Рафал Вояшински (р. 1974, Лубранец) е полски прозаик и драматург, полонист, преподавател по литература. Автор е на книгите „Крадецът на риби“, „Удоволствието от Живота“, „Хумус“, „Красотата на света“. Плод на срещите му с големия полски актьор Ян Новицки е фоторепортажната книга „Ян Новицки: Пътят към дома“. Пиесите му са поставяни в радиотеатъра на Полското радио и на театрални сцени. Удостоен е с литературните награди „Едвард Стахура“ (2000), „Оркан“ (2005), Zepter за дебют на годината (2005), фондация Grazella (2007). Книгата „Ян Новицки: Пътят към дома“ е номинирана за наградата „Реймонт“, а новелата „Старата“ – за литературния приз на Варшава и наградата Юзеф Мацкевич. Член е на Съюза на полските писатели, завежда отдел „Проза“ на литературното списание Wyspa.
Новелата „Старата“ (2012) носи атмосферата на затънтените селца из дълбоката провинция, реална и магична, претворена в характерния за Вояшински минималистичен стил. Там, във фургон край необгледни царевични полета, живее малък човек, който смята себе си за избран. Не умее да чете и пише, не е принуден да полага старания за нищо, защото не търси признание. Все повече се смалява, разговаряйки с Твореца и опитвайки се да изпълни волята му – да стане последен в света. От тази мисъл извира сила и чувство за свобода, което не могат да разколебаят никакви житейски изпитания. Светът е олицетворен от образа на Старата, неговата жена, сякаш пратена му като изпитание свише. Изпратен в психиатрична болница, героят обяснява на лекаря, че в замяна на това е получил в дар умението да се възхищава. Затова рисува на парченца хартия пейзажи и хора с единствения копнеж след него да останат само тези неподписани скромни знаци памет. Книгата е преведена на френски, английски, испански и украински език.



Из „СТАРАТА“

Опитвах се да си спомня какво хубаво е имало в живота ми, навремето, когато бях дете. Не помня много от онези години. Мечтаех си за фургон. Бях роден за живот в самота, в нищото, но ми се падна Старата, от която се боя. Не знам в такъв случай какво означава любовта към света у човек като мен. Може би тази любов малко се различава от любовта у хора, които живеят в по-добри места. Фургонът е чудесно нещо, за нищо друго не бих казал, че е най-чудесното, защото всичко останало е еднакво, абсолютно еднакво.
Майка ми вървяла по път, покрит със сгурия. Светлината – разказваше тя – падала от страната на лавката и правела сянка от дървото, камъка и житото. От другата страна на пътя видяла да върви редом с нея жена с гумени ботуши. Тогава си помислила: „умирачката, умирачката“.
Спомних си я, защото докато седя във фургона, съм друг човек. Искам да довърша това, искам да продължавам да мисля за това.
Не разбирах моята майка, а тя не разбираше мен. И така живяхме, един чрез друг, неотделими.
От прозорчето на фургона се вижда прекрасна картина – безкрайно царевично поле и небе, всичко размито от дъжда и вятъра на есента. Това е картината на моя живот, на моите ръце, лицето ми, но и на моите обуща и панталони. Не мога да вникна в какво се състои моята необикновеност – а със сигурност я има, вижда се навсякъде, накъдето и да погледна.
Не знам защо хората престанаха да се боят от Бога. Това може да свърши зле, макар и не непременно. Нямам с кого да поговоря по този въпрос. Със Старата не мога, защото се страхувам от нея. Този страх ми докара болката в главата, която ме мъчи през няколко дни. Трае няколко часа, че и повече. Една вечер, когато небето все още светлееше, а дърветата едва-едва личаха, някой почука на вратата на фургона. Нещо свърши. Добре знаех това, а и то беше като сигнал от Бога, каквито получавам често. Отворих вратата. Влезе Старата. Седна до малката масичка под прозореца, който толкова обичам.
— Дойдох да ти кажа, че парите свършиха – каза тя.
— И аз нямам – казах.
— Като ти дадат утре – каза, – веднага ги донеси.
— Ще ги донеса веднага щом ги получа – отговорих.
— Изглежда ми, че съвсем скоро ще започнеш да умираш – ми каза тя.
— Чувствам се добре – отвърнах.
— Но аз се моля да умреш – отсече тя. – За нас така ще е по-добре.
Гледах я и бях щастлив. Обикнах я още повече за това, че не ме излъга. Бях готов да служа на тези мои жени за глътка вода. Тя стана и тръгна. Само я чувах, понеже вече бе тъмно. Отиваше си, но не оставах сам, продължавах да чувствам осезаемо присъствието ѝ.
Работата ще свърши след три дни. Този път толкова живот ми остана във фургона. Сутринта се разходих по пътя, който върви покрай релсите. Хората отиваха за хляб до лавката на кръстовището. Струва ми се, че животът ми е по-добър от техния. Често си мисля, че на никого не му е провървяло толкова, колкото на мен. Разпъва ме щастие, че имам най-доброто в света, че съм най-добрият, че получавам каквото душата ми поиска и за нищо не трябва да полагам усилия. Не знам защо се усещам така, та нали фактически Старата господарува над мен, не ми дава да отдъхна, мори ме с глад. Не би трябвало да се чувствам така, всеки ще го каже. А ми се струва, че вече никъде по света няма да се намерят хора, прекрасни като мен. Такива мисли ми се въртят в главата още от детските години.
По обед стана чудно хубаво. Върнах се във фургона и си полегнах. Царевицата шумолеше от преминаването на хора. Не трябва да мисля зле за себе си. Бог ме е създал по-добър, различен, а що се отнася до това, нямам никакви съмнения. Случвало се е понякога да мисля, че нещата стоят по-различно, но сега нямам причина. Фактът, че осъзнавам това, ми доставя радост. Никога мизерията или унижението не са били в състояние да ми попречат да мисля, че съм най-добрият, че Бог ме е отличил. Никой не може да ми отнеме това. В детските години моят баща ми прочете стотици книги, които съм запаметил. Но самият аз не бях принуждаван да се уча да чета, винаги съм знаел, че съм толкова прекрасен, че не трябва непременно да познавам буквите, че не трябва непременно да овладявам това знание, дадено за слабите, обикновените и по-лошите.
Моята смърт не ме плаши. Проблемите на хора, които съдбата е ощетила, ме карат да се усмихвам. Подлостите ме карат да се усмихвам, защото всичко това е нищожно.
Свърши се с моето седене във фургона. Свършиха сезонните работи на пътя. Трябва да се връщам у дома. Събрах остатъците от хляба. Старата я нямаше вкъщи. Бяха отишли с дъщерята на пазар.
Седнах до масата в кухнята и се загледах през прозореца в двора. Трябваше да изчакам да се върне Старата и да ми каже какво трябва да върша. Да правя това, което на мен ми се иска, означава да си търся белята. Тя ще ми измисли нещо, ще ме накара да се бъхтя с часове. Нямам представа като какво може да бъде този ден, какъв вид работа. Може би вече е измислила нещо и трябва само спокойно да почакам, за да разбера. Живея благодарение на Старата и благодарение на нея ще умра. Някой би могъл да каже, че живот като моя не съществува. Лесно е да си го помисли, защото всеки знае много малко за живота и затова не вярва на истината. Толкова дребен и малък съм. Когато седя свит на стола, изглеждам като голямо дете, само че лицето ми отдавна е лице на старец.
Светлината се отразява по особен начин върху мръсното стъкло; обичам тези гледки. Всичко ме привлича, кара ме да гледам; към земята ме приковават толкова много неща, че мисленето за Бога като творец изглежда досадно и ненужно.
Бог ни е дал разума, за да Го величаем, но е сътворил човека така, че понякога се чувстваме по-добре, ако не възхваляваме Бога.
Да се прекатуриш и да умреш. Това винаги ми е било ясно и убедително. Нищо повече не е необходимо за умирането.
Вчера осъзнах какво се е случило с малката Магда. Майката била в кухнята, а мъжът ѝ на работа в чужбина. Майката седяла на приказки със съседа и тогава Магдичка, на шест месеца, се хлъзнала с главата надолу между кревата и стената. Висяла така дълго време и се задушила. Е, браво на мен, не на Бога. Просто е за разбиране, защото няма справедливост. Справедливостта не е нужна, докато светът съществува.
Старата се върна следобеда с торби, пълни с покупки. Беше великолепна, когато прекрачи заплашително прага на къщата.
— Какво седиш така? – запита.
— Чаках ви – отвърнах.
— Е, ние ще си починем – каза тя, – а ти ще отидеш да прибереш картофите и ще ги свалиш в мазето.
— Имате нужда от почивка, почивайте – казах.
— Вземи парче салам и хляб и върви – нареди тя. – Яж по пътя, да не се губи време. И не закачай кокошките. Като си почина, ще им дам да ядат.
— Мога и аз да им дам, може да са гладни? – предложих.
— Глупако! – сопна ми се тя. – Не са гладни. Глупав си, върви да работиш.
— Глупавият ни татко – каза дъщерята.
Излязох с парчето салам и хляб на двора. Чудният мирис на нашия въздух. Хванах теглича на количката и потеглих към нивата с картофи. Километър по нанагорнището. Беше чудно да теглиш тази количка нагоре към слънцето. Бях толкова малък, а наоколо всичко ухаеше и живееше. Работих бавно, защото работя така, че си почивам. Докато работя, в същото време разглеждам, мисля, понякога мечтая. Старата знае, че ще се справя и до вечерта ще свърша всичко, което е нужно. Не ме боляха ръцете, нищо не ме болеше този ден.
Много пъти съм си представял, че в света няма нищо. Бог може би се радва, че съм малък. Когато свърших работата и денят си отиваше, бях празен, толкова празен, колкото и нивата след картофите. Чаках нещо, което трябваше да се случи и което винаги се случва – това е изключително важно. По пътя към дома с празната количка с мен можеше да се случи всичко. Над входната врата светеше лампа, светлината подсилваше очертанията на мазето, бараката и малката плевня. Ограда нямахме, от едната страна на двора стърчаха само останки от плет. Оставих количката до камъка и се запътих към Топол и неговата втора жена. Бях му обещал, че ще отида да го видя. Топол никога не се притесняваше за това, което така безпокои хората – бъдещето… Бъдещето не го засягаше. Той си го нямаше и затова беше толкова важен за мен. В неговата компания не се измъчвах, не скучаех и нищо не даваше вид да има непременно някакъв човешки смисъл. Човешкият смисъл сякаш не съществуваше. Исках да кажа на Топол, че умирам. Топол беше грамаден, тежък и с добродушно лице. Когато го навестявах, ми разказваше неща, за които узнал някога или които добре познаваше. Разказите и истините му се лееха в изобилие, защото той беше човек извън времето, тоест извън глупостта, с която другите хора не могат да се справят. Това, което чувах от Топол, често пъти ме ужасяваше. Веднъж ми каза, че Бог не трябва непременно да съществува тъкмо за да съществува. Не схващам това; понякога изпитвам страх, че ще изгния в земята без следа, макар че от гледна точка на здравия разум това изобщо не би трябвало да ме занимава.
Този ден беше усмихнат. Седеше на дивана, вдигнал крака на стол. Жена му, ниска и тромава, гледаше телевизия и ядеше, топлейки гръб на печката. Тогава той подхвана:
— Слушай, ще ти разкажа за Ремек. Заварих го, знаеш, целият във фасове, лежеше в леглото си, а наоколо му стотици фасове. Косите му стърчаха смешно около главата. Майка му заедно с племенника искала да го удави няколко дни преди това, но успял да се отърве. Изгонил майка си в старата барака, а тя му изливала млякото от собствената му крава в калта на двора. Трошела яйцата, които му носели кокошките, а накрая изпотрепала и кокошките и ги хвърлила в кофата за смет. Ремек обичаше виното и цигарите. Видях го през прозореца, сякаш гледах някаква картина. Такива хора, такива гледки са ни дадени, за да ги гледаме за прослава на света, да ги запомняме и рисуваме, разбираш ли? Хора като мен, но преди всичко такива като теб, могат да нарисуват тези неща, макар че би могло да изглежда напълно безсмислено. Без такива картини го няма света, някога ще разбереш това. Без тях ги няма нашите мисли, няма го яденето на закуска.
Топол беше и човек, лишен от детство. Казваше, че не помни нищо от онзи период, което значи, че тогава го е нямало в света. Започваше да задрямва. Заспиваше от старост, която все още не е смъртта. Затова засега му беше даден сънят. Можех да го наблюдавам как спи, тогава се превръщаше в една от тези гледки, без които нищо не съществува. Поседях край него още някое време, може би петнайсетина минути, и това ми бе напълно достатъчно. Бях изпълнен с благост, с всичко, което обикновено нямам у себе си.
До дома ми имаше няколкостотин метра. От двете страни на пътя се простираха празни поля, из които тук-там растяха дървета. Вече не виждах небето и звездите. Приятно ми беше да гледам останките земя, която все още можех да виждам… Гледки, без които светът няма смисъл, картини, готови за художници и за тези, които като Топол виждат Бога.
Научил съм се вечер да не изпитвам глад. Благодарение тъкмо на Старата, вместо да ям, размишлявам. Светът, който ме заобикаля – това са същевременно и мечтите ми, тези, най-дълбоките, носещите радост. Всичко, което се появява около мен, е сбъдване на моите желания. Никога не се е налагало да живея с илюзии за друг живот, получил съм истинността като на длан, затова праведните и по-добрите или по-лошите не означават нещо много за мен. Като свинята съм, която не умее да гледа, а вижда всичко, дадено ѝ е. Всичко знае както си е, всичко, което трябва да се знае. Затова обичам да седя между прасетата, да им давам да ядат и да гледам как се щурат. В мен няма чувство за превъзходство, нищо, че съм прекрасен.
Лампата на върха на къщата осветяваше част от полето. До стената, извън тази светлина, има пейка, която сковах преди седем години. Седнах на нея и се радвах, че съм в мрака и че Старата седи с дъщеря ни в кухнята и вечерят. На земята светлината е друга и не влиза в пръстта. Храстите тъмнееха и ме побиха тръпки. Мракът означаваше за мен мястото, което не можеш да подминеш. Трябва да влезеш в мрака, защото иначе няма да бъдеш спасен.
Ако имам нещо, веднага казвам на Бога да си го вземе. Дете се роди, а аз казвам на Бога, че е негово, и нека прави с него, каквото пожелае.
Хората се забавляват, вършат разни неща, а пък то не е игра. Комбинират, за да надхитрят света. А трябва да седиш пред къщата, наоколо ти да е мрак, който крие всичко видимо през деня и по този начин сътворява тайната. Който не го разбира, той нищо не знае и ще е като псе.
Струва ми се, че още повече се смалявам, че ставам все по-малък и по-малък.
Старата не обича, когато говоря на Бога. Веднъж ме пипна в такъв момент. Най-напред си помислила, че си говоря сам, но после се досетила.
На пейката застудя. Не забелязах, че крушката е угаснала. Влязох вкъщи. Старата лежеше под юргана с дебелите си очила, втренчила очи в телевизора. Приличаше ми на светица, същинска светица. Ако тръгнеше по пътя денем, бавно, а наоколо ѝ се простираха празни поля, а в далечината се мяркаха къщи, пак щях да си помисля, че е светица. Такива жени като Старата теглят света, управляват го и са пратеници на Бога на силата. Научих се да бъда неин роб. Знам, че съм прекрасен, но и разбирам, че за нея това няма никакво значение, защото аз нямам тази сила. Моята прекрасност няма значение за света, защото в него властва Старата. Когато гледам полята, лъките, градината и хектарите избуяла царевица, знам, че съм изгубил, защото моята прекрасност е като красотата, която виждам.
Старата си има свой разум. И вижда. Понякога изпитвам срам, толкова голям, че ми идва да се самоубия. Тя вижда, че аз не се чувствам нормално в света. Всеки човек има право да се чувства така. Тогава идва срамът.
Много пъти съм чувствал, че човекът е отрова, тези хора, които са направили живота такъв, тези, които са наоколо. Някои хора имат талант и това им дава друг поглед към света, те могат да нарисуват това, което виждат, да създадат света наново, по-красив, макар и безполезен. Аз нямам талант, затова мога само да живея как да е, някъде на пейка край къщата, под дърво сред полето, на дъска зад плевнята, докато не ме призове Старата. И тогава трябва да вървя. Понякога ме призовава в мислите ми, чувствам го осезаемо. Тогава вече не мога да продължавам да си седя или стоя, а трябва да вървя, защото ме обзема голям страх, трябва да вървя. Идвам при нея и тогава има смисъл. Призовава ме с това, че я има, че я помня и знам за съществуването ѝ. Понякога ще си я припомня внезапно, когато седя под могилката и разговарям с Бога. Тогава трябва да се вдигна и да вървя, защото иначе ще се разболея.
Вечерта беше тъмна. Оставих Старата да лежи пред телевизора и отидох в кухнята. Всичко ми изглеждаше така изпълнено с хармония, когато седнах до масата да хапна. В главата ми светът се подреждаше, подреждаха се добро и зло, глупост и мъдрост. На света няма много загадки; който не се бои да умре, знае добре това. Понякога нещата трябва да се погледнат в очите и да се рисуват и тогава всичко ти става ясно, така както говоренето за нещо, което го няма.
Благодарение на Старата не се боя от живота и смъртта и мога спокойно да се радвам на всичко и спокойно да умра, без значение как, без сериозни причини; благодарение на Старата мога да изчезна, без ни най-малка болка.
В полето има гробище, останало след германците, които са живели по тези места в продължение на двеста години. Мислих си за тях, докато вечерях. Гробовете са в малката горичка. Ходя там, когато нямам къде да отида. Тогава ми се струва, че реалността не ми е нужна.
Старата заспа. Чувах хъркането ѝ. След вечерята отидох в моята стая, легнах си по риза и долни гащи. Заспах мигновено. Сутринта чух как Старата подрънква със съдовете в кухнята. Станах и тръгнах. Старата стоеше над умивалника и миеше съдовете. Махаше с ръце, видях раменете и плещите ѝ. Взех къшей хляб и излязох на двора. Седнах на пейката пред къщата. Старата си е помислила или пък вече знае, че умирам, че вече е започнало. Държеше се така, сякаш аз не съществувах. Сигурно ѝ се искаше да умра някъде, където няма да се виждам. До съзнанието ми достигна, че трябва да отида някъде, където животът ми да приключи. Не чувствах вече призив от страна на Старата. Станах безстопанствен и това приличаше на ужас.
Най-напред тръгнах към плевнята, близо до колибата на кучето. За момент се почувствах чудесно. Нямах никакви планове, знаех само, че ще отида някъде. Със сигурност винаги съм живял в друг живот. Не съм бил с тези хора, затова не мога да кажа дори какво са правили и как са живели, бедно или богато, добре или зле. През цялото време обаче не ме изоставя убеждението, че съм най-добрият, най-прекрасният, вярвам искрено в това с цялото си сърце. Сигурно заради това винаги толкова ми се е искало да живея.
В нормалния живот на другите съм непотребен, те трябва само да ми дадат нещичко за ядене и пиене, а срещу това аз мога да направя нещичко за тях. Та нали мога да работя всичко, от нищо на света не се гнуся.

Превод от полски Вера Деянова