Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ВИЕ ПОБЕДИХТЕ, МАЙОРЕ!"

ВИЕ ПОБЕДИХТЕ, МАЙОРЕ!

Цветан Пешев е роден на 21.09.1941 г. в село Бреница, окръг Врачански. Завършил е журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като редактор в сп. „Смяна“, агенция София прес, БНР, издателство „Отечество“, ИК „Иван Вазов“. Книги: „Всеки си има песен“ (разкази, 1966), „Стъклени скривалища“ (разкази, 1969), „Трите златни лъвчета“ (приказки, 1980), „Премеждия“ (новели, 1984), „Далечната страна Окшотия“ (приказки и повести, 1987), „Конят на оградата“ (1990), „Коза ли е, риба ли е?“ (разкази, 2006). Негови творби са превеждани на полски и украински език. Член на СБП и на СБЖ.


Из книгата „Коза ли е, риба ли е“

ВИЕ ПОБЕДИХТЕ, МАЙОРЕ!

С Кольо Николов, млад писател по онова време, придружаваме Симон Соловейчик из България. Всъщност придружителят е той, а аз съм „присъединилият се Шепилов“.
Соловейчик още не е написал знаменитите си статии, още е Симата и работи като журналист в „Комсомолская правда“. Желанията му са скромни – „школа, монастир и читалишче“. Проблеми, както е прието да се казва сега, няма – и училища, и читалища, па и манастири, дал Господ!
Пътувахме с волгата на „Народна младеж“ – Плевен, Велико Търново, оттам, на път за Шипка в Габрово. Ще видим Етъра и Рачо Ковача. А срещата в Априловската гимназия е вече уговорена.
Пристигаме в Габрово и Симата проявява ново желание – да му намерим вестник „Поглед“. „Поглед“ е едва във втората си годишнина, но вече е станал най-популярният български седмичник.
Спираме недалеч от централния РЕП. Мястото е забранено, но Гелето, бъдещият шофьор на „Стършел“, не се бои от катаджии – бял номер, черна волга, на това отгоре и с огромна антена, „буркан“ само дето ѝ липсва.
Най-млад съм от всички, приготвям си шест стотинки и отивам на опашката – всеки момент вестниците ще дойдат. Пред мен едно очилато и попрегърбено момче чете „Народен спорт“, а до него младеж с атлетично телосложение – „Литературен фронт“, чете и подчертава. Любопитно ми е какво подчертава – статия за сивия поток. Зачитам се – интересно ми е, и ми е интересно още, че младежът подчертава със синя и червена химикалка. Опашката, разбира се, расте, а „Поглед“-а го няма никакъв.
И докато си чакам, моите хора решават, че „тоя „Поглед“ може и да не дойде и закъсняваме за срещата“. Кольо ми свири „Зайченцето бяло“, половината народ почва да се озърта, а аз си чета и не чувам. И какво измислят – измислят да ме арестуват. Симата се противопоставя – ребята, рекъл, какво ще кажат хората! Ами че ние, отвърнал Кольо, нали за хората го правим!
— Чета си аз и усещам, че някаква кола рязко спира досами опашката.
— Гражданино – чувам познат глас, – документите, моля!
Гласът е на Кольо, а гражданинът – моя милост.
— На мен ли говорите? – уж съм запазил самообладание, но всички наоколо разбират,че има нещо нередно около моите документи.
— На вас говоря! – кратък и категоричен е Кольо. – Документите!
— Откъде накъде! – понаежвам се аз. – Кой сте вие?
Кольо обръща ревера на сакото си и виждам една от значките, които Симата раздаваше на децата във Велико Търново. Виждам още как сто и толкова човека са притихнали и чакат какво ще стане. Какво да става – търся нервно по джобовете, документите ги няма и няма! И решавам да бягам – отпред е опашката, отзад също опашка, вдясно е колата, остава да пробия вляво. Извръщам се, но преди да направя първата крачка, попадам в здравата прегръдка на Гелето, който така ме завърта, че ръцете ми остават на гърба и едната има да ме боли дълго след това.
— Вашата мисия свърши, господин Климентов! – спокойно и отчетливо произнася Кольо Николов. – Тодор Климентов или още Черния поручик! Или още Майкъл Смит! Или още Клаус Каднуд!... Водете го!
След всичко това правя опит да захапя отровата, която съм зашил в яката на сакото си.
— Внимавай! – крещи Кольо. – Той ни трябва жив!...Жив!...
Гелето е успял да завърже ръцете ми и с лакът прекъсва моето желание да сдъвча ампулката.
— Быстро, быстро! – показва се и Симата от колата. Прилича ми на нещо средно между Яков, Свердлов и Феликс Едмундович.
Забил съм поглед някъде в пространството, но с периферното си зрение виждам как стоварват вестниците. Никой не помръдва. Нито пък някой се застъпва за мен, само това оставаше – и да се застъпи! Боже – шпионин на опашката за „Поглед“!...
Гелето ме бута грубо към отворената врата на автомобила, измъквам се за миг, поглеждам към Кольо и произнасям с глас, в който има и омраза, и уважение, и закана, и примирение, и не знам си още какво:
Вие победихте, майоре!
…Няколко години след това ще се запозная с поета и публициста Иван Серафимов.
— Аз ви познавам – ще ми каже той. – Стоях пред вас на опашката за вестници, когато ви арестуваха. После ви срещнах на площад „Славейков“ и помислих, че сте избягал от затвора.
Подир време Иван ще ми признае, че винаги когато четял или слушал „шпионски истории“, си представял черна волга, майор, моя милост и шофьор бияч. И Симата, разбира се, с неговото настойчиво „быстро, быстро“!




РЕКА В БЪЛГАРИЯ

— Искам – спира ме Тодор Климентов на площад „Славейков“ – да науча една китайска дума. Като кажеш нещо на китайски, все друго си е! Та ми кажи – вика, – една, ама да е по-лесна!
— Ще ти кажа – викам, – но преди това ще научиш и един йероглиф! Знаеш ли колко е хубаво човек да знае и един китайски йероглиф.
— Ама как, бе! – върти Климентов очи, сякаш всичките му работи зависят от този китайски йероглиф.
— Китай – започвам тежко-тежко – на китайски се пише ето така – и му показвам буквата „ф“ от заглавието на вестник „Литературен фронт“, който държи в ръката си.
— Ф2 – гледа ме изненадан Тошко. – Само Ф?
— Да – отговарям, само Ф! „Ф“, както е написано тук – квадратно, а не кръгло „Ф“!
И обяснявам откъде е дошло: това е земята, чертаели древните китайци един четириъгълник, а тук сме ние – и разполовявали средата с една отвесна черта. С други думи – „живеем в центъра на света“. Както, викам, европейците смятат, че живеят в центъра на земята, както американците смятат, че живеят в центъра на света, а ако питаш, викам, жителите на Огнена земя, и те биха пуснали една черта, но първи са го направили китайците. Та така, заключавам аз, йероглифът на Китай е българската буква „Ф“!
— Е, мога ли да го забравя! – вдига ръце Климентов. – И да искам, не мога да забравя това българско „Ф“!... А думата – вика, – кажи ми и думата, друго не ми трябва.
— Думата – викам – е име на река в България. Като се сетиш за реката и готово! – И под въпросителния му поглед произнасям с патос: – Тун-джа!
— Тун-джа! – повтаря със същия патос и Климентов. И какво означава тая нашенска Тунджа?
— Означава – викам – „другарю“. „Тунджа Климентов“ – другарю Климентов.
— Тун-джа! Тун-джа! – повтаря си моят „тунджа“. Айде, забрави я, де! Айде, забрави я!
И това е – минават месеци, година, две, – вече не си спомням за разговора, и ме среща Тодор Климентов на същия тоя площад „Славейков“ – място за случайни срещи на половин София.
— Ела – вика – да те черпя една бира. С твойто „Ф“ спечелих един бас!
— Какво „Ф“? – ама и през ум не ми минава, че има предвид йероглифа.
— Как какво? – изненадан е той. – Китайското. Йероглифът на Китай!
И ми разправя – гледали волейболен мач по телевизията, Канада и някакъв азиатски отбор. Един смятал, че са японци, друг, че са корейци, трети не знам какви, а той им казал, че не са японци и корейци, ами са чисти китайци. И накрая какво – китайци! Ей, питат го, как позна. Как няма да позная, рекъл, не виждате ли, че всички имат по едно „Ф“ на фланелките!
— Абе, научиха от мене един йероглиф – доволен е той. – А оная дума – вика да знаеш на колко народ съм я казал!
— Коя?
Тодор Климентов разперва ръце и произнася почти тържествено:
— Ян-тра!


ПОКАЗАЛЕЦ НА ИМЕНАТА

Кольо НИКОЛОВ /1941/, писател-белетрист и киносценарист. Ярък представител на „новата проза“ от шейсетте години. Автор е на „Облаци от бяла светлина“, „Влог в швейцарска банка“, „Хотел Парадайс“, „Алета Златната черешка“… Живее в САЩ. Дано и да твори!
Симон СОЛОВЕЙЧИК /1931/, руски писател и публицист. Книги, свързани главно с възпитанието на подрастващите.
Според руската Википедия той е роден пред 1930 г. и е починал през 1996 г.
Тодор КЛИМЕНТОВ /1941/, писател – поет и сатирик. И най-вече епиграмист. И той самият не знае колко епиграми е написал и колко е „пръснал“, ей така, както си говори. Книгите му обаче се знаят: „Щуротии“, „Намигване“, „Първи коридор“, „Аз и държавата“.
Иван СЕРАФИМОВ /1944/ писател – поет, публицист и белетрист. Стана популярен с „Душата и нейната сянка“. И още няколко от книгите му: „Да погалиш земята“, „Страхът от пътешествията“, „Мила мамо“.



ГЕОРГИ МИШЕВ:

Тази книга е уникална за нашата литературна география: свидетел съм как преди три-четири десетилетия авторът ѝ сам измисляше, организираше и режисираше случките, които един ден щеше да опише. Описал ги е със същата лекота и артистичност, с която ги създаваше – винаги дружолюбен, леко ироничен, наблюдателен, интуитивен ловец на характери. Цветан Пешев беше един от столичната литературна бохема на ония години, чиито импровизации, телефонни закачки и шаржове подлагаха на изпит чувството за хумор на околната среда. А от очилата на Цецо хвърляше отблясъци едно смешно слънце, символ на ведрина и респект към живото
2006 г.

Цветан Пешев

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево