ПО РЪБА НА БАРИКАДАТА
Венцислав Василев е роден в гр. Добрич преди около 32 лета. Израства и завършва средното си образование в гр. Силистра, а в последствие се дипломира във Варна като военноморски офицер, със специалност „Корабоводене за ВМС“ от ВВМУ „Н. Й. Вапцаров“. След кратка офицерска служба в Министерство на отбраната напуска армията и започва работа в системата на МВР. Носител е на няколко награди от национални литературни конкурси. Негови стихове са били публикувани в периодичния печат, списание „Културна палитра“ и алманах „Околчица. През 2011 г. бе издадена дебютната му стихосбирка „Пустинен плод“, изд. „Виденов и син“, София. През 2013 г. излезе и втората му поетична книга – „Напразно в себе си витая“, изд. „Колхида“, София.
НЕЩО ТАКОВА
Човекът ли? Това не е въпрос,
а чисто съзерцателна дилема.
Прокаран между полюсите мост.
Безвремие в пашкула си от време.
Облегнат на психичния контраст
от нееднопосочните си нужди,
човекът гузно спи дълбоко в нас
и още по-дълбоко се пробужда.
Протяга се, за да разграничи
въобразено от недоловимо
и не признава своите очи,
а само подозира, че ги има.
Опора е на всеки земетръс,
привидно несмутим и безразличен;
достига до върховния си ръст
единствено когато коленичи.
И само суетата му расте,
когато е тържествено изправен...
Човекът ли?! Човекът е свещен,
но всяка стъпка го опровергава.
ГНОСИС
Не знам – дълбочината, или нравът ни
е мястото, в което ще се срещнем.
И както всяко друго опознаване –
не знаеш нищо, ако знаеш нещо.
И както всяко друго разпокъсване –
узнаеш ли, все повече не знаеш.
Единствено възможното прегръщане
обхваща ни до края и безкрая,
което всъщност значи – до началото.
Един към друг навярно сме поели.
И готвя се да те приема цялата,
защото ти сe предоставям целият.
ДОБРО УТРО
Нека отворим клепачи за малко. Да видим,
че всичко е само илюзия. Дремеща бездна.
Няма събуждане. Помня добре, че дори да
откажеш и себе си – пак е съвсем безполезно.
Имам достатъчно опит. И той е илюзия.
А ти ме разбираш добре. Съгласяваш се даже.
Може би мъничко, вместо живота, съм гузен,
че няма какво по-действително да ти покажем.
Ти си илюзия. Аз съм. И всеки – откърмен
с илюзия – някакви свои неща възприема.
Нека затворим клепачи и да се прегърнем.
И нека да бъдем илюзия, но споделена.
МАЛАХИТ
Разбира се, че мога да живея,
когато си отчайващо далече.
Безчувствен, безразличен, безидеен
в един човешки поход безконечен.
И тягостните дни ще разтрошавам
подобно мургав роб в каменоломна,
на който са отнели всяко право,
освен за нежността ти да си спомня.
Онази нежност, дето пръска бури
на роба в ендокринната система
и пори огрубелите му скули
със спусната сълза от друго време.
Разбира се, че мога да живея.
Устойчиви сa мургавите роби.
Но никой друг не е открил къде е
онази нежност. Точно тази обич.
ВЪЗСТАНОВКА
Още много слънца ще изкапят по земните скули.
Ще отпивам поредния залез и той ще горчи
от надежда и страх, че все някой от тях ще отбрули
съкровения спомен за твоите светли очи.
От надежда: че тежките мисли ще спрат да скалъпват
от красивите краски в природата – твоя портрет.
И от страх: че ме чака една ужасяваща стъпка
по пътека, която ме води далече от теб.
Още много луни ще избликнат от земния ирис
и от толкова патос небето ще се разтресе.
В натрошени отломки от дните си аз ще съзирам,
че животът е сянка от твоето чисто лице.
И навярно това е достатъчно. Твоята радост
разцъфтява и в мен, посред някой безропотен пласт.
Но усетиш ли някога плаха сълзица да пада
по лицето ти, знай че това съм – в действителност – аз.
ПО РЪБА НА БАРИКАДАТА
Защото благородството е дума...
Защото милостта е нелегална...
Защото се нуждае от трибуна
и следващият подъл ненормалник...
Защото хлябът вече е мухлясал...
Защото вече тронът е насъщен –
един го е приклещил в челюстта си,
а други се гласят да си го връщат...
Защото апетит и настървеност
са най-рационалните мотиви
и хората са крайно уморени
с живота, който всъщност ги убива.
Защото скоро всичко ще се срути
и цялата „разумност“ ще затрупа –
ще оцелее който се научи
да бъде глупав, пестеливо глупав.
ПАМЕТТА НА ВОДАТА
Дъждът е само тръпнещо усилие
на жадното небе – да те докосне.
Потичам по дактилните си линии
и вливам се в дланта ти кръвоносно,
за да не изревнувам атмосферата,
която сладострастно те обгръща.
През вените, към главната артерия –
в сърцето ти изкапвам се насъщно.
Навън се развилняват гръмотевици
и просят ти от мислите внимание,
а в чувствата ти – аз изцеждам себе си,
така че и душа да не остане.
Превръщам се в сърдечна кондензация...
Обичай небесата и пороите,
а аз ще съм щастлив, че любовта ти е
донякъде поне – поток от моята.
* * *
Не искам да прощавам, а да знам
простимото дали се изразходва.
Бих тръгнал непрощаващо натам,
където греховете са безплодни.
Където всяка страст е от ума
и всяка мисъл идва от сърцето,
и в чуждите очи сме у дома,
а с нашите – обичаме и светим.
Това е друг, съвсем различен свят,
но аз държа на крехкото си право
да бъда всепрощаващо инат.
И моля! Никой! Да не ми прощава!
ВЪЗДУХ
Отронвам се от себе си. Листо, попило вятъра.
Събрало всички пътища в последен танц към залеза.
Прилича на въздигане свободното ми падане,
когато е приело чисто всяка своя граница.
В момента съм единствено поредното поклащане,
напуснат от стремежа си – предишен и авансов.
Не зная – и защо ми е – дали съм в настоящето.
Откъснах се от смисъла, за да му дам пространство.
НЕЩО ТАКОВА
Човекът ли? Това не е въпрос,
а чисто съзерцателна дилема.
Прокаран между полюсите мост.
Безвремие в пашкула си от време.
Облегнат на психичния контраст
от нееднопосочните си нужди,
човекът гузно спи дълбоко в нас
и още по-дълбоко се пробужда.
Протяга се, за да разграничи
въобразено от недоловимо
и не признава своите очи,
а само подозира, че ги има.
Опора е на всеки земетръс,
привидно несмутим и безразличен;
достига до върховния си ръст
единствено когато коленичи.
И само суетата му расте,
когато е тържествено изправен...
Човекът ли?! Човекът е свещен,
но всяка стъпка го опровергава.
ГНОСИС
Не знам – дълбочината, или нравът ни
е мястото, в което ще се срещнем.
И както всяко друго опознаване –
не знаеш нищо, ако знаеш нещо.
И както всяко друго разпокъсване –
узнаеш ли, все повече не знаеш.
Единствено възможното прегръщане
обхваща ни до края и безкрая,
което всъщност значи – до началото.
Един към друг навярно сме поели.
И готвя се да те приема цялата,
защото ти сe предоставям целият.
ДОБРО УТРО
Нека отворим клепачи за малко. Да видим,
че всичко е само илюзия. Дремеща бездна.
Няма събуждане. Помня добре, че дори да
откажеш и себе си – пак е съвсем безполезно.
Имам достатъчно опит. И той е илюзия.
А ти ме разбираш добре. Съгласяваш се даже.
Може би мъничко, вместо живота, съм гузен,
че няма какво по-действително да ти покажем.
Ти си илюзия. Аз съм. И всеки – откърмен
с илюзия – някакви свои неща възприема.
Нека затворим клепачи и да се прегърнем.
И нека да бъдем илюзия, но споделена.
МАЛАХИТ
Разбира се, че мога да живея,
когато си отчайващо далече.
Безчувствен, безразличен, безидеен
в един човешки поход безконечен.
И тягостните дни ще разтрошавам
подобно мургав роб в каменоломна,
на който са отнели всяко право,
освен за нежността ти да си спомня.
Онази нежност, дето пръска бури
на роба в ендокринната система
и пори огрубелите му скули
със спусната сълза от друго време.
Разбира се, че мога да живея.
Устойчиви сa мургавите роби.
Но никой друг не е открил къде е
онази нежност. Точно тази обич.
ВЪЗСТАНОВКА
Още много слънца ще изкапят по земните скули.
Ще отпивам поредния залез и той ще горчи
от надежда и страх, че все някой от тях ще отбрули
съкровения спомен за твоите светли очи.
От надежда: че тежките мисли ще спрат да скалъпват
от красивите краски в природата – твоя портрет.
И от страх: че ме чака една ужасяваща стъпка
по пътека, която ме води далече от теб.
Още много луни ще избликнат от земния ирис
и от толкова патос небето ще се разтресе.
В натрошени отломки от дните си аз ще съзирам,
че животът е сянка от твоето чисто лице.
И навярно това е достатъчно. Твоята радост
разцъфтява и в мен, посред някой безропотен пласт.
Но усетиш ли някога плаха сълзица да пада
по лицето ти, знай че това съм – в действителност – аз.
ПО РЪБА НА БАРИКАДАТА
Защото благородството е дума...
Защото милостта е нелегална...
Защото се нуждае от трибуна
и следващият подъл ненормалник...
Защото хлябът вече е мухлясал...
Защото вече тронът е насъщен –
един го е приклещил в челюстта си,
а други се гласят да си го връщат...
Защото апетит и настървеност
са най-рационалните мотиви
и хората са крайно уморени
с живота, който всъщност ги убива.
Защото скоро всичко ще се срути
и цялата „разумност“ ще затрупа –
ще оцелее който се научи
да бъде глупав, пестеливо глупав.
ПАМЕТТА НА ВОДАТА
Дъждът е само тръпнещо усилие
на жадното небе – да те докосне.
Потичам по дактилните си линии
и вливам се в дланта ти кръвоносно,
за да не изревнувам атмосферата,
която сладострастно те обгръща.
През вените, към главната артерия –
в сърцето ти изкапвам се насъщно.
Навън се развилняват гръмотевици
и просят ти от мислите внимание,
а в чувствата ти – аз изцеждам себе си,
така че и душа да не остане.
Превръщам се в сърдечна кондензация...
Обичай небесата и пороите,
а аз ще съм щастлив, че любовта ти е
донякъде поне – поток от моята.
* * *
Не искам да прощавам, а да знам
простимото дали се изразходва.
Бих тръгнал непрощаващо натам,
където греховете са безплодни.
Където всяка страст е от ума
и всяка мисъл идва от сърцето,
и в чуждите очи сме у дома,
а с нашите – обичаме и светим.
Това е друг, съвсем различен свят,
но аз държа на крехкото си право
да бъда всепрощаващо инат.
И моля! Никой! Да не ми прощава!
ВЪЗДУХ
Отронвам се от себе си. Листо, попило вятъра.
Събрало всички пътища в последен танц към залеза.
Прилича на въздигане свободното ми падане,
когато е приело чисто всяка своя граница.
В момента съм единствено поредното поклащане,
напуснат от стремежа си – предишен и авансов.
Не зная – и защо ми е – дали съм в настоящето.
Откъснах се от смисъла, за да му дам пространство.
