Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ЩРИХИ"

ЩРИХИ

Александър Филев е роден на 14.06.1946 г. в град Добрич. Израства в гр. Велико Търново. Завършва художествената гимназия в София и ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ – специалност „Изобразително изкуство“. Преподавател е по изобразително изкуство в ОУ „Бачо Киро“ – в същия град, в продължение на 30 години. Автор е на 10 самостоятелни изложби в страната и чужбина. Член е на Съюза на художниците – Велико Търново. Собственик е на малка галерия във Велико Търново.В литературата навлиза спонтанно. Първата му книга със стихове е със заглавие „Рисувани слова“



— Хайде стига си се мотала около печката! Тя женската работа край няма!
— Ей сега, само да се изпече конфитюра. И тръгваме.
Пришпорена от моето нетърпение, тя бързо хвърли престилката, скочи в старите си удобни дънки и каза:
— Готова съм, а сега накъде?
Браво – помислих си. Пишкин жена, което ще рече – бърза, оправна. Излязох на балкона и вдигнах пръст, за да усетя посоката на вятъра. Като мореплавателите. „На север“ – отсякох на ум. Запалих колата и тръгнахме. Не знаех крайната точка на пътешествието, но се оставих на интуицията, че все ще стигнем до някое интересно място. Колата се носеше по пътя, моторът мъркаше равномерно под капака. Тихата музика от радиото беше нарушена от нервните оправдания на жената, че не успяла да си свърши работата, че манджата не е сварена, че прането не е простряно, че…
Женски притеснения. Държах спокойно кормилото и се любувах на есента навън. Тичаха покрай нас картини в оранж, жълто и червено, високо в небето правеше олимпийски кръгове един сокол. Градът си беше заминал, барабар с цялата земна цивилизация. Отдъхваше си природата тук от човека. Но това беше за кратко. Мярна се една табела по пътя: „Басарбово – манастир – 5 км“. Място непознато за мен. Жена ми отново ме стресна:
— Аз изключих ли печката?
Тихият шансон на Жо Дасен, който се вливаше в мен като глътка хубав спомен от радиото, се изпари като капка по нагорещения туч на душата ми. Отвърнах и спокойно:
— Гледай и се радвай на есента, тя отдавна си е изпекла своите сладки и си е
изключила котлоните!
Пътят се разделяше и неволно спрях да определя в коя посока да тръгнем.
— Карай към манастира – каза троснато моята Дулсинея. Колко работа щях да
свърша, ако си бях в къщи. Пък и Жоро щеше да идва да оправя бушоните, щото единия все дава на късо!.. Дано да е станал конфитюра… – мърморенето продължи и усетих, че и моите бушони взеха да дават на късо. Добре че жичките ми бяха здрави.
Пътят се стесняваше. Спускаше се надолу. Стигнахме село, през което криволичеше река. Минахме по стар каменен мост и отново зърнах табела „Басарбовски манастир“. Пред нас се извисиха огромни скали, сякаш крепости, които се защитаваха от безкрайното време. Движехме се покрай реката, оставила малки езерца и вадички, напомняйки за пълноводието си. Тази река беше Русенски Лом.
Ето ни пред манастира. Сгушен между отвесните скали и реката, той изведнъж показа своето архитектурно великолепие. Основната сграда беше изцяло ремонтирана и беше като приказка сред планинската самота. Но пътят ни водеше нагоре в скалите. Спряхме пред един от многобройните параклиси в пещерите. По стените му бяха изрисувани от неизвестни майстори образи на светци, които, надживели своето време, ни гледаха с бледите си очи, като че ли се чудеха на човешката ни суета.
Излязох от параклиса. Тишината звучеше наоколо. Идеше от невидимите мембрани на скалите, на дърветата, на храстите. И в нея имаше нещо страшно. Но душата ми беше жадна за него, жадна за времето, когато ме е нямало, когато по тези пътеки са вървели монасите към своята единствена цел. Единение с Бога или с природата.
— А бе аз май не изключих печката? – отново замърмори моята половинка. Тя сякаш беше само тялом тук.
— Би трябвало да си я изключила, нали си оправна! – заключих. Но магията се
развали. В главата ми се появи разказа за „печената тиква“, който преминаваше в разказ за изгорелите сливи.
— Ако искате, мога да ви заведа и до други скални параклиси – тихо каза младият
мъж с изпито лице, с когото тръгнахме от манастира. Вероятно беше послушник. Съгласих се, без дори да погледна жена си. Отново тръгнахме по тясна криволичеща пътека, пролазила нагоре по гърба на планината.. Минахме край скални заслони, опушени от туристически огньове, през няколко дървени мостчета с тук-там изпочупени парапети. Пред нас застанаха два скални исполина, напомнящи Белоградчишките скали, които бях посещавал в детството си. Пътечката почти свърши. И неочаквано се озовахме пред малък вход, почти притиснат от дърветата. Посрещнаха ни табели на български и английски, написани с грешки, които странно се отделяха от тази девствена природа.
Послушникът отключи големия катинар на дървената врата и отстъпи да влезем първи. Озовахме се в огромна зала, издълбана в пясъчника. Едната стена на пещерата имаше отвори за прозорци, които като лещи я осветяваха. От залата по дървена стълба се слизаше до друго помещение, издълбано някога от монасите, отдали живота си на смирение и богослужение. От стените отново ни гледаха образите на ангели и светци, но този път погледите им бяха съвсем земни. Имах чувството, че тези лица съм ги срещал някъде. Онемях от – щях да кажа красота – но, не толкова от красота, колкото от усещането че аз съм част от тази запазена от миналото фреска, сякаш и ние бяхме в нея, но живи подвижни фигури. Не можех да откъсна очи от стенописите. Ние ли гледахме тях, или те нас? Те говореха, те се движеха, те изпращаха послания…
Излязох на малкото балконче, което се състоеше от две греди и няколко дъски, сложени върху тях. Надолу пропаст, реката лъкътушеше в нея. Катинарът на вратата щракна и ние отново се озовахме в нашето време. Моторът на старата кола забръмча по завоите на земния път обратно. Съзнанието ми бе изпълнено с ангели, апостоли и светии, с мисли, които все още не бяха намерили думите си. Не можех да се отърся от преживяното, но някъде зад всичко това се мъдреше една изгоряла тава с конфитюр от сливи.

Александър Филев

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево