Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: IN MEMORIAM"

IN MEMORIAM

61 години от рождението на ГЕОРГИ ДАВИДОВ
(10.03.1955 – 13.01.1993)
Съвместна публикация на „Антимовски хан“ и „Знаци“

Георги Давидов си тръгна от нас на тридесет и осем ненавършени години. Неговата поезия в добруджанското поетично ято беше като песента на чучулигата в последния си полет. Тя беше силно драматична, нежна и пълна с обич.
Родното му място е град Шабла. Основното си образование завършва в него, математическа гимназия в гр. Добрич, а висше – в Шуменския университет, българска филология..
Започва като учител, впоследствие е в отдел „Култура“ на общината. Междувременно става член на Дружеството на писателите в Добрич. Редактор е на общинския вестник „Шабленски фар“. Сътрудничи на централния и местния печат: сп. „Младеж“, сп. „Художествена самодейност“, в-к „Учителско дело“, в-к „Добруджанска трибуна“ и др.
Със свои произведения участва в различни литературни сборници: „Изгреви“ – 1982 год., „Висини“ – кн.2 и кн.3 от 1982 г., 1986 г., „Класове“ – 1984 г., „Дионис“ – 1990 г. Приживе излиза „Прегръдка за палача“ – 1992 г. а „Пилигрим“ – 1993 г., и „Съвсем по човешки“ са издадени след смъртта в ИК „Няголова“
От 2005 г. Община гр. Шабла съвместно със Съюза на българските писатели организира Национален конкурс на името на Георги Давидов.



Сашо Серафимов

ОТПИВАХМЕ МРАКА С ГЛЪТКА БЯЛО ВИНО

Както дъждът потропва нощем по покрива, както малките водни зрънца изпращат своите послания към земята, така и стиховете на Георги Давидов навлизат в душите ни – необходими и очаквани, сякаш морзът на природата иска да ни предаде нещо различно и неочаквано от небето, нещо много важно. И стиховете със своите менделееви поетични елементи изтриват ежедневния социален нагар в нас, връщат ни към извора, към чистото, към смисъла на съществуването.
Приживе той издаде само една стихосбирка – „Прегръдка за палача“. Самото заглавие е показателно за неговото верую, за неговия път на скитник, на търсещия, на вечно жадния за красота и обич. Парадоксално, но и реалистично звучи „Прегръдка за палача“, защото самия живот е един парадокс, съставен от реални неща. А и самият житейски път на поета беше един парадокс. Преминал тежка операция на сърце, той нито веднъж не даде да се разбере, че с нещо е по различен от нас, неговите приятели, че за него него животът има по-специален режим. За него оная страховита граница между началото и края сякаш бе само път към необятното. Когато се срещнехме и по навик се прегръщахме, аз чувах тиктакането на изкуствената клапа и впечатлен, и учуден се шегувах, че неговото сърце отмерва всеки миг от живота ни. Щастливите мигове и болката от трудното вместване в ежедневието, бяха нашите постоянни спътници в този невероятен случай – живота, и единствената вярна посока беше любовта. Като неин верен рицар Георги Давидов потапяше перото в раната на деня и я рисуваше реална и нереална, мечтателна и строга, витална и близка. И самата му поезия ставаше силно драматична, оригинална, пропита с гняв и опрощение, с нежност и болка.
Сега, като пиша тези редове, духът на Георги Давидов се усмихва някъде от небето и ми шепне: „Хайде, по-полека, не толкова тържествено, нека да е както печахме мидите на брега и отпивахме мрака с глътки бяло вино – със запретнати крачоли, китари и стихове...“ Така разказваше той своята болка и болката на времето. И орисан от своята поетична лудост, написа една прекрасна приказка за любовта.
Поклон пред поезията ти, приятелю! Тя ще запази у нас онова небесно чувство – любовта!



Стефан Жечев

ПОЕТЪТ С ПУЛСИРАЩАТА РИЗА

Не си спомням кога, къде и как се запознахме с Георги Давидов. Той беше цели шест години по-малък от мен и едва ли училищните стаи на селското ни училище, пръснати на различни места, са можели да ни срещнат.
Трябва да е било някъде към 1978 или 1979 година, когато Жоро се върна в Шабла с младата си съпруга Дарина и невръстната си дъщеричка след завършване на Шуменския университет. Сигурно еднаквите ни интереси към литературата и най-вече към поезията са ни сближили.
Пак някъде по това време Драгомил Георгиев ме покани в литературния клуб към Окръжния дом на учителя, където членуваха учители – творци. След няколко посещения на сбирките се обърнах към тогавашното ръководство на клуба с молба да доведа със себе си един млад поет от Шабла. Никой не възрази и започнаха нашите съвместни пътувания. Първо до Дома на учителя, а после до Клуба на младата художествено-творческа интелигенция. През 1982 подготвихме в учителския клуб литературен сборник озаглавен „Изгреви“, за да покажем, че над културното поле на Златна Добруджа изгряват десетки литературни дарования. Съставител и редактор бе Иван Коларов, а сборника посветихме на 100 годишнината от рождението на Георги Димитров. Иначе кой по това време би ни отпуснал така дефицитната хартия? Премиерата на сборника бе повече от еуфорична. Бяхме печатали свои творби във вестници, но никой нямаше в младата си творческа биография издадена книга. Посрещнахме Иван Коларов в мъничкия кафе-клуб на Дома на учителя с плакат: „ Изгревът ни, бай Иване, залез твой дано не стане „. И плакатът и епиграмата бяха дело на Георги Давидов. Раздавахме си автографи един на друг и се радвахме на стогодишнината на Георги Димитров, която ни беше отпуснала хартия, та и ние най-после да изгреем.
Често пътувахме с Жоро до Добрич за четения, срещи, дискусии. Бях се сдобил с новичко трабантче, което нарекохме литературно и осъществявахме пътуванията си с него. На сбирките четяхме, спорехме сред облаците цигарен дим, а бутилките се изпразваха една подир друга. Аз се превръщах в рекламно лице на „Кока-кола“ и къде търпеливо, къде не, изчаквах всеки да изчерпи репертоара си от нови стихотворения, за да си тръгнем към Шабла. Жоро четеше меко, ритмично, напевно, за да дойде моментът, в който погледът му заискряваше, от напевността му не оставаше и помен и думите му гневно разсичаха облака дим над главите ни, на които кой знае защо нямаше лаврови венци.
Жоро живееше бързо, задъхано, пишеше много, знаейки че вроденият порок на сърцето не му е отредил много дни на тази земя. Беше критичен, прям и никога не се притесняваше да ми каже, че някой от епизодичните ми поетични опити просто не се е получил.
„Може да живея до 40 години, но искам да изживея живота си истински“ – ми сподели той при едно от многобройните ни пътувания.
Не се задъхваше, когато четеше, но когато вървяхме заедно, често се спираше да почине и ми показваше лявото джобче на изпотената си риза, което се издуваше и свиваше с ритъма на болното му сърце. Сърдечната операция при д-р Чирков му даде надежда за по-дълъг живот, но не намали творческата му активност. После дойде премиерата на първата му стихосбирка „ Прегръдка за палача“, на която ме покани да бъда водещ. Беше подготвил за печат втората си книга „ Пилигрим „, когато сърцето му спря да тупти. Беше на 37 години. Жестоките удари на живота най-често посичат първо поетите.




Eлка Няголова

МОЛИТВА ЗА ПАЛАЧА, ЗА СТО ГАРВАНА И ЗА ЕДНИ СТАРИ ОЧИЛА…

... И думите са като семена – едни покълват бързо, достатъчен е само ласкавият дъждец на спомена, други – затворени задълго в кожестата си обвивка, мълчат с години, слънце ги грее, влага ги пои, всякакви мисли ги навестяват и ги вадят от съня им, а те все и все не се разпукват, боят се от раждането, от светлината се боят, от споделеността... И мълчат. Сякаш зад девет катинара затворени – мълчат...
Така дълго мълчаха и не пускаха кълн и моите думи за поета и приятеля Жоро Давидов. Боях се да не ги разплискам. Ревнувах спомена си за този светъл човек, който си остана момче сред всички нас и който с мъжки кураж още тогава – в нехайната младост, можеше да тръгне към „прегръдка с палача“1; можеше да разбере и прости злобата и завистта, а в следващия миг да махне с ръка и да каже: „Дай да си послушаме и да си попеем Висоцки!“ Впрочем, за него Висоцки не беше просто музика и само стих. Беше парола. Беше религия. Беше и тест за човечност и честност. И тогава, когато думите не му достигаха или му беше тясно в тях, той „си говореше“ мълчешком с оня нежен и едновременно суров руски бард, чийто дрезгав глас навярно и сега разтреперва нечии съвести...
Така избра съдбата – да бъда редактор на първите две книги на Георги Давидов. Първата – „Прегръдка за палача“, подготвяхме в онази странна, по-скоро – сива за България, 1992 г. Човек срещу човека беше настръхнал. Гримасата беше заменила усмивката. Площадният театър беше по-пълен от драматичните театри в София и страната. Икономическата преса душеше хората и те или се затваряха в себе си, имигрирайки в душите си, или ставаха внезапно агресивни и арогантни. А ние с
Жоро – напук на всичко това – работехме върху една – първата му! – поетическа книга. Животът съчинява такива парадокси... Една вечер у дома той внезапно прекъсна подетия спор (спорехме много, а той умееше да превърне диспута в удоволствие и за двете страни): – Разбираш ли, толкова е красиво това, че навсякъде наоколо е абсолютна проза, а ние си говорим за поезия! – палеше се Жоро. – Това е някакъв сюрреализъм... Така се роди идеята – книгата му да бъде допълнена и „дописана“ от репродукции на сюрреалиста Салвадор Дали... Стана хубава. Една от най-хубавите в поредицата „Дъга-дебюти“ на издателството, в което бяха представени и още автори: Ирина Янкова, Камелия Кондова, Генка Петрова, Петранка Божкова, Иван Атанасов и др. Поетът беше щастлив. Беше несдържано щастлив. Запазени са кадри от премиерата на книгата му. Наскоро пак гледах лентата. И видях неща, които тогава навярно са ми убегнали. На един от първите редове седеше раз – вълнувана и притихнала неговата и моята учителка по литература от гимназията – Стефанка Иванова. Поетът не пропусна да ѝ се поклони с думи. Поклон направи и пред семейството си. На тези кадри Дарина – съпругата му, прилича на мадона. Впрочем, учителката Дарина Давидова и до днес продължава да поддържа спомена и да пази от разпиляване думите на поета, който си остана в съзнанието и на приятели, и на читатели като Пазачът на Шабленския фар...
През 2005 г. бе първото издание на националния конкурс за млади поети на неговото име. До Фара отиде представителна група на Съюза на българските писатели. Четяща Шабла беше на крак – от кметството до учениците и читалищните дейци в малкото градче. Фарът-символ беше изобразен и върху грамотите на участниците... На друга лента – тази, в съзнанието ми, се е запечатала още една картинка: с китка градински цветя в ръце, набрани от двора на майка му, към младите поети пристъпи Дарина. Не си спомням с точност думите, излезли от устата ѝ. Помня думите, които излъчваха нейните очи. Тези думи казваха всичко...
Но това е в днешно време. А тогава, докато работехме по книгата и търсехме подходящото заглавие (Жоро беше изписал поне 20 предложения), точно тогава аз
разбрах повече за него – самия, навлязох във философията му за нещата от живота и поезията... – Искам да има взрив в заглавието! Разбираш ли?! Ето, така: „Прегръдка за палача“! Как звучи само... Това е неочаквано. Самата дума „палач“ подвежда след себе си други думи и енергии. Никой не мисли да го прегръща. А той, нещастникът, също е човек...
Поетът беше стигнал до дълбокото. Беше осмислил прошката като врата, през която преминеш ли, се пречистваш. И беше сторил това в най-млада възраст. Навярно, защото знаеше, че няма време за поправителни изпити в този живот... Малко, след като книгата беше вече при читателите, животът сам му предложи проверка на собственото верую...
В едно местно вестниче, просъществувало закратко, но заявило се шумно като
пореден кандидат за световна слава, се появи вместо поздрав към прощъпалниците – язвителна бележка за издателската къща и нейните автори. Впрочем, за разлика от вестничето, те и днес са в литературния процес и пишат талантливо. Разбира се, в тази бележка не ставаше дума за никакви литературни съображения – нямаше и как, това не беше по мярата на авторката, натоварена с поръчката. Подписалата бележката – някаква несполучила детска учителка, не беше стигнала до този урок по литература, за да се справи с жанра „рецензия“.
Една друга – по-магистрал/на/ област беше неин приоритет. Но и това сме виждали – как недодялани и недоучени, но надъхани със злоба хора, търсят удоволствие във възможността – да наранят някого, непрощавайки му успеха. Е, успяха да огорчат младия поет. Неговата редакторка – също... Порази ме светкавичната реакция на Жоро тогава. Той написа писмо до редакцията. Написа го и го подписа собственоръчно, за да няма съмнение в авторството му. Пазя това писмо, защото го помолих да не го изпраща – ненужно щеше да направи реклама на вестничето... От всеки ред на писмото лъха мъжество, рицарство, честност. Милият приятел – опитвал се е и мен да брани от плюнките на недоброжелателни случайници. В края на писмото има един повик за морал и едно убийствено снизхождение. Има и съжаление към палача, и прегръдка за него... А аз – надживялата го вече с толкова години, все още се уча да сричам молитва за недостойните...
...Имам чувството, че и стоте гарвана, които сякаш съпровождаха нашия микробус до Шабла в мразовития последен за Георги Давидов ден от януари, също знаеха наизуст редове от тази трудна молитва за опрощението. Пак навярно някакъв сюрреализъм беше това! Но и сега мога да се закълна, че беше така. Бялата страница на добруджанското поле се изпълваше на всеки 5-10 км с различни „текстове“ – гарваните, накацали в снега, сякаш (не хаотично, а дирижирани от невидима ръка отгоре) „изписваха“ по нещо, предназначено само за нас, пътуващите към Жоро и към Шабла приятели... Пилигримът не дочака втората си книга1. Тя излезе през 1993 г. Посмъртно. Трябваше да я направя сама. Беше мъчително. Липсваше ми гласът му, момчешката му разпаленост, спорът. Бях сама пред стиховете му. Не, не съвсем сама. Присъстваше някак (зад кадър) и Висоцки. Моето момче – художникът на издателството Валерий Пощаров, влизаше отвреме-навреме мълчаливо при мен и стисваше рамото ми. – Знам, и мен ме боли. Но трябва да погледнем на света през неговите очила. Дори и рисунките в книгата трябва да са негови. Нека бъде така, както той е искал... Това, за очилата, не е словесна и композиционна конструкция, а следване на една странна нишка, която съдбата дописва. Без да знае за изречената от Валерий реплика към мен, преди време Дарина ми подари очилата на поета. Той не се разделяше с тях. Те формираха погледа му към света... И сега се опитвам пак, без да сричам, да чета една молитва – за палача, стоте гарвана и за едни стари очила на приятел...




Драгомил Георгиев

„А АЗ ОЧАКВАХ ОЩЕ НЕЩО...“

Поетът по своята природа е като Люцкан на Йордан Йовков – възторжен мечтател, асоциален тип, мълчаливец или шумен и гръмогласен говорител, „верен бард на лудостта“, но е и често гневен, сърдит или е божествено смирен. Той може да е още велик мълчаливец, защото неговите очи са обърнати съдбовно навътре към „невидимата работилница“, в която на думите е тясно, а на душата е широко от сътворените светове чрез мелодиката ритми и рими, метафори и символи, на словесни обрати и инверсии. Колко са безкрайни просторите на Истината и Свободата, а във водите на Красотата и Любовта душата на стария и младия нашепва трудните думи за „въпросите, които никой век не разреши“ /П.К.Яворов/. Такава е участта и съдбата на поета от Шабла Георги Давидов, който бе избран от Него да си тръгне сред първите от нас, за да ни подготви как да пишем честно, човешки и до болка откровено.
Авторът на „Прегръдка за палача“, 1992, ИК „Няголова“ и „Пилигрим“, 1993, ИК „Няголова“ е от поколението на младото добруджанско ято поети и разказвачи от 80-те и 90-те години на 20-ти век като Йордан Кръчмаров, Иван Атанасов, Сашо Серафимов, Венцислав Славянов, Иван Овчаров и Стефан Жечев, Камелия Кондова, Ирина Янкова, Генка Петрова и Петранка Божкова, Марина Константинова, Красимир Бачков, Ангел Веселинов и Александър Белчев, Веселин Марчев, Валентин Шалтев, Красимира Атанасова, Веселина Атанасова, Керанка Далакманска и Уляна Андреенко. Това бе една търсеща и неспокойна група от приятели, която бе обсебена от магията на словото. Текстът се превърна за тях в жарава, по която вървиш дръзко и си готов на болката, за да изповядаш, изречеш и облагородиш страданието и мъката, да зарадваш всички със светлите си видения. Това бяха години на зараждането на приятелства за цял живот, време на естетически спорове, неспокойни разговори за истините на битието. Първите книги видяха бял свят в новата издателска къща на литературната посестрима Елка Няголова, а над тези брадати и неспокойни натури бдяха с добра дума и благ съвет литаратурният историк Йордан Дачев, поетите Драгни Драгнев, Генчо Златев и Йордан Трухчев.
Лириката на Георги Давидов е родена в белите страдания и радостите, в очакванията и мечтите, в самотата и виденията на постмодерния човек, който е атеист по дух и разговаря нелицеприятно с Бога за Живота и Смъртта, за „фронтовете на сърцата“, за „нуждата от криле“, за съвестта и обществото, за времето и света, за слепотата и проглеждането, за избора и натрупаните страхове, за видимото и невидимото, за съня и реалността, за мъжката и женската природа, още за вечност, за приятелите, семейството и паметта. Това е цяла магическа вселена, естетически макрокосмос на неспокойното колумбовско търсаческо начало, което носи енергията на сътворението като творческа радост, но и мъченическо страдание, както го познаваме при Достоевски и Яворов. Това чудотворно „нещо“ е ключът към очакванията и терзанията на поета-интелектуалец, който стои по дух по-близко до Гео Милев от националната ни класика.
Мисията, отговорността на твореца пред бъдещето и историята е да изгради визия за Човека на настоящето и бъдещото, смело да навлезе в мечтанията и съмненията на човешкия тип, който побеждава демоничното в себе си и подобно на Сали Яшар на Йовков проглежда за „себапа“, за безвъзмездното благодеяние. Георги Давидов продължава традицията на класиците Яворов и Гео Милев, за да ни направи съпричастни с човека вчера, днес и утре. Това е питащият, търсещият, „будуващият“ Аз, който смело заключва „вън“ детството, но не се отрича от него, а „заспиването“ от Ботев през Яворов до Любомир Левчев и Стефан Цанев е зловещи натрупани робски страхове. В текстовете „Прозрение“ и „Мечтател“ са маркирани някои от ракурсите на „човешкото, твърде човешкото“ /Фридрих Ницше/ за постмодерния човек, за когото са „нужни криле – /за да литне, му трябва небе.“
