Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ПОЕЗИЯТА МОЖЕ ДА МЪЛЧИ"

ПОЕЗИЯТА МОЖЕ ДА МЪЛЧИ

Роза Боянова е автор на 12 книги с поезия, между които „Меда на поезията”, избрани стихове (София, 2008 г., Скопие, 2009 и Букурещ, 2011), книгата с нови стихове „Чернови на млечен път”, 2011. Автор е също на публицистичната книга „Литературни игри с деца или Л`ар педагожик” в съавторство с доц. д-р Красимир Кунчев (1988 и 2006 г.) – единственото у нас изследване на психологията на творческия процес при най-малките. През 1993 г. създава литературно студио „Митични птици” в Бургас, чиито членове са носители на десетки национални и международни литературни награди за поезия. Съставител е на над 40 сборника с творчество на деца и млади поети – обучавани в нейните студио от цялата страна. Имената на нейните възпитаници са сред имената на най-талантливите млади писатели в България.
Носител e на националната награда за лирика “Иван Пейчев” през 2007 г. и Националната награда за дебютна поезия „Владимир Башев”, 1985. Член на Съюза на българските писатели и председател на Дружество „Български писател” в Бургас.
Почетен гражданин на Бургас.





ИМА НЯКАКВА ОНЕМЯЛА КРАСОТА
в срутените покриви,
в ослепените стени
на изоставените къщи.
Предишните животи,
превърнати в оси, дървета и коприва
жужат и избуяват,
за да ги забележим,
неистово желаят да продължат чрез нас
с ужилване,
или със плод забравен на върха,
катеренето в днешното;
да се погледнат с нашите очи
и нещо важно да ни кажат:
От другата страна на същата ограда
върху зелени петолиния на плодни градини,
подскачат оранжеви ноти – кълвачите,
тъжни флейти звънят…

И защо те боли
от тази хармония?




ДЖИН СРЕЩА
в ранния следобед –
облечен в бяло
и облакътен на бара,
красив като мечта,
която бавно ще изпием…
За този наш следобед питат
сухите вълни
и пясъкът разгорещен под ходилата скърца,
но йероглифите, които
гларусите пишат – не запомня.
Затуй на глас повтаря:
с Роза – джин
и тоник с Бина,
вместо лимон – една сърдитка в чашата на плажа –
модерността на ХХ век –
повяхнала госпожица,
седи сама на масата за двама,
прикрива с грим
оная лъскава порочност,
наречена днес “опит
в любовните и поетични откровения”.
По-бедно и от речник на тийнейджър,
бъдещето светло
сред димящи фасове
позира.
Облечен в бяло
и облакътен на бара,
красив като мечта,
която бавно сме изпили,
в среднощен мъж се е превърнал
ранният следобед
и твърде скоро, твърде скоро,
ще види как
Зорницата изгрява.




ТОВА СТИХОТВОРЕНИЕ

На Владо Кецман

Това стихотворение,
което пишем заедно
с мерло върху покривката,
и преди нас Омар Хайям е писал
върху глинените чаши.

И този тост, за който съм изправена,
е дълга приказка, разказвана
далеч на Изток и далеч на Юг,
и се надявам да не свърши никога.
Ако изгубиш нежната способност да се радваш,
покривката ти ще е бяла, цяла ще е глинената чаша
и Крум ще бъде името на хан, изкоренил лозята.
Ала за мен е
гара, от която тръгва детството с един киновагон
и вече близо век пътува без да съм пораснала
Ала за мен е
името на изба, край която съм играла
с пръсти, лепнещи от сладост
И с пчела в косите.
Ала за мен е еликсир божествен с цвят на макове
и вечност.
Затуй –
Това стихотворение,
което пишем заедно
с мерло върху покривката,
Навярно и келнерът след нас ще се чете.




На Д. Лау-Буковска

ПРИСЪСТВИЕТО НА ЯН ТВАРДОВСКИ
в Бургас е,
„За да видиш внезапно”
нещата, които, теб са превърнали в навик
и не те впечатляват.
Денят е облякъл халата на безразличието,
а Ян го разсъблича със свети очи
и ти виждаш истини, безплътни до вчера,
и усещаш твърдостта на едно чувство,
което пробожда.
Времето отмества болката встрани –
само почакай – и ще премине бавно през нея.
Не се опитвай да я промениш
и се опитай да не се променяш.
Тя ще се промъкне в полусънието,
контролирай я доколкото е възможно,
доколкото не е разминаване с това,
което ти диктуват небесата
и молитвите за спасение.
Не позволявай крясък да влезе в утрото,
пък бил той и на птица!
Денят – прочетен стих,
или написан –
след миг започва.
Ще те затрупат
мирис на стачка, кафе и надежди,
многословие, което нагарча.
Не бързай, защото
може да е заръка, а да изглежда заплаха,
да е обида, а да изглежда отбрана –
доброто утро, което пожелаваш!




На Кр. Кунчев

ДА СЕДНЕШ НА ТРИКРАКО СТОЛЧЕ
между редовете
и да подслушаш себе си.
Понякога изричаш метафори, без да чуеш странната им
многочисленост, без да се изненадаш от скрития смисъл.
така ми връщаш част от мен самата – забравена там,
между времената и пространствата, пластовете истини,
лъжи и отнети спомени. Как съм живяла без себе си
досега?
От тази гледна точка – между редовете – виждаш
прозрачните джобове на притискани вълнения,
на загърбени радости. И си мислиш – мога да ги върна
обратно. Трябва само незабелязано да претърся
желанията.
Дори невидим за другите /все пак аз знам, че си някъде
там/, ставаш подтекст на собственото си говорене.
Отваряш се за света и го пускаш в теб целия –
от неподозирана врата.





БОГ Е ОСТАВИЛ КРАСОТАТА
непокътната
в мъглявини, съзвездия, галактики,
в самото тържество на сътворяването.
А земната симетрия къде е?
Майка ми пита Господ укорително.
Тя оттогава чува музиката –
неповторима, необятна и нестихваща.
Това направо промени живота ѝ.
И моят промени.
Прониза ме неназовимото.
И чак сега го изговарям




ПОЕЗИЯТА МОЖЕ ДА МЪЛЧИ
това разбираш,
бягайки към нея.
Когато вече нямаш силует,
ще я докоснеш,
тъй недостоен да си там и да целуваш
нозете,
здравите й сводове
и глезените със издути венички,
опънали прозирната й кожа.
Поезията може да мълчи,
енергии да трупа,
да зарежда паузите с мъдрост.
Поправила с червен молив
домашното и уличното ти присъствие,
тя те очаква.
Толкова е кратък пътят.
Закъде ли бързах?
За да ме стигнеш – казва краят
и доволен завързва възела последен.

Махалото само полита
към свободата – неизвестното.

Роза Боянова

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево