ЗА КАМЕННАТА БРАДВА И ЗА БУКВИТЕ
Стефан Цанев
Слово, прочетено на 21 май 2014 г. в Добрич посветено на Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост
Дами и господа,
не знам дали ще успея да ви развеселя, или ще ви натъжа пред настъпващия, както казват, най-български празник.
Тончо Жечев разказваше навремето, че в Африка живеело някакво дивашко племе, което имало странна традиция: всяко ново поколение унищожавало всичко, създадено от предишното поколение и започвало отново от нулата – от каменната брадва. Ако някое поколение успеело да открие, да речем, бронза или, недай Боже, желязото и си направело оръдия и оръжия от бронз или от желязо, следващото поколение ги унищожавало и започвало всичко пак от нулата – от каменната брадва. И така до ден днешен, вече 4000 години, племето продължава да стои на едно място, продължава да живее в каменната ера, размахвайки победоносно каменна брадва.
Мисля, че баснята е прекалено ясна. Защото, какво правят нашите правителства? Всяко новодошло правителство яростно отрича всичко създадено от предишното и докато е на власт не се занимава с нищо друго, освен да „поправя грешките и пораженията“, нанесени на нещастния български народ от предишното правителство. Да поправяш грешките и пораженията – е признание не само че не правиш нищо ново, но и унищожаваш и малкото добро, създадено от другите преди теб.
Така постъпваме ние не само днес, така постъпихме и със социализма. Има една приказка за умния и за глупавия турчин. Глупавият турчин, като види купола на някоя църква, вика: “Съборете храма на гяурите, камък върху камък да не остане!” И събарят църквата. А умният турчин влиза на бял кон в нея и казва: “Превърнете таз хубава църква в джамия!”
Унгарците и чехите постъпиха като умния турчин, запазиха всичко добро, построено при социализма, стъпиха върху него и продължиха нататък. Ний постъпихме като глупавия турчин. Унищожихме всичко добро и сега пъшкаме под развалините на социализма. Чудно е как не изкоренихме полезащитните горски пояси в Добруджа, понеже са дело на социалистическия фараон Червенков...
Трябва да си много тъп и много зъл, за да не виждаш и да не признаваш доброто, създадено от съперника ти, от противника ти, дори от врага ти.
Ожидам да чуя някой лидер да каже сега преди изборите: ако успеем да вземем властта, първото, което ще направим, е да запазим създаденото от нашите предшественици; второ, ще продължим и ще завършим започнатото от нашите предшественици и трето, ще започнем и ние нещо, което, ако не успеем да довършим, ще го завещаем да го довършат тези, които ще дойдат след нас.
На прост български език това се нарича приемственост. Не проумеем ли тази дума, не се ли научим да я прилагаме в живота, не се ли научим да виждаме, да оценяваме и да пазим доброто, създадено от другите – ще продължаваме да тъпчем на едно и също място като онова дивашко африканско племе.
Със същия вандализъм ние се отнасяме и към най-великото нещо, което са ни завещали нашите деди – българският език и българската азбука.
Излишно е да казвам, че ако българският народ оцеля през многовековните робства – оцеля, защото успя да запази езика си. Загуби ли един народ своя език – с него е свършено.
Няма да е изненада за никого, ако кажа, че сега сме пред по-голяма опасност, отколкото по време на робствата. Глобалната интеграция е по-опасна от робството, защото е доброволна, тя заплашва да погълне малките народи не само икономически. В общуването ни със света българският език става все по-излишен. Търговците са най-чувствителните ветропоказатели – вижте витрините им: там все по-рядко се среща българският език. Излишен е българският език и в осмото чудо на света – компютъра.
Още по-голяма опасност дебне езика ни отвътре – ние сами убиваме езика си. Извинявам се, но ме хваща срам, като се вслушам как говорят нашите политически мъже и дами в държавната ни говорилня – парламента. За ораторско изкуство не става и дума. Българските политици и държавници говорят нехаен, немарлив, примитивен, беден, блудкав, груб, развален, просташки български език. Въпросните дами и господа би трябвало да знаят, че това не е техен личен проблем – техният език влияе разрушително върху езика на цялата нация.(Болно ми е да го кажа, но турските народни представители говорят по-добър български език.)
Чистотата на езика ни е държавен стратегически проблем. Не само трябва задължително да се изучава книжовен български език във всички основни, средни и висши български училища – трябва да се въведе езиков ценз за публичните личности. Щом се готвиш за политическа кариера, щом ще ставаш публична личност – научи се да говориш добре. Или пък мълчи – в името на народа!
Щетите, които сами нанасяме върху езика си, стават отчайващо видими от историческа гледна точка. Някогашният наш български език е имал щастието да бъде един от най-богатите, най-многозвучни езици на света (сега има нещастието да е един от най-бедните). Съдейки по глаголицата и по кирилицата, той е имал 26 съгласни и 18 гласни (по няколко а-та, е-та, и-та, о-та, у-та, ъ-та – носови, широко носови, малки носови, отворени, затворени, възходящи, низходящи, дълги, къси, меки, твърди, дифтонги) – всичко 42-44 звука.
Днес българският език има 30 буквени знака, 20 съгласни и 10 гласни. Изхвърлени са 6 съгласни и 8 гласни. Няма ги – просто сме ги изяли. Аз не знам друг народ така канибалски да се е отнесъл към своя език.
Някои от звуковете са отпаднали по естествен път – от леност и немара, други обаче са премахвани насилствено. Второто вършеха нашите езиковеди със своите правописни реформи. Намеренията им вероятно са били благородни – премахвайки излишните според тях букви, изразяващи приблизителни звукове, да опростят правописа, да направят писмеността по-демократична, общодостъпна и лесна, без да подозират, че по този начин опростяват самия език. Защото писмеността постепенно започва да диктува изговора.
Но загубеното – загубено, да се помъчим да съхраним онова, което все пак е оцеляло. Тъй или иначе, нашата азбука има честта да е четвъртата по разпространение световна азбука след китайската, латинската и арабската. Навремето, когато сменяхме националния си празник, аз бях един от хората, които настояваха национален празник на България да стане 24 май, за да обявим гордо пред света, че повече от всичко ценим създадената от нас своя писменост, своята азбука, върху която е изградена не само нашата култура, но и славянската цивилизация. Уви, това не стана.
Може би защото ние вече не считаме азбуката за своя?!
Не се учудвайте на въпроса ми, дами и господа, не се шегувам. Подведен от заученото в училище, и аз съм повтарял разпространяваната от наши историци „грешка”, че Климент бил нарекъл изобретената от него азбука кирилица в чест на своя учител Кирил.
В житието на Климент се казва, че той „изобретил и други форми на буквите за по-голяма яснота от ония, които изнамерил мъдрият Кирил“, но нито там, нито в никоя друга от старите книги аз не съм срещал думата кирилица.
Азбуката, създадена от Климент или от Наум през 9-ти век, е наречена кирилица много по-късно, вероятно в началото на 18 век в Русия – това, умишлено или не, елегантно е заличило българската ѝ следа. То пак добре, че не са я нарекли направо руска, но и без да я наричат така официално, всички там я считат за руска азбука. Навремето присъствах случайно на среща между съветски атомни физици и съветски писатели, към края на срещата един от физиците, украинският академик Мерещяков, ме посочи и се обърна към залата: „Моля ви станете да се поклоним пред човека, представляващ тук малкия български народ, народа, който ни даде азбуката, без която нашите писатели нямаше да могат да си напишат книгите.“ Сред писателите настана смут. Никой от тях не беше чувал това, обратното – те бяха убедени, че азбуката е тяхна и че те милостиво са я подарили на малкия беден и неграмотен братски български народ...
В това са убедени не само руските писатели, не само руснаците. Където и да съм бил в чужбина, стане ли дума че съм български писател, неизменно следва репликата: „А, България, вие дето пишете с руски букви?“
Дами и господа, ако за глаголицата може да се спори кой и защо я е създал (Кирил не е българин и азбуката му е била предназначена за Великоморавия), но тъй наречената кирилица е създадена от българи в България и на нея са написани първите български книги на български език – следователно тази азбука трябва да се нарича българска азбука, както всички други азбуки по света носят името на народа, който ги е създал: гръцка, арабска, китайска, арменска, японска и прочие. Това, че нашата азбука става азбука и на други народи – на руския, на сръбския, на украинския, на белоруския, на монголския народ и прочие, това не ни отнема правото да я наричаме българска. Напротив, това ни дава основание да се гордеем много повече от гърците, защото с тяхната азбука си служат 10 милиона гърци, а с българската азбука – над 250 милиона души по планетата.
При влизането ни в Европейския съюз нашата азбука бе призната официално за една от трите азбуки на Европа и вместо да запишем гордо в европейските анали и да заявим гласно пред целия свят, че това е БЪЛГАРСКА АЗБУКА – нашите държавници, поради традиционно подмазвачество пред Русия, или поради моден национален нихилизъм, а най-вероятно поради елементарно невежество я записаха като кирилица, което, както вече казах, се възприема от латинския свят, че това е руска, или в най-добрия случай, славянска азбука. Как да знаят хората, откъде да е чувал светът, че азбуката е наша, след като ние самите тихомълком се отричаме от нея? Толкова ли много богатства имаме, че така лекомислено харизваме тази наша драгоценност?
Говоря ви всичко това, дами и господа, не за да ви ядосам и да ви разваля празника, нито пък да ви надъхам с фалшив празничен патриотизъм, а само за да ви напомня в тези дни на всеобща омраза и разделение, на интернет и глобализация, че все още ни е останало нещо, което стои високо над идеологиите и политиката, над богатствата и бедността, над краткия ни живот и над вечността, едно последно общо нещо, което ни свързва и обединява, което все още ни кара да се чувстваме един народ – това е българският език и българската азбука.
Нека ги пазим като очите си – без тях като народ ние отиваме в небитието.
Благодаря ви за търпението.
Слово, прочетено на 21 май 2014 г. в Добрич посветено на Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост
Дами и господа,
не знам дали ще успея да ви развеселя, или ще ви натъжа пред настъпващия, както казват, най-български празник.
Тончо Жечев разказваше навремето, че в Африка живеело някакво дивашко племе, което имало странна традиция: всяко ново поколение унищожавало всичко, създадено от предишното поколение и започвало отново от нулата – от каменната брадва. Ако някое поколение успеело да открие, да речем, бронза или, недай Боже, желязото и си направело оръдия и оръжия от бронз или от желязо, следващото поколение ги унищожавало и започвало всичко пак от нулата – от каменната брадва. И така до ден днешен, вече 4000 години, племето продължава да стои на едно място, продължава да живее в каменната ера, размахвайки победоносно каменна брадва.
Мисля, че баснята е прекалено ясна. Защото, какво правят нашите правителства? Всяко новодошло правителство яростно отрича всичко създадено от предишното и докато е на власт не се занимава с нищо друго, освен да „поправя грешките и пораженията“, нанесени на нещастния български народ от предишното правителство. Да поправяш грешките и пораженията – е признание не само че не правиш нищо ново, но и унищожаваш и малкото добро, създадено от другите преди теб.
Така постъпваме ние не само днес, така постъпихме и със социализма. Има една приказка за умния и за глупавия турчин. Глупавият турчин, като види купола на някоя църква, вика: “Съборете храма на гяурите, камък върху камък да не остане!” И събарят църквата. А умният турчин влиза на бял кон в нея и казва: “Превърнете таз хубава църква в джамия!”
Унгарците и чехите постъпиха като умния турчин, запазиха всичко добро, построено при социализма, стъпиха върху него и продължиха нататък. Ний постъпихме като глупавия турчин. Унищожихме всичко добро и сега пъшкаме под развалините на социализма. Чудно е как не изкоренихме полезащитните горски пояси в Добруджа, понеже са дело на социалистическия фараон Червенков...
Трябва да си много тъп и много зъл, за да не виждаш и да не признаваш доброто, създадено от съперника ти, от противника ти, дори от врага ти.
Ожидам да чуя някой лидер да каже сега преди изборите: ако успеем да вземем властта, първото, което ще направим, е да запазим създаденото от нашите предшественици; второ, ще продължим и ще завършим започнатото от нашите предшественици и трето, ще започнем и ние нещо, което, ако не успеем да довършим, ще го завещаем да го довършат тези, които ще дойдат след нас.
На прост български език това се нарича приемственост. Не проумеем ли тази дума, не се ли научим да я прилагаме в живота, не се ли научим да виждаме, да оценяваме и да пазим доброто, създадено от другите – ще продължаваме да тъпчем на едно и също място като онова дивашко африканско племе.
Със същия вандализъм ние се отнасяме и към най-великото нещо, което са ни завещали нашите деди – българският език и българската азбука.
Излишно е да казвам, че ако българският народ оцеля през многовековните робства – оцеля, защото успя да запази езика си. Загуби ли един народ своя език – с него е свършено.
Няма да е изненада за никого, ако кажа, че сега сме пред по-голяма опасност, отколкото по време на робствата. Глобалната интеграция е по-опасна от робството, защото е доброволна, тя заплашва да погълне малките народи не само икономически. В общуването ни със света българският език става все по-излишен. Търговците са най-чувствителните ветропоказатели – вижте витрините им: там все по-рядко се среща българският език. Излишен е българският език и в осмото чудо на света – компютъра.
Още по-голяма опасност дебне езика ни отвътре – ние сами убиваме езика си. Извинявам се, но ме хваща срам, като се вслушам как говорят нашите политически мъже и дами в държавната ни говорилня – парламента. За ораторско изкуство не става и дума. Българските политици и държавници говорят нехаен, немарлив, примитивен, беден, блудкав, груб, развален, просташки български език. Въпросните дами и господа би трябвало да знаят, че това не е техен личен проблем – техният език влияе разрушително върху езика на цялата нация.(Болно ми е да го кажа, но турските народни представители говорят по-добър български език.)
Чистотата на езика ни е държавен стратегически проблем. Не само трябва задължително да се изучава книжовен български език във всички основни, средни и висши български училища – трябва да се въведе езиков ценз за публичните личности. Щом се готвиш за политическа кариера, щом ще ставаш публична личност – научи се да говориш добре. Или пък мълчи – в името на народа!
Щетите, които сами нанасяме върху езика си, стават отчайващо видими от историческа гледна точка. Някогашният наш български език е имал щастието да бъде един от най-богатите, най-многозвучни езици на света (сега има нещастието да е един от най-бедните). Съдейки по глаголицата и по кирилицата, той е имал 26 съгласни и 18 гласни (по няколко а-та, е-та, и-та, о-та, у-та, ъ-та – носови, широко носови, малки носови, отворени, затворени, възходящи, низходящи, дълги, къси, меки, твърди, дифтонги) – всичко 42-44 звука.
Днес българският език има 30 буквени знака, 20 съгласни и 10 гласни. Изхвърлени са 6 съгласни и 8 гласни. Няма ги – просто сме ги изяли. Аз не знам друг народ така канибалски да се е отнесъл към своя език.
Някои от звуковете са отпаднали по естествен път – от леност и немара, други обаче са премахвани насилствено. Второто вършеха нашите езиковеди със своите правописни реформи. Намеренията им вероятно са били благородни – премахвайки излишните според тях букви, изразяващи приблизителни звукове, да опростят правописа, да направят писмеността по-демократична, общодостъпна и лесна, без да подозират, че по този начин опростяват самия език. Защото писмеността постепенно започва да диктува изговора.
Но загубеното – загубено, да се помъчим да съхраним онова, което все пак е оцеляло. Тъй или иначе, нашата азбука има честта да е четвъртата по разпространение световна азбука след китайската, латинската и арабската. Навремето, когато сменяхме националния си празник, аз бях един от хората, които настояваха национален празник на България да стане 24 май, за да обявим гордо пред света, че повече от всичко ценим създадената от нас своя писменост, своята азбука, върху която е изградена не само нашата култура, но и славянската цивилизация. Уви, това не стана.
Може би защото ние вече не считаме азбуката за своя?!
Не се учудвайте на въпроса ми, дами и господа, не се шегувам. Подведен от заученото в училище, и аз съм повтарял разпространяваната от наши историци „грешка”, че Климент бил нарекъл изобретената от него азбука кирилица в чест на своя учител Кирил.
В житието на Климент се казва, че той „изобретил и други форми на буквите за по-голяма яснота от ония, които изнамерил мъдрият Кирил“, но нито там, нито в никоя друга от старите книги аз не съм срещал думата кирилица.
Азбуката, създадена от Климент или от Наум през 9-ти век, е наречена кирилица много по-късно, вероятно в началото на 18 век в Русия – това, умишлено или не, елегантно е заличило българската ѝ следа. То пак добре, че не са я нарекли направо руска, но и без да я наричат така официално, всички там я считат за руска азбука. Навремето присъствах случайно на среща между съветски атомни физици и съветски писатели, към края на срещата един от физиците, украинският академик Мерещяков, ме посочи и се обърна към залата: „Моля ви станете да се поклоним пред човека, представляващ тук малкия български народ, народа, който ни даде азбуката, без която нашите писатели нямаше да могат да си напишат книгите.“ Сред писателите настана смут. Никой от тях не беше чувал това, обратното – те бяха убедени, че азбуката е тяхна и че те милостиво са я подарили на малкия беден и неграмотен братски български народ...
В това са убедени не само руските писатели, не само руснаците. Където и да съм бил в чужбина, стане ли дума че съм български писател, неизменно следва репликата: „А, България, вие дето пишете с руски букви?“
Дами и господа, ако за глаголицата може да се спори кой и защо я е създал (Кирил не е българин и азбуката му е била предназначена за Великоморавия), но тъй наречената кирилица е създадена от българи в България и на нея са написани първите български книги на български език – следователно тази азбука трябва да се нарича българска азбука, както всички други азбуки по света носят името на народа, който ги е създал: гръцка, арабска, китайска, арменска, японска и прочие. Това, че нашата азбука става азбука и на други народи – на руския, на сръбския, на украинския, на белоруския, на монголския народ и прочие, това не ни отнема правото да я наричаме българска. Напротив, това ни дава основание да се гордеем много повече от гърците, защото с тяхната азбука си служат 10 милиона гърци, а с българската азбука – над 250 милиона души по планетата.
При влизането ни в Европейския съюз нашата азбука бе призната официално за една от трите азбуки на Европа и вместо да запишем гордо в европейските анали и да заявим гласно пред целия свят, че това е БЪЛГАРСКА АЗБУКА – нашите държавници, поради традиционно подмазвачество пред Русия, или поради моден национален нихилизъм, а най-вероятно поради елементарно невежество я записаха като кирилица, което, както вече казах, се възприема от латинския свят, че това е руска, или в най-добрия случай, славянска азбука. Как да знаят хората, откъде да е чувал светът, че азбуката е наша, след като ние самите тихомълком се отричаме от нея? Толкова ли много богатства имаме, че така лекомислено харизваме тази наша драгоценност?
Говоря ви всичко това, дами и господа, не за да ви ядосам и да ви разваля празника, нито пък да ви надъхам с фалшив празничен патриотизъм, а само за да ви напомня в тези дни на всеобща омраза и разделение, на интернет и глобализация, че все още ни е останало нещо, което стои високо над идеологиите и политиката, над богатствата и бедността, над краткия ни живот и над вечността, едно последно общо нещо, което ни свързва и обединява, което все още ни кара да се чувстваме един народ – това е българският език и българската азбука.
Нека ги пазим като очите си – без тях като народ ние отиваме в небитието.
Благодаря ви за търпението.