В епохата на самопознанието основният конфликт е в зоната на духовността – битката е между „полета“ и „оковите“, „страховете“. Чувствителни сме към мелодията на „глухо и страшно гърмят окови“ от света на Христо Ботев, за да стигнем до „Посвещение“ на Веселин Ханчев за пресътворяването, а при Давидов „мечтите са истински Лувър“. „Проглеждането“ е нов хоризонт, друг свят пред Аза, за да се тръгне към простотата „съвсем по човешки.“ Да си „мечтател“ в нашето антихуманно съвремие е воля и характер, изпитание и дух в сблъсъка с омразата и разрушението, което е навсякъде около и вътре в нас. Драматизмът в изследвания художествен свят се ражда от нестихващото противоборство между „истината гола“, „бекористната воля“, „земната честност“, „пиянството на душата“ и „слепотата“, „страх...в очите“. При другите, духовните светове е между разума, съвестта и любовта, между думите и очите, а в зоните на разминаването е между „една нелитнала любов“ и другата, красивата, „когато обичам“, между мъжа и жената, тези стари и вечни сюжети, които ще са универсални и нови докато свят светува. Поетът Давидов предпочита класически изчистения модел на борбата „между две души“ /П.К.Яворов/, който ни довежда до „талантлив“ и „бездарен“, т.е. няма място, почва за блатото на лъжата и безнравствеността. Уроците на възрожденците са живи в най-новите ни времена, което доказва, че ние сме нация, която интелигенцията, „белите лястовици“, и днес повежда към моралното, а не към мрачните видения на смразяващия „гротесков спомен.“ Нещото и Нищото в художествените пространства на този културен свят водят съдбовна борба и душата се мята в търсенето на семейния сговор, на творческите висоти и на Икаровия полет, но това изисква исполински, нестихващ сблъсък, в който няма отдих и спокойствие. Кога ли за българското има мир и тишина за ювелирното майсторство на излъскването на „философския камък“. При човека на Давидов, както при този на великия класик Яворов, чувствата са сгъстени и болезнени в напрежението между живеенето в „измислен свят“ и в другия, „наяве“. Между тях е трудно да се стигне до смирение, отново са изострени усещанията „за революция копнея.“ Вече е време тези революции да останат в миналото, а в душите ни да се извиси Бога на градежа, на смирението, прошката, всеопрощаващото добро, а и „философията на успеха.“
Другото „нещо“ в откровенията на Жоро Давидов е в откриването на трайните енергиини центрове за съвременния човек „днес“ и „сега“ във всички точки на света – любовта към съпругата и възпитанието на децата, приятелството, мъжката грижа и отговорност, паметта като приемственост между поколенията. Това са добродетелите и ценностите, пред които спряхме да се прекланяме, да говорим и да доказваме тяхната сила, за да сме „силни, когато сме слаби, и обратното“ /проф. Никола Георгиев/. Ето го максимализмът на балканския баща към родната си майката-„внучката си да научиш/нива бащина да жъне!“ Сега някои от родителите заключват в килери тези завети и бързат да насочват децата си към „празните химери“ /Никола Вапцаров/, остават глухи и слепи за моралните върхове – „Колко много значело това – да бъдеш „някой.“
Оригиналното в стилистиката на барда от малкото градче край морето е в драматизма, във влечението към силните емоции и чувства, в избора на белия стих, който най-добре съответства на дисхармонията в последните години на 20-ти век, а и времето след това. В тази грандиозна битка победата е на страната на проглеждането за историята на „палача“, за да му простим и да го превърнем в част от другото, алтернативното аз в процеса на духовността и идеализма ни, както е в образците на голямата, на истинската литература.
Четенето, препрочитането и интерпретирането на текстовете, в книгите на Георги Давидов, е дълбоко навлизане в пространствата на постмодерната душа, за която това „пътуване към себе си“ /Блага Димитрова/ е малка стъпка към другия и любимата, децата и приятелите, спомена и детството, Балчик и Калиакра, а голямото духовно преоткритие е в магическата свръхенергия на „съвестта – това за мен е истинската муза...“ /„Изпитание“/. Човекът със Съвест е Някой, той е Нещото, видението и мечтанието, колко мъдър и осъзнат е изборът на духовния ни събрат и двойник – отричане на ежедневието на домошаря и тръгване по пътеките на Висоцки, Окуджава – „живот на бард ми се живее!“ /„Вик“/. Няма да сгрешим, а ще се пречистим и извисим, ако опознаем прозренията, притчите и съмненията, чувствата и апострофите, молитвите и виковете, ръченицата и заклинанията на поета, който рано ни напусна, за да се превърне в мит и легенда за нас, приятелите и следовниците му.



