Никола Иванов

„ХАЙКА ЗА ВЪЛЦИ“ НА ИВАЙЛО ПЕТРОВ И „ЛОВЕЦЪТ НА ДИВИ ПАТИЦИ“ НА ТОДОР РИЗНИКОВ. ПАРАЛЕЛИ.

Спомням си средата на 80-те години на миналия век, когато се появи романът на Ивайло Петров „Хайка за вълци”. Получи се известно стъписване, защото гледната точка на автора бе в противовес на издаваните до тогава и познати идеологически клиширни подобни книги. Ивайло Петров хвърли камък в блатото – в романа си разкриваше неща, които се знаеха от по-старите поколения, тъй като последните бяха свидетели на описаното време и събития. Възникналите полемики „за” и „против” позицията на автора бяха само върха на айсберга. Ив. Петров си позволи открито да разголи неща, които се знаеха от свидетели на случилото се, но съществуваше неофициално табу върху темата по отношение на истината за станалото. Впрочем, споровете бяха главно в идеологически, а не в художествен смисъл. Защото като художник писателят Ивайло Петров бе трудно атакуем и от най-големите си недоброжелатели.
Но в българската литература почти 20 години преди „Хайка за вълци”, през 1965 г., се появи една книга, която не по-малко смело повдигаше завесата на случилото се в българското село през първите години след 9 септември 1944 година.1 Това е първата част на романа на Тодор Ризников „Ловецът на диви патици”. Писателят бърка в раната и търси причините за провала на една идеология и политика, която е в разрез с психологията на човека като индивид. Романът е замислен в няколко части. Реакциите срещу него не закъсняват. През 1967 година в „Държавно издателство – Варна” Ризников представя за печат книга втора на „Ловецът на диви патици”. По ръкописа има две рецензии – на Генчо Стоев и на Кръстю Куюмджиев. Очевидно и двамата са имали бележки, но по същество са подкрепили ръкописа, защото мнението и на двамата рецензенти е, че ръкописът има качества и трябва да се работи по него, за да се подобри. Подписан е договор между издателството и Ризников, според който ръкописът в окончателен вариант трябва да бъде предаден до 30 септември 1968 г.
Междувременно през лятото на 1968 г. се случват чешките събития. Пражката пролет променя ситуацията; цензурата и службите настръхват. Това неминуемо се отразява върху „идеологическия фронт” и страхът взема връх. В издателството настъпва смут от идейно-политическо естество.
За редактор на ръкописа от издателството е определен Атанас Мочуров. Ризников уж се съгласява да премахне, а след това отново възстановява редица пасажи зад гърба на Мочуров. Така или иначе се стига до някакво решение да бъде издадена втора книга на „Ловецът на диви патици” в обем от 20 издателски коли вместо първоначално заплануваните 30 коли. Очевидно е било решено да се премахнат неприемливите за издателството части. Така или иначе, книгата е дадена за печат на 12.ХІ.1969 г. Можем само да предполагаме какво се е случило междувременно, защото завеждащият редакцията и редактор на книгата Атанас Мочуров прави докладна записка до издателството (22.ХІ.1969 г.). Във връзка с тази докладна записка в края на ноември 1969 година се провежда специално заседание по повод евентуалното подписване за печат на книга ІІ на „Ловецът на диви патици” на Тодор Ризников. От Протокола на заседанието научаваме важни неща за ситуацията около книгата. Очевидно смущенията и страховете са основно от идейно-политически смисъл. В заседанието участват Димитър Христов, Атанас Мочуров, Петър Алипиев, Гергана Калчева, Таня Манолова и Директорът на издателството Стефан Николов. От Протокола се вижда, че художествените бележки не са толкова важни; някои от тях са напълно основателни и лесно отстраними. Мочуров още в началото заявява: „Смятам, че втората линия, в която се говори за въоръжената борба против народната власт (горяните – б.м., Н.И.) е излишна, несвързана с главната повест. Остава, че тази линия, която аз наричам патриотична, също така беше пришита с бели конци.”3
Г о р я н с к о т о  д в и ж е н и е – това е първото голямо притеснение и смущение от ръкописа!
Всъщност истинските възражения към ръкописа откриваме в края на протокола, който ще си позволя да цитирам изцяло, с малки несъществени изключения, защото разкрива Истината:
 
Стефан Николов: – Ние взехме становище в 30 издателски коли да бъде завършен романът „Ловецът на диви патици”. Изясни се да бъдат премахнати от ръкописа м а к е д о н с к а т а   л и н и я,   г о р я н с к а т а   ч а с т   и   и д е й н о   о ч и с т я т   о с т а н а л и т е   ч а с т и   о т  к н и г а т а (р.м., Н.И)... Виждам неоправдани големи отстъпки от страна на др. Мочуров, които са във вреда на издателството. Издаването на тази книга ще бъде една плесница, от която ще бъде мъчно да предпазим издателството. Неизбежно ще бъде поставен въпроса, защо издателството
3. Пунктоацията и правописът са запазени, както е в протокола.
е издало тази книга, като се има предвид с т а н о в и щ е т о  н а  ч л е н о в е   н а   П о л и т б ю р о   н а   ЦК н а БКП  з а   м и н а л а т а   м у   р а б о т а (р.м.,Н.И.).3
 Не може да се защитава ръкописът, когато не отговаря на изискванията. Тогава ръкописът не подлежи на подпис. И м а  м н о г о   г р у б а   п о л и т и ч е с к а   т е н д е н ц и я .  Е д н о   н е в я р н о   т ъ л к у в а н е   н а   п о л и т и ч е с к и я   ж и -     в о т  у  н а с   (р.м.,Н.И.). Не всички прояви на героите са мотивирани. Неговият герой Стоян е един човек – нестабилен. Преди и след 9.ІХ. е ремсист, а по-късно горянин. Но неговото поведение в тези събития е конюнктурно. Няма свое становище. Друг герой – Чантов е преди 9.ІХ. член на РМС. В полицията не издържа и след това става организатор на горяните и участник в борбата срещу народната власт. Други герои – От народния съд се съдят: Стоян – ремсист, Олюлюнгата – ятак. Докато Серт Йордан, Дели Илко и дядо Гургул имат очертани позиции, то Стоян свои позиции няма. Той непрекъснато се мени. Ще го видим легален, след това нелегален, докато накрая се свързва с бандитите. Казвате, няма деформирани младежи. Аз не виждам образът на младеж, който да е положителен. Най-положителен образ е Стоян. Да вземем Матей. Да земем тримата от комитета. Тримата са сектанти – догматици. Стоян става горянин, Огойски – също горянин, Петрунски – началник на МВР е партиец, ухажьор на жената на убития старши полицай Даймян. Милиционерът Атанас носи скърцащите ботуши на Даймян. Една грозотия. И се получава една долна клевета. Можем ли да приемем, че този народен съд, който съди у нас е взел толкова много жертви, може ли да се говори за мародерство на разстреляните фашисти? Как са допуснати тези моменти в ръкописа?
 Политическата борба вътре в село – авторът не вижда тази борба. Борбата не се води между класовите сили. Борбата се води на друга основа. И затова се получава, че партията организира и води борба срещу комунистите. Партийната организация е арена за изява на мошеници, спекуланти; под защитата на партийния секретар те оглавяват цялата организация. Партийният секретар е бил политически затворник. Но той е предател, егоист, груб материалист, кариерист, и стига дори до убиец. Той разбива партийната организация. На всички земни слабости е носител партийният секретар. Неща невероятни. Не само може да се каже, че боите така са сгъстени, че не предават вярно политическата обстановка, но и на места я насочват определено срещу нас. Партийната организация е изместена от нейното естествено русло. Далеч съм от мисълта, че авторът съзнателно е търсил тия неща. Действителността се вижда през очите на Стоян. Той е деформиран като човек, затова и изложението не носи верна атмосфера на разглеждания период. Книгата очевидно не е за издаване.
Не можем да си играем в този ръкопис на либерализъм, недоразбрали, недооценили, невидяли. Не може да се приеме за нормално нравствено-етичния заряд на книгата, да се носи от християнския морал и етика. Дядо Гургул е привърженик на това.
Т а к а,  к а к т о  е  п р е м а х н а т а  м а к е д о н с к а т а   л и н и я,  д а  с е   п р е м а х н е  л и н и я т а   н а   б о р б а т а   н а   о р г а н и т е   н а   МВР  с   г о р я н и т е.  И з л и ш е н  р а з г о в о р  и м а х м е  с  др. М о ч у р о в,  ч е  а к о  т а з и   л и н и я   н е   е   п р е м а х н а т а,   р ъ к о п и с а   т р я б в а   д а    с е   д а д е  н а   о р г а н и т е   н а  МВР (р.м.,Н.И.). Такъв стил ще погребе и цялото издателство
И така – съдбата на книгата е решена. Ръкописът е спрян!  С писмо № 642/5.V. 1970 г. издателството уведомява Т. Ризников, че разваля договора. На Ризников междувременно е изплатена авансово малка част от хонорара, който е 30 лева за кола – абсолютният минимум, вместо по 60 лв., както предлага редакторът Мочуров.
Т. Ризников завежда дело в районния съд във Варна срещу Държавно издателство – Варна с иск да му бъде изплатен хонорар от по 60 лева за кола за неиздадения ръкопис по вина на издателството (гр. дело №387/71 г.). Варненският районен съд определя три вещи лица, които да се произнесат по ръкописа „Ловецът на диви патици” за „идейно-политическата стойност на същото”. Мнения изпращат Иван Цветков и Тончо Жечев. Заключенията на двамата са диаметрално противоположни. Иван Цветков заявява: „В този вид авторът, нито нашето общество биха имали полза от издаването на романа. Напротив, с този негативен патос, с тази силно деформирана картина на епохата след 9.ІХ.1944 г. той може да окаже вредно влияние, отрицателно възпитателно въздействие върху читателя, особено върху неизкусения читател”.
Тончо Жечев в 5 страници рецензия с дата 21 август 1971 г. защитава ръкописа. Разбира се, той има бележки от художествено естество, но заключава без колебание: „Смятам, че Варненското държавно издателство може да издаде втората част от романа на Тодор Ризников „Ловецът на диви патици”, след като при редактирането се отстранят посочените недостатъци”. В рецензията няма забележки от идейно-политически смисъл. Но за да не могат бележките му от рецензията да бъдат тълкувани в ущърб на ръкописа, с нарочно писмо от 14.ХІІ.1971 г. Тончо Жечев е категоричен: „Като вещо лице по делото на Тодор Ризников с Варненското издателство за издаване романа „Ловецът на диви патици” и като рецензент на „Комитета по печата” считам за необходимо да дам следните пояснения:
1. Отделните бележки, които съм направил за романа  н е  м о г а т (р.м.,Н.И.)   да се тълкуват в смисъл, че имам каквито и да било резерви за издаването на „Ловецът на диви патици” – книга втора.
2. Готов съм да стана редактор на книгата, ако това се счете за необходимо.”
Разбира се, Ризников губи делото. Но самият факт, че завежда такова срещу Държавно издателство (фактически срещу държавата) в ония времена, говори сам по себе си.
Но Ризников не се отказва от ръкописа на „Ловецът на диви патици”. През 1977 година предлага книгата в издателство „Народна младеж”. Рецензенти на ръкописа са Т. Жечев, Кр. Куюмджиев и К. Кюлюмов. И трите рецензии са положителни и в края на 1979 година „Ловецът на диви патици” излиза като книга първа в 6 части.1[4] Към изданието от 1965 година са прибавени две нови части: пета част – „Стълб разделен”, и шеста част – „По самодивски игрища”. Учудващо е как Кюлюмов е допуснал „идейно недоглеждане” по отношение на ръкописа. Предполагам, че се е предоверил на Т. Жечев и Кр. Куюмджиев. След излизането на книгата цензурата е открила своя пропуск, но вече книгата е издадена.
Обаче... Т. Ризников изчаква и през 1981 година, малко повече от година след излизането на допълнената книга първа, предава в същото издателство останалата неиздадена част от „Ловецът на диви патици” – книга втора. С това продължение творбата завършва. Ръкописът е отново от шест части, в почти същия обем, като книга първа на романа. Но вече бдителността е на ниво и шансът за издаване е нулев.
Между „Хайка за вълци” на Ивайло Петров и „Ловецът на диви патици” на Тодор Ризников могат да се направят известни паралели, защото несъмнено съществуват. Голяма част от събитията, които се развиват в романа на Тодор Ризников се случват в Лонгоза, Камчийско, Варненско, Шуменско, Провадийско, но поради наличието на горянската и македонската линии част от действията се пренасят в Асеновградско и Пиринска Македония. В „Хайка за вълци” действията протичат също в североизточна България – в Добруджа, Варненско, Провадийско. Но те са минимодел на случващото се из цяла България – в Добруджа, Тракия, Странджанско, Пиринска Македония, навсякъде из страната. Това е периодът, когато започва колективизацията в българското село, създаването и изграждането на ТКЗС-та и насилственото принуждаване на работливите, инициативни и доказали се като добри стопани селяни да влизат „доброволно” в кооперативите. Двата романа са сходни по място на действията в тях (при Ризников само в част от „Ловецът на диви  патици”). Другите прилики са в сходната основна тема в романите.
Ивайло Петров и Ризников описват по подобен начин насилията при създаването на ТКЗС-тата, умело въплъщават идеите си в образите на ключовите си герои. Двата типа комунистически функционери в „Ловецът на диви патици” олицетворяват председателят на новосъздаденото ТКЗС – Драгия Зарезан, и партийният секретар на селото – Йовчо Кирев. Драгия е по-умерен, по-човечен комунист. Той се стреми да сведе насилията и принудата до минимум. Но макар и по-кротък, той също е достатъчно последователен при колективизирането на земята и добитъка. За него приляга приказката „со кротце, со благо...”. Привърженик е на постепенния натиск, на юмрука в ръкавица, защото е убеден, че работи за правдата и доброто на съселяните си от Сърт.
Различен образ на комунист е партийният секретар Йовчо Кирев. Той е привърженик на бързите, безкомпромисни и железни действия към „враговете” и „гадовете”. Лепнат ли някому подобен етикет, не го чака нищо добро.
Стоян Кралев е адекватният, сходен по манталитет герой в „Хайка за вълци” на Йовчо Кирев от „Ловецът на диви патици”.. Той има известни далечни прилики с характера на Драгия, но когато се налага въобще не се церемони, безкомпромисен е до жестокост като Йовчо Кирев. Но истинският аналог на Драгия Зарезан от „Ловецът на диви патици” е Илко Кралев от „Хайка за вълци”. Както Йовчо Кирев упреква Драгия Зарезан в мекушавост, по същия начин Стоян Кралев упреква брат си Илко Кралев: „...Както си и и знаех – старата тактика на изчакване и хленчене. На либералничене и милосърдие...Това е то революцията. С каквито и думи да я определяш, това си е тя – да организираш народа и да го водиш напред към нещо ново и по-добро за него през трудности, през страдания, пък ако се наложи, и през кръв.” Тръпки ни побиват от фанатизма на Стоян Кралев: „Партията никога не греши, следователно и партийният секретар, който работи по нейни указания, не греши. Аз съм войник на партията и каквото тя ми заповяда, това правя. Сега тя иска от мене на всяка цена (на всяка цена!) да се основе отново ТКЗС и аз съм длъжен да действам така, че то да се основе, дори ако трябва да заплатя с живота си.”
И в двата романа личните съдби на отделните герои постепенно изграждат общата картина на събитията. Получава се така, че в ТКЗС-то се записват най-бедните селяни, най-неинициативните. Героят на Ризников Шидер Сербезов говори: „ – С властта трябва да се пипа умната! А комунистите, какво? Още от първия ден се объркаха. На девети вземаха властта, на десети оземлиха голтаците. Добре, ама сетне се сапикьосаха и взеха да ги навиват да влизат в текезе. А ония гладни, невидели свое нещо, дърпат се. Оплетоха се другарчетата като петли в кълчища. Да видим накъде ще му излезе краят. Както я карат с нарядите и доставките, ще бият и фашистите.” А ето какво казва Солен Калчо от „Хайка за вълци” при опит да го агитира Илко Кралев: „ – За текезето ли намекваш? Остави се, холан, от половин година вървят подире ми. Носа си да покажеш навън от къщи, лепват се за тебе и подай, та подай молба за членство в текезето, там ти е мястото. Нали е доброволно членството бе, джанъм, защо тогаз ходите подире ми и ме притискате, питам ги. Нямам нищо напротив, думам им, направете го, както сте го намислили, нека да видим докъде ще докарате работата, ако е хубаво, ще дойдем и ние. Кой е будала да бяга от хубавото? Събраха се, решиха да го образуват, а хора не им стигат. Осемдесет души комунисти имат, ама и те не щат, разбягаха се.” И още: „ – Че какво да ѝ разбираш на политиката! – засмя се той простодушно. – Политиката – където ти отърва. Опозицията нищо не ми дава, ама и нищо не ми иска. И комунистите нищо не дават, а всичко искат. И зърното, и млякото, и вълната, и земята. Както са почнали, и гащите ни ще свалят. Каква власт е, дето все иска, а нищо не дава?” Агитаторът Матей от „Ловецът на диви патици” не прибягва до насилие, а до икономически натиск и принуда, а това е най-голямото насилие. Затова отнемат най-плодородната земя от богатите и я дават на кооператива. Същото се случва и в „Хайка за вълци”.
И в двата романа комунистическите функционери интуитивно съзнават, че най-личните стопани са естествените водачи, защото са се доказали с труда и предприемчивостта си през годините. Ето защо те биха били решаващ пример и примамка за влизане в ТКЗС-то за останалите. Сред тях са Серт Йордан, Костандовите, Шидер Сербезов и други в „Ловецът на диви патици”. Но никой от изброените не иска и да чуят за коопериране. Понеже добре познават съселяните си и техните качества.
В „Хайка за вълци” Илко Кралев е определен от Стоян Кралев да агитира Киро Джелебов: „Имаше десетина души, към които трябваше да се подхожда по-специално поради авторитета им пред селяните. Смяташе се, че ако тези стопани се запънат и откажат да влязат в ТКЗС още в самото начало като основатели, ще разколебаят и останалите, и обратно, ако влязат, ще повлекат и други след себе си.” Освен Киро Джелебов извън ТКЗС остават двадесетина лични стопани, между които е Иван Паламарката.
Натискът е непрестанен и силен. Следват кооперирането на лозята, животните... Хватката е желязна, нарядите за частниците стават непоносими. В „Ловецът на диви патици” най-големият подарък за Драгия на сватбата на сина му са заявленията на Топчи Димитър и двама от Костандовите – Васил и Слави – за влизане в ТКЗС.
Крепостта на частниците започва да се предава отвътре – терорът дава своите резултати. Навръх Коледа с коледарски песни национализират вършачката, трактора и двете воденици на Сербеза – все в името на народната власт. За ситуацията говори Киро Джелебов от „Хайка за вълци”: „Текезесето расте, блокира земята и малко по малко ни изтласкаха на края на землището. Дадоха ни по-лоша земя, натовариха ни с данъци и държавни доставки и все пак изкарвахме повече от текезесарите. При тях имаше голяма бъркотия и трудоденят им се плащаше в стотинки. Някои зарязаха къщи и имоти и отидоха по градищата да вадят суха пара.”
 В романа на Ивайло Петров насилствените вкарвания на частниците в ТКЗС са съпроводени с драми, които нерядко преминават в трагедии – инфаркти, болести, самоубийства... Сломен е най-после и Киро Джелебов в „Хайка за вълци” – за да получи ОФ бележки за синовете си, условието е да подаде молба за влизане в ТКЗС-то. В безизходицата Джелебов прави опит да се самопогребе... А романът на Ивайло Петров завършва така: „Извади Библията от шкафчето, взе мастилото и както си беше с пушката на рамо, написа в полето на последния лист на семейния летопис: „Киро Джелебов уби Стоян Кралев на 24 декември 1965 година.” Скъта Библията в шкафчето и излезе.” Мотивът за възмездието е част от хуманизма на „Хайка за вълци”.
Елин-Пелиновска сила има моментът в „Ловецът на диви патици”, в който нововластниците посягат на ореха на Олюлюнгата: „– Няма да ви го дам това дърво да го сечете! Няма! Ако ви се е присякло толкова, та ви е прихванала щръклицата, сечете тръни, та си заградете дворовете! Лесно е да се оплячкоса чуждото имане, защото не си имал свое – да го откъснеш от сърцето си, да го опазиш... Няма да ви дам ореха! Ако сечете, почнете от мене...” Олюлюнгата вади пищов, за да брани своето. И по-нататък: „– Из корен да изтръгнат дървото! Из корен! Това не са хора, а зверове! Какво добро можеш да очакваш от такива, тяхната мамица! Комунисти...”
Книга втора на романа-хроника „Ловецът на диви патици”1 се състои също от 6  части, както и книга първа. Ризников доразвива сюжета и персонажите от първата книга, като залага, както вече отбелязахме, на горянството и събитията в пиринския край през втората половина на 40-те години – време, през което Държавна сигурност насилствено принуждава българското население да се самоопредели като македонско. Разказът отново се води от Стоян. Властите превръщат в противници и врагове дори хора като ремсиста Стоян. Горянин става и Стойчо Сербезов, също комунистически симпатизант и активист преди 9 септември 1944 година. „Кого направихме ние идеен враг на комунизма и защо? Така ли наистина показахме нашата голяма правда по Йовчокиревски?” – разсъждава главният герой на книгата Стоян.
Йовчо Кирев и Джогата продължават да издевателстват над съселяните си, а Джогата откровено ги изнудва. Дребнави, зли и отмъстителни, алчни, несправедливи и властолюбиви, двамата спечелват омразата на голяма част от съселяните си. Джогата прави опит да ограби поп Костадин и едва не загива от кръста на свещеника. Затова не е изненада и появата на листовката на „щаба на БНВ”: ”Българи, нека ви служат за пример Олюлюнгата и Стоян Демирславов, които убиха болшевишкия агент Драгия Тодев. Той, макар и с една ръка, успя да изгребе хамбарите на цялото село и да подлъже инак честни и добри стопани да се откажат от свободния живот и да се впрегнат в ярема на комунистическата робия – ТКЗС. Щабът на БНВ поздравява доблестните борци, а народната памет не ще ги забрави в деня на победата! Нека тяхното оправдание от ОФ-ският съд не заблуждава никого. Когато са натясно, комунистите щат – не щат трябва да правят мили очи на трудовия народ.
Характеристика на Йовчо Кирев и Джогата прави и Демир Слав на събранието пред партийния началник от окръжен мащаб Замфиров: „–  Та какво да ви кажа? Има ги всякакви! Такива де, на които е угодна лъжата вместо истината! Драгия не можеше да ги търпи и много-много не се разправяше с тях, ама новият кмет държи на буквата и косъма го цепи на две! И писаря му Уцаца, и той като него! Кажат ли по телефона – срок две недели, Йовчо Кирев разбира два деня! И потоп да стане, селото да се подпали – те приключват нарядите, оженват и покосяват! С една дума, всичко е наред! А като погледнеш, нищо не е свършено, но те казват: приключихме! Само това си знаят! Предсрочно! Всичко карат предсрочно! А като им кажеш на четири очи: вие там, предсрочно сте пресрочили всички срокове, веднага те изкарват гад и контра!... Ето новия кмет има една такава приказка, а тя е от скоро, и му я каза Джогата, дето му е като везирин: „Такъв лаф да няма!” Град да бие, огън да гори – такъв лаф да няма! Синът му Джогата, малката Джогичка, получил двойка по не знам колко предмета и това го крие от баща си. И то така го крие, че цяло село го знае, ама Джогата знаете ли какво рече: „– Двойка ли? Такъв лаф да няма! Такова нещо да не се чува из селото!...” Това е характерно за цялата страна, защото лъжата властва над истината. А Стоян Демирславов обобщава: „Имаше една истина – истината на Ленин и Сталин.”
По внушение на Джогата започват да се търсят врагове с партиен билет. Така по-свестните са отстранени от властта. Джогата успява подло да рекетира Йовчо Кирев и да го настрои срещу Дели Илко. В резултат на това Дели Илко – един добродушен, много почтен, честен и достоен човек – хваща гората.
Обобщение и характеристика на ситуацията прави и Тане, обръщайки се към Стоян: „– ... Нима не знаеше, че зад Йовчо Кирев, такъв, какъвто го гледаш, стои голяма сила. Защо не я видя? Йовчо Кирев като човек може да е нищо. Може да не струва и една лула тютюн. Но той е облечен във власт. Ти чувал ли си го като казва: „Зад мене стои държавата! Зад мене стои партията! Това, байо, е държавен печат, а тия купища листи – партийни директиви!”
А ето думите на Иван Шибилев към Стоян Кралев в „Хайка за вълци”: „ – Цял съм внимание и затова те гледам и се чудя как един полуграмотен селянин, който до вчера боцкаше дебелия шаяк, сега стои пред мене със самочувствие на господар на мислите и чувствата ми, на душата и сърцето ми. И най-трагичното е, че си вярваш, че имаш право безнаказано да бъркаш в душите на хората с мръсни ръце. Любовта, казваш, имала класовопартиен характер. Кой те е учил на тази висша глупост? Ако съм бил аз, на, разстреляй ме още сега и знай, че си извършил едно велико дело. Такъв циник си го заслужава. Ах, Стоенчо, Стоенчо, кой се е надявал, че от тебе ще се излюпи такъв шаячен властник? В какви занаятчийски ръце попаднаха нашите светли идеали, за които бяхме готови да дадем и майчиното си мляко, а? И как си се префасонирал! Куртката сталинска, каскетът сталински, мустаците сталински и лявата ръка в копчелъка на куртката тикната по сталински. Цял Джугашвили. Не, Кралешвили!” Мона също прави характеристика на Стоян Кралев, когато иска да ги раздели с Иван Шибилев: „ – Ти си жесток и безмилостен, ти знаеш само да се разпореждаш с душата на човека. Нямаш ни сърце, ни душа.” Стоян Кралев е и против любовта на брат си Илко с Нуша Пашова, защото е дъщеря на „предател”. С подковани сталински ботуши Стоян Кралев безцеремонно влиза, гази и тъпче в личното пространство, в най-интимната човешка съкровеност, каквато несъмнено е любовта. Подобно е и поведението на Йовчо Кирев в „Ловецът на диви патици”.
Основната сюжетна линия в „Хайка за вълци” и книга първа на „Ловецът на диви патици” са насилията при създаването на ТКЗС-тата. Двамата писатели описват по сходен начин тези събития. Но Тодор Ризников е по-рязък, повече политизиран, по-силни са акцентите върху това, по-директен е. При Ризников е по-откроено политическото, то е по-директно, бих го нарекъл по-яростно – в диалози, монолози, пасажи.
Тодор Ризников е по-непосредствен, той не влиза в сложни философски политически размишления, неговите герои се движат от прагматични политически цели. Политическото противопоставяне е в основата на „Ловецът на диви патици”, социалните проблеми са повече политически мотивирани. Докато при Ивайло Петров политиката е повече като ехо, повече споменаване, катаклизмите са някак си по-опосредствани. Но в „Хайка за вълци” нещата са по-фундаментални, по-философски и обобщаващи. Показателни са разсъжденията на разказвача за същността на революциите: „Революциите се извършват с насилие и винаги съм се питал как може да се постигне една хуманна цел с нехуманни средства. Преди известно време, когато разговаряхме с Александър Пашов и Илко Кралев, стана дума за това и те се опитаха да ми докажат, че революцията (имаха предвид социалистическата) не е и не може да бъде неетична и неморална. Революцията е коренна промяна на икономическия, а като следствие на това и на духовния живот на обществото...Човекът се променя, но също механично. Подобрява материалната и техническата си култура, но в нравствено отношение не се променя. А целта на всяка революция е именно нравствена.”
Историята е повече в „Ловецът на диви патици” поради темата за Македония и горянския сюжет в романа. Сред централните образи в книгата е прославеният войвода Тане Николов. Край него са събрани и други македонски войводи и патриоти като Тодор Хвойнев, Мамин Кольо и др. Всички те мечтая да видят България най-после обединена и свободна – държава в истинските си граници. Тане Николов стреля по Яне Сандански, подозирайки го в съглашателство, но не го убива, защото съзнава, че Яне, като него, мисли за България, мечтата и бляновете му са същите. „Не беше ли Яне Сандански фанатик, когато се хвърли в прегръдките на младотурците? Е, същият този пирински цар разбра ли грешката си по-късно? Разбра я! А ние защо? Защо предадохме Тракия и Македония? Защо стигнахме до самоубийство и защо го защитавахме така яростно? Видите ли, ние ще умрем, не ще възкръснем за нов живот! Това са неща, които не могат да не те изкарат от кожата! Затова и аз побягнах при ония от Асеновград... И за да си представиш как съм живял, ще ти кажа само, че се чувствах като бял гарван между катранено черните гарвани.” – горчиво говори Тане войвода. Това е македонската линия в книгата. Сурови, но правдиви са упреците на Тане войвода към тогавашната комунистическа власт: „Вместо да преградят пътя на Димитруш, българските власти, слепи и хипнотизирани, правеха тъкмо обратното. С колене и бесене „царят на Пирин” едва ли щеше да изчисти всички бугараши от училищата, затова пък официалните държавни органи се заеха да завършат делото на македонстващия разбойник. Тия, които димитрушевци не можаха да избесят, бяха пратени във вътрешността! А в българските учиища се настаниха „просветители” от Скопие! А за едно късо време цяло Пиринско се напълни с пътуващи книжари, проповедници и дори харамийстващи попове...” Ризников продължава с пасажи на Георги Димитров: „Под предлог, че водят борба против великобългарския шовинизъм, с помощтта на държавния апарат и всички други обществено-политически организации тук се водеше бясна борба против всичко българско, против българския народ, против българската култура!” На идеологическите пазители не им се нравят признанията на Георги Димитров. Последните се цитират само пред комунистическите функционери от високите етажи, но се крият от останалите. В същия документ четем:„Благодарение на нашите собствени грешки, опущения и недоглеждания те превърнаха тоя край, съставна част от България, в край фактически ръководен от Скопие. Така се получи недопустимото положение в Пиринския край на държава в държава!”. Трагичен герой е Тане войвода. Преследват го, притискат го, унизяват го и го настройват срещу комунистическата власт, защото е бъларски патриот. И той по неволя става горянин.
Патриотичната позиция е развита и в епизодите, свързани с покръстванията на помаците и грешките на българските власти. Три пъти помаците са покръствани, включително и след 9.ІХ.1944 година. На едно място Т. Ризников припомня „Ситни-дребни като камилчета”, имайки предвид трагичната съдба на репресирания след 9 септември 1944 година писател Трифон Кунев – инкриминиран и забранен тогава.
Тежки думи за комунистите отправя и Батовският водач на антикомунистическата съпротива Стефан Дойков: „... Ял съм им попарата и в Куциян, и в Белене! Няма лагер, в който да не са ме калесвали... Ако ние се вдигнем, те ще го изкрат на децата! Ще се пролее невинна кръв... Аз искам от вас да се дигнете, а от комунистите – да окървавят ръцете си! Стига тия гробокопачи на нацоналните ни интереси са кощунствали с България! До гуша ми е дошло от постоянните им клетви за вярност и любов! Горкият български народ! Който го яхне, все за него милее! И все добрини му прави! И комунистите... тия дето бяха най-гладни – тия дето мислеха с митинги и „ура” да ни хвърлят прах в очите... Искам най-сетне да смъкна демагогството от лицата им! Нека задникът им лъсне гол! Да ги видите вие колко много ви обичат! Вие по-старите помните Дуранкулак и Шабла...”
Джогата разказва за опита си да агитира Дели Илко да гласува за комунистите: „– Че аз като ходех по агитация „за или против” Отечествено-фронтовската власт, както учено се изразява другарят Йовчо Кирев, дяволът ме изтика да му пъхна една червена бюлетина под самия нос! И какво? Делията подрипна – сякаш не червена бюлетина, а пепелянка го клъвна в сърцето. Ама аз не се оставих: „Вземи, му казвам, вземи да гласуваш за нас!” А той се извъртя тъй, че дебелият му врат скръцна като стогодишен кириш:
— За вас ли да гласувам, твойта мамица, за вас ли? – и взе бюлетината. И докато видя кое и що – гледам го вързал я на едно псе. – За джоги като тебе и тия псета няма да гласуват! – Тъй ми каза Делията, ама хората не го чуха тъй! Добрите хора, да ги поживи Господ, инак го чуха: „За кучешка власт – кучетата да гласуват!”
Измежду хората на властта в „Ловецът на диви патици” се откроява Александър Петрунски. Преди 9.ІХ.1944 г. е подписвал декларация за сътрудничество с полицията, съвестта му е нечиста. Тане Николов притежава страшния изобличителен документ. Постепенно Петрунски се издига в МВР, става окръжен началник на милицията, но документът не му дава покой. И Петрунски е посвоему драматичен и трагичен герой.
Аналог на Петрунски в „Хайка за вълци” е Михо Бараков, който също става окръжен началник на МВР. Изобличаващите доказателства за Михо Бараков са в Илко Кралев и Стоян Кралев, с тях е запознати и ръководителите на БКП от окръжен мащаб. И Михо Бараков, и Петрунски правят опити, включително и чрез убийства, да заличат следите.
И в двата романа има незаконни деца. В „Хайка за вълци” Мелла е незаконна дъщеря на Иван Шибилев, а в „Ловеццът на диви патици” Тане войвода е истинският баща на Тане Огойски. И двамата бащи треперят за децата си и бащински се грижат за тях.
И в „Ловецът на диви патици” и в „Хайка за вълци” откриваме екзистенциални моменти, но много повече са в романа на Ивайло Петров. Неговите екзистенциални разсъждения са за Смъртта, Страха, Смисъла на живота, фашизма, комунизма, за човешката психология, за същността на човека, за когото най-силен е инстинктът му за живот, движи го нагонът. За него народът е стадо, „от човека всичко може да се очаква”, човекът е едновременно чудо и чудовище, в последна сметка човешкият живот е едно поражение. В този смисъл Ивайло Петров е скептик. В „Хайка за вълци” срещаме философи като Софокъл, става дума за антична Гърция и прочее. Ето едно сбъднато пророчество на Ивайло Петров, което говори за неговата зрялост като писател. Иван Шибилев по повод на обвиненията на Стоян Кралев, че манипулира и влияе на Солен Калчо казва: „Ще запиташ дали съм го заплашвал. Не. Казвал съм му само, че ония от Запад ще дойдат. И на тебе го казвам – ще дойдат. Ако при нас не дойдат, при децата ни или при внуците ни ще дойдат. Този свят не е от вчера, знае си работата. Което е било, пак ще бъде.” Това пророчество се сбъдна, сега България е в НАТО и в Европейския съюз.
И в „Хайка за вълци”, както и в „Ловецът на диви патици” наблюдаваме стремеж екзистенцията да замени идеологията. Вероятно авторите съзнават, че без екзистенция всяка идеология е разруха, безсмислие. Атеизмът е сред най-неприемливите идеологии, защото развързва злото, отива се към всепозволеността, за която така страстно говори великият Достоевски. Отвратителни и потресаващи са сцените, когато изгарят иконите в църквата, които са нарисувани от Иван Шибилев в романа на Ивайло Петров.
И в двата романа чрез ретроспекциите писателите уплътняват и логически мотивират проявите на героите и случващото се в творбите, правят книгите по-убедителни и въздействащи.
Длъжни сме да отбележим сюжетните изненади в двата романа, които поддържат фабулата интересна. В книгите има тайнственост, загадъчност, нагнетяващи читателското ни любопитство. Реалност и фикция съжителстват в романите. Неизвестността, недоизказаността, мистериите провокират въображението ни, създават напрежение. Преплетени са множество сюжетни линии и интригуващи събития. Приказните и фантастични елементи съществуват наред със суровия реализъм. Романтика и сантиментализъм са преплетени с обективната реалност. Всичко това обуславя художественото въздействие на романите. Приказното и мистерията, магическото в „Ловецът на диви патици” са по-силни и са основен художествен похват при Ризников, той е така устроен творчески, свидетелство, за което е и неговата „Веда Словена”.
И в „Хайка за вълци” и в „Ловецът на диви патици” има автобиографизъм. И Ивайло Петров, и Тодор Ризников са били свидетели на събитията, които описват. Вероятно са използвали разкази на очевидци и евентуално документи за периода, доколкото е било възможно.
Сатира използват и двамата писатели, но хуморът е повече в „Хайка за вълци”, в „Ловецът на диви патици” почти отсъства. И двете книги са по-скоро мрачни. Тодор Ризников е по-инстинктивен като писател, Ивайло Петров е по-шлифован и дълбок. Ивайло Петров е по-добър стилист, Тодор Ризников е малко немарлив, на места разхайтен като стилистика.
„Хайка за вълци” и „Ловецът на диви патици” са важни романи за времето и събитията около средата на ХХ век в България.

Бележки:
1. „Ловецът на диви патици” излиза през 1965 година в „Държавно издателство – Варна”. Предполагам, че книгата е публикувана, защото рецензент е Ефрем Каранфилов (редактор е Усин Керим). Показателни са отрицателните становищата, реакциите и атаките към творбата от членове на Политбюро на ЦК на БКП. В разговор със съгражданина и писателя Никола Радев Тодор Ризников споделя тревогите си. Н. Радев пише рецензия в защита на романа, която излиза на литературната страница „Хоризонт” в окръжния вестник „Народно дело” (бр.85 от 10.ІV.1966г.). Текстът в известна степен тушира напрежението около романа.
На екземпляра от книгата, подарен от Тодор Ризников на Никола Радев, Ризников е написал: „На Никола Радев – първият, казал добра дума за тая книга – с признателност! 10.V.1980 година. Тодор Ризников.”
2. Повече са цитатите от „Ловецът на диви патици”, защото романът на Тодор Ризников е по-непознат за читателите поради творческата му съдба. Първата книга на романа почти е премълчана, а втора книга излезе съвсем наскоро 42 години след написването ѝ! Отдавайки дължимото на Ивайло Петров и неговия забележителен роман „Хайка за вълци”, трябва да отдадем заслуженото към значимия роман „Ловецът на диви патици” на Тодор Ризников. Това изисква обективността и справедливостта.
3. Документите (Протокол, рецензии) отнасящи се до „Ловецът на диви патици” са от личния архив на Тодор Ризников и бяха предоставени от Стоянка Белинова. Тя предложи и ръкописа на книгата на издателство „Славена”.