из мозъка ми се завихри кълбовидна мълния, успявам да надникна в бъдещето. Тя е там. Затова, бъди ми жена и майка, Агостина, бъди ми Мария, погали ме по косата и ме приспи в прегръдките си. Мамка му, Агостина, бъди ми Мария!
Жената допи абсента и се надигна: к,во така се разлигави, Винсент? Не ти е присъщо. Направо не мога да те позная. От мене да мине, ела да те заведа в стаичката отзад – рано е още за любов по това време на деня, к,во си се разнежил такъв като домашно куче, още е сутрин, но да мине от мене, де. Щот не съм лека жена, нали, една самарянка съм ти аз на тебе. Хайде, ставай…
Винсент внезапно удари с юмрук по масата-барабан, барабанът изкънтя. Ти не чу ли какво казах, жено – омръзнало ми е да чукам хагски курви, амстердамски курви, парижки курви… искам Мария, Мария си искам!
Рижият холандец се облакъти върху барабана, постави глава върху ръцете си и задълго остана така. Агостина, тиха и гъвкава като голяма смолиста котка, отиде до бара, взе бутилка, до половина пълна с абсент и отново се върна, още по-тиха и гъвкава. Наля в празната чаша на мъжа, погали го по рижавата коса, остави бутилката до чашата и се запъти към момичетата в дъното на помещението. Пристъпваше като кралица. В сатена на виолетовата ѝ рокля се отразяваха всички цветове, с които стъклените бутилки по рафтовете искряха – жълти, зелени, оранжеви, червени, сини… Винсент, който беше надигнал най-сетне глава, се усмихна –пред очите му Агостина беше се превърнала в парижката богиня на цветовете, в пищната и щедра богиня на светлината.
Измести поглед към портрета, който висеше на близката стена – бе нарисувал собственичката на „Тамбурин“ в светла гама, с висок неаполитански тюрбан на главата и с бяло сгънато чадърче на стола до нея; големите ѝ италиански очи приличаха на едри маслини. Ако сега трябваше да го нарисувам този портрет, щях да я изобразя като богинята на светлината, да.
Вървяха по заснежения Клиши. Двама-трима с искрички абсент в очите – в „Тамбурин“ абсентът бе на почит. Гоген беше се опънал на Винсент – и тези б а р а б а н и  са съмнителна дупка, приятел. Имаме нужда от малко почивка, в противен случай леките жени на Париж ще ни изпият кръвчицата. Обаче, Тулуз Лотрек и Емил Бернар бяха неизменното присъствие там, при хубавата италианка; заедно с Винсент бяха превърнали помещението в място, твърде благоприлично на пръв поглед: по стените висяха десетки гравюри на холандеца и негови маслени натюрморти, които преливаха от пищни цветя. Най-красивото цвете си ти, Агостина, ти си светлина за очите ми. И онази ти работа между бедрата е нежно дъхаво цвете, да знаеш, като японска роза е, Агостина, цвете мое. И тримата бяха почитатели на японската гравюра и общото им увлечение беше ги сближило. Аристократът Лотрек, джуджето Лотрек, пияницата Лотрек пръскаше около себе си заразата на собствената си мания по рисуването, но и тя нямаше силата да надмогне почти налудничавата страст на Винсент. В Париж отново беше тръгнал да броди почти сомнамбулно, да рисува мостовете на Сена, бордеи, гробове, отново – ботите си, кални, натежали от ходене. Обувки мои, пътища мои. Всеки четвъртък се втурваше у Тулуз Лотрек, на домашните му сбирки за художници, пъхнал под мишница поредната огромна картина. Не поздравяваше, сумтеше нещо, нагласяше картината на видно място, ориентираше я към подходяща светлина и сядаше да чака внимание. Никога не успяваше да го получи, хората идваха тук не да гледат картини, а да говорят за изкуство – картините ги създаваха в самотата на Монмартр, х ъ л м ъ т  н а  м ъ ч е н и ц и т е, който парижани бяха започнали вече да наричат и хълм на художниците, там в малките си като кафези за птици ателиета, сред празните бутилки от абсент, насред гукането на гълъбите на покрива денонощно стояха пред стативите. При Лотрек идваха да си чешат езиците и да си спомнят, че са хора като всички останали. Подминаваха картината на холандеца като лаици, които не са и чували думата живопис. Накрая Винсент се разфучаваше, грабваше си платното и с ругатни хукваше по стълбите, като от време на време подритваше яростно стената.
Сега вървяха по булеварда, Винсент – с неизменното огромно платно под мишница –без да се усеща, блъскаше с върховете на рамката минувачите, крещеше възбудено, ръкомахаше. Светлина, не ми достига светлина, както на удавника не му достига въздух! Дайте ми светлина и светът ще бъде мой, удряше по рамото нещастния Лотрек и той залиташе върху недъгавите си крака. Парижката светлина е достатъчна за импресионистите, достатъчна е да рисуваш ти своите танцувачки, парижката светлина съдържа финес и благородство, дори твоите курви изглеждат като аристократки на тази светлина, но на мен ми е нужно друго, аз съм експресионист, експресията е лудост, нужно ми е изстъплението на светлината, нужно ми е слънце до границата на поносимото! А може би отвъд нея, да, отвъд нея!
Тулуз Лотрек поспря, облегна се на бастуна си, това принуди Винсент и останалите да спрат. Има такова място, в Южна Франция. Градът се нарича Арл и там светлината е люспеста и грандиозна, можеш да ми вярваш.
Винсент възторжено извика и блъсна с рамката на платното охранена, гордо изпъчена дама. Извинете, мадам, беше неволно. Поклони се, набързо изкоментира зад гърба ѝ, прилича на пиратски окърпен платноход и отново заръкомаха: заминавам за Арл. Още тези дни! Ще подготвя всичко – ще намеря подходяща къща, ще я боядисам в жълто, ще я разкрася за вашето пристигане. Вие ще дойдете вкупом и тогава ще поставим началото на нещо невиждано в историята: едно общество на единомишленици, на братя по четка. Светлина, дайте ми светлина, извика отново с луд блясък в очите и този път блъсна забързан минувач. Минувачът му се озъби и Винсент започна да сипе през рамо любезни извинения. Онзи не спираше да се блещи и Ван Гог му дръпна свирепа ругатня.