Илия В. Вълчев е роден във върлата зима на 1972 г. в малка болница зад Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Основите на образованието му обаче не се наливат в близост до коневръза на Алма матер, а започват да се коват в детската ясла на граничещото с Румъния село Кардам. Като попораства, в моменти на невнимание решава да учи изобразително изкуство в средното, а след това и във висшето си образование. Правил е портрети върху надгробни паметници, работил е в частна телевизия, бил е системен администратор в клон на телекомуникационна компания. От 1998 г. е графичен дизайнер на свободна практика. Автор е на последния дизайн на списание „Антимовски хан“. Неженен, с дете. Не обича да пише, освен ако не се налага. Обича да чете, но никога това, което му препоръчват.



НА Г.

Била си там,
        където не дойде.
          
В пустинята на имената,
        в устата на неяснотата –
                все други светове.
И като луд хирург реалността,
                пред теб разрязва,
                             а след теб зараства...
Била си там,
               където не дойде.
С трофеите от есенните богове,
се връщаш в ловната ми хижа и улавяш,
                                    снежинка
                                            в огъня...





* * *
Само Бог може да вземе
меда от устните на поета
и да го върне в кошера...

* * *
В плешивата ѝ сянка
                     кучета са яли.
Дърветата на пръсти я заобикалят –
                      но Тя е моята любима...
                           Моята
                               Любима...





ДОБРИЧ

В началото,
когато Господ плакал и разхвърлял зърно,
за да не мрат от глад
         прогонените долу хора,
                                  паднало и тук...
Градът,
покълнал между мравките,
                        от непотребните зрънца...





ЛИТЕРАТУРА

Ако искаш нещо
да напишеш –
просто потопи листа
    в мастилото.
Рано или късно
    ще ти трябво бяло...
Ако бялото не ти достига –
    си обречен.





* * *
Има неща
         по-важни от всичко.
До такива
          аз още не съм стигнал...
На мен и Всичко
                       ми стига.





ХАРМОНИЯ

Всичко е Светлина,
и човекът
        не е нужен вече...
Не е нужна тревата,
която е газил.
Не е нужна сърната,
която е разплакал.
Не нужно морето,
което е препълнил с мъртвите си.
Не е нужно небето,
в което е чупил крилeтe си.
Не са нужни петната от очите му,
                  останали
                          върху слънцето...





ТРИ ЗВЕЗДИ

В своите текстове,
аз все отлагам съвършенството –
да не стана скучен на приятелите.




СМЕЛОСТ

Извиках на дуел себе си,
защото не се понасях.
Оня,
помириса ръкавицата –
нагло заяви,
че парфюмът ѝ не струва.
После дълго избира оръжие –
взе най-хубавия лък
и изтегли стрелата,
която стърчеше
               от сърцето ми.





ПРАЗНИ ДУМИ

За какво се притеснява ближния –
кокошката
     да не му снесе яйце,
жена му
     да не му се усмихне,
небето
     да не се разплаче,
детето му
     да не каже „Обичам те!“...
Ближният винаги зашива раната –
     поетът –
                       НЕ!





ПАМЕТ

            На моя син ВелиМир

Счупих сабята на дядо,
Сине,
защото ослепително блестеше на светло
и страшно
            тежеше в тъмното...
От едното парче на острието
изковах ралото,
от другото –
веригата на кладенеца.
Дръжката сложих
на пресата за грозде.
От малките парчета
направих гвоздеи –
с тях закачих твоите детски рисунки
и портретите на велики българи.
С останалото най-накрая
поправих верандата
и стегнах
        покрива на къщата.
Да се чуди човек –
такова малко парче желязо,
а стигна
         за всичко...





РЕЛАЦИЯ

Хората са острови
в безкрайното море,
и само геолози и удавници
           узнават тайната,
на тяхното раздалечаване
           и сливане.
Животът е създаден във водата
и ако той високо се възправи,
далеч от майката Вода –
пресъхва
          и застива...
Така и аз –
пропаднал във високото,
подлъган от мъдреца в мен –
в пустиня
         се превръщам...