ГЕОРГИ ДАВИДОВ

БЕЗ "ЕВРИКА!"

Открих, че нещо неоткрито ме зове.
А неоткритите неща...
окрилят.
Открих, че съм създал и слаби
стихове.
Но слабостта им... става
моя сила.
Открих, че дълго съм се борил
с труп на бог.
И... в лявата си гръд
ковчега спускам.
Открих, че с майка си съм бил
почти жесток.
А ми прощават...
мамините устни.
Открих, че съм получил "сняг"
(вместо куршум).
Но слепоочията...
виждат всичко.
Открих, че съм се лутал
по утъпкан друм.
И да се луташ –
значи да обичаш.
Открих, че съм се любил с няколко
жени.
А ни една от тях не ме...
познава.
Открих, че стаята ми имала стени.
И между тях...
отдавна плаче славей.




ПРИЧАСТИЕ

Духай в душата ми, ветре Горянино:
ангелски мисли ломи, харамийо!
В череп да сбирам
капчука на раните –
с череп горчилка за здраве
да пия...
Духай в душата ми, ветре Горянино:
митове срутвай, делийо безбожен!
Кръпки да сторя очите на раните,
тъпан – отпраната дяволска кожа.
Духай в душата ми, ветре Горянино:
вяра в човека разискряй, делийо!
С тъпан от дяволска кожа
през рамото –
райските порти с ритник
да разбия...
Духай в душата ми, ветре Горянино:
истини сей из живота ми, лудньо!
Хлесна ли тъпана –
нека да няма в мен
страх, че мечтата ще бъде безлюдна.




ЖИВОТ

Красотата, с която
ми стана съпруга,
напусна чертите
на твоето скъпо лице –
красотата, която
излъчваш в момента е друга:
напомня сърце...
Любовта, за която
не писах... поеми,
с жарава написа в сърцето ми
странния стих:
"Любовта от любов се нуждае,
а не – от хареми."
Така я открих...
Младостта
не подава десница за сбогом,
а без да ни буди напразно –
поема навън;
младостта не е спомен, белязал
душите с тревога –
не всичко бе сън...
Мъдростта
не робува на догми и моди –
тя знае цената
на всеки пропуснат момент;
мъдростта е планинска пътека,
която ме води –
през тебе – към мен.



ПАМЕТ

           На Йордан Кръчмаров

Важното е, че децата ми
ще те запомнят –
по-добре, отколкото
ако бе имал свои:
знаят – въпреки че татко им
през ден пердаши, –
че не всички от брадатите мъже
са страшни;
вярват – въпреки че татко им
е безпаричен, –
че и с шоколади някой може
да обича;
чакат – въпреки че татко им
все няма време –
пак "на скаут" или "на конче"
някой да ги вземе.
Чуят ли, че тоя някой
стихове е писал –
ще влетят без пропуск
в поетичната ти мисъл
и ще чуят как кипяха
тихите ти страсти:
как летеше ти – отричайки,
че е опасно;
как се срещаше със слънцето –
без нощна броня;
как ореше звездната градина –
вихрогонно;
как се приземяваше –
със земеделска жажда;
как напиваше морето –
като вечен барба;
как печелеше жените –
не с пари, а с нежност;
как очакваше наследничество –
безнадеждно;
как се взираше в житейския си път –
през гроба;
как преследваше страха – със злост,
но не и злобно;
как отдъхваше за миг в полето –
при щурците;
как се втурваше пак по чукарите –
с козите;
как осмисляше библейското –
в автопортрети;
как сънуваше зъби на плъхове –
несретно;
как... ти, като никой друг –
се палеше от мрака...
Колко много значело това –
да бъдеш "някой"!
И така –
децата с моето... фамилно име
ще посрамят
твоите... пожизнени любими:
детската любов ти сам – като човек –
спечели,
а децата... все към бъдещето са поели;
мястото ти на поет
в сърцата им се пази –
чрез човека...
ти поета в себе си доказа;
пулсът ти
и моите деца в среднощ ще буди –
къс сърце
е кой да е от твоите етюди...
Стига!!! – Бях и аз
един от твоите палачи...
Разрешаваш ли
над ешафода да заплача?




ВИК

На дните – часовете ми са преброени:
болен съм –
неизличими – клапите на моето сърце.
…Тик – так!...
Живее ми се, майчице:
неистово ревнувам твоя дар – живота ми –
от мъжките си слабости.
Ще го спася
и от безумните гигантски слаломи
към дъното на чашата,
и от разнищващите маратони
през случайно споделените бедра,
и от цигарените гвоздеи
за собствения ми ковчег!
От неподправените чувства
в стиховете ми – не бих могъл
да го спася.
И чувствам как раста –
не с дни, а с часове –
в очите на жена ми, а през тях
и в бъдещите мисли на децата ми…
Чудовището – като всичко
след смъртната трагедия на Шеспир,
е съвременник на Хамлет.
Да: „Да бъдеш или да не бъдеш“
…Съм! …Тик – так…
Живее ми се майчице:
но не живот на домошар –
живот на бард ми се живее!

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево