Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ДЖИМАЛУГМА"

ДЖИМАЛУГМА

КРАСИМИР БАЧКОВ

КРАСИМИР БАЧКОВ

Разказвач със сочно перо. Отговаря за качеството и количеството.

 

Роден е на 18 август 1958 г. в Добрич. Издадени книги – четири сборника с разкази и един роман. Седем национални награди. Превеждан на английски, словашки, руски и украински.
Член на Сдружението на писателите в Добрич, Варна и на СНБП - София. Основател и редактор на вестник за животопис и култура "Антимовски хан". Учител по изобразително изкуство.

Последни 5 статии от КРАСИМИР БАЧКОВ

Красимир Бачков


На Елка Няголова

Аз пък не съжалявам, че живея в България! Добра или лоша, тя е родината ми и, както не можем да избираме родителите си, така не бива да се сърдим на късмета, че е избрал да се родим точно тук. Ако бях прогледнала за пръв път на Северния или Южния полюс, по-добре ли щеше да е? Миналата година завърших гимназия и сега работя като касиерка, за скромна заплата в един хипермаркет. Сигурно защото съм още доста млада и недотам поумняла, харесвам и родината, и сънародниците си! Имала съм случаи да се убедя, че и най-лошите хора могат да вършат добри неща, затова не се отчайвам, а вярвам в тях.
Ето, например Серж. Това не е френско или руско име. Родителите му го кръстили Сержант, все едно е някакво куче. Винаги е намусен и не говори с никого. Още първия ден като дойде в магазина, се скарахме. Понеже работи като охранител, аз не се сдържах и отбелязах, колко добре му ляга името. Според мен щеше да е по-добре да се казва Рекс или Шаро, но явно техните са искали да е по-издигнат в служебната йерархия. Той стисна зъби и само процеди:
— А ти си Джималугма!
— Ей, че си неграмотен! – присмях му се, както ми е навик – Казва се
Джомолунгма и е висок връх някъде в Китай или Непал. Чувал ли си за планината Хималаи, пазачо?
— Ти не си Джомолунгма, а Джималугма, щипалке! Същество, крайно неприятно и опасно. Точка!
Той като искаше да приключи разговора, все завършваше с „точка“ накрая. Сега трябва да призная, че новият охранител бе симпатяга. Не бе някакъв мускулест мъжага, но с черната си като на виетнамец коса и зелени като на котарак очи, умееше да магьосва. Половината от продавачките и половината от касиерките, включително и аз, нямаше да откажем, ако ни бе поканил на среща извън магазина. Само, че не го правеше, каквито и аванси да му пускаха момичетата. Аз не се въздържах и един ден направо го запитах, да не е гей. Вместо да се разсърди, той запита:
— Къпала ли си се през лятото, в студена планинска река?
— Не съм. Ще ме заведеш ли някой път?
— Джималугма, ти си реката! Точка!
Ей такива ни бяха разговорите с него. Аз все повече се влюбвах в това дърво, но
той или не забелязваше, или си бе дръвник по природа. А не ставаше да му се метна на врата или нещо такова. Все пак съм момиче и дори жена, нали!
През последните две седмици в магазина всеки ден идва едно странно семейство. Мъжът е доста възрастен, жената – на средна възраст и с тях едно много сладко момченце. Личи, че са бедни хората. Обикновено пазарят хляб, мляко или памперси на детето. Иначе са чисто и спретнато облечени. Обикалят между щандовете по час – два, без да купуват нищо. Днес чух шефа на охраната да предупреждава Серж, че мъжът винаги открадвал по малко бадеми, които после давал на детето да яде, докато се разхождат из магазина. Откакто е пристигнал при нас, Серж залови доста нарушители. Стана ми кофти, че идва ред на симпатичното семейство. Майката приличаше на лястовичка с японските си очи и много сладко гушкаше малкия непослушник, а бащата ги гледаше с такова нямо обожание, че чак ми прималяваше. Искаше ми се вече и аз да си имам някого, с когото да се гледаме така. Обаче както казва мама, когато я ядосам, а това се случва непрекъснато, съм била опърничава коза и никой нямало да ме изтърпи и ден дори. Вярвам ѝ, защото самата аз понякога не мога да се търпя.
Като ми свърши смяната на обяд, влезе семейството с детето. В първия момент ми се прииска да ги предупредя, да не приближават до бадемите. После размислих и се отказах. А ако не бе истина твърдението на охранителния шеф? Нали щях да обидя тези симпатични хора! Взех си сандвича за обяд и влязох в стаята на охраната, да погледам на мониторите какво ще се случи. Наглият шеф дори ми предостави въртящ се стол за удобство и мазно се опита да ме сваля. Не му обърнах внимание. Май всеки мъж в магазина, с изключение на Серж, се е пробвал безуспешно да ме вкара в леглото.
— Гледай сега какво става! – посочи шефът на охраната към един от мониторите. Семейството с детето приближи до щанда с ядките и мъжа си гребна няколко
бадема. Едва ли бяха много, защото ги държеше в едната си шепа, от която даваше на детето да яде.
— Че това да не е кражба? – опитах да омаловажа случката аз.
— Дори е много гадна кражба! – натърти охранителният бос – Всеки ден
тоя пейзан дава на детето си да яде бадеми от щанда! Предупредих Серж, но да видим дали е разбрал!
В този момент Серж се появи до мъжа и нещо му каза. Горкият човек сякаш се смали, докато отваряше шепата си. От увеличението на камерата се видяха точно три бадема. Серж ги прибра и сурово го изгледа. С наведена глава мъжът последва жена си, която буташе количката за пазаруване, с детето вътре. Серж отиде до бадемите, напълни една кесийка и ги маркира на щанда. През цялото време камерата го следеше. Като излязоха от касите, Серж приближи семейството и отзад пъхна кесийката с бадемите в джоба на палтото на мъжа.
— Е, сега изгоря, надменно копеле! – потърка ръце шефа на охраната
и взе микрофона – Охранителят Сержант Димитров да се яви в служебната стая!
Аз стоях като попарена и само гледах какво се случва. След малко вратата се отвори и Серж мълчаливо влезе. Началникът му започна да се разхожда напред – назад и да се прави на важен. Упрекна го в неизпълнение на задълженията му и бе особено възмутен от това, че бе пуснал пакетчето с бадеми в джоба на бащата.
— Какво правиш ти, бе? Поощряваш крадците ли?
— Аз съм платил бадемите и той повече няма да прави така! – отвърна безучастно
Серж.
— Трябва да си много глупав, ако вярваш в това! – съвсем се разбесня шефа му – Уволнен си! Сваляй униформата и се махай!
Серж се усмихна студено:
— Приключих тук! Точка! – обърна се и излезе. Аз не се сдържах и
запитах шефа, защо не се гръмне с пистолета, който толкова гордо носи на кръста си. После хукнах след Серж. Намерих го в подземния паркинг, където точно се качваше на един черен мотор. Застанах пред мотора и разперих ръце. Не знаех какво да му кажа, но ужасно се страхувах, че ако сега тръгне, повече няма да го видя. За пръв път Серж се усмихна топло, обърна се и взе една каска от кутията зад мотора. Подаде ми я, сложих я на главата си и се метнах на задната седалка. До сега не се бях возила на мотор и ми бе много интересно. Излязохме от подземния паркинг, като в приказките от някоя долна земя. Навън слънцето грееше, виждаха се разцъфнали дървета, а мотора ръмжеше тъй възбуждащо, че стиснах с все сила Серж. Бях го обгърнала с ръце и така, в майския ден бях готова да ме отведе, както се казва в подобни случаи „до края на света“!
Не знам колко летяхме с този щур мотоциклет. По едно време Серж намали и се спусна до брега на малка река. Слязохме от мотора и приседнахме върху гъста, свежозелена трева. Реката ромолеше кротко и омайващо. Чувствах се като пияна или дрогирана. Всичките ми сетива се бяха изострили. Чувах жуженето на пчелите край нас, вдишвах свежия въздух, а близкото възвишение на планината се открояваше детайлно, на фона на синьото, като от детска приказка небе. Серж приближи до водата и гребна с шепи. Пи, а после ме опръска. Дойде при мен, скъса стрък дива лайка и каза:
— Трябваше!
— Какво трябваше, Серж?
— Трябваше да ви сравня все пак! Но още не знам, коя е по-хубава! Реката или ти?
Изведнъж се почувствах спокойна и силна. В очите на Серж съзрях
нещо подобно, като в погледа на бащата – крадец на бадеми, когато гледаше жена си и детето.
— Не знаеш ли, Серж? Сигурен ли си, че не знаеш?
Хората изобщо не подозират, че най-чаровни са усмивките на сърдитковците. Българите не знаят, че най-красивата и скъпа земя на света, е родината им! Вървят из нея като забързани мравки, карат се, смеят се и не разбират, как тя иска само да я обичат! Нищо повече! Както впрочем го искаме всички ние.

 

проф. Димо Заимов - мозайка "Св.Св. Кирил и Методий"

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево