Йорданка Белева е родена на 20.06.1977 г. в гр. Тервел, обл. Добрич. Завършва българска филология и библиотечен мениджмънт. Докторант е в областта на обществените комуникации. Носител е на първи награди за поезия и проза, сред които от Националния конкурс „Веселин Ханчев“ и от конкурса „Рашко Сугарев”. Автор е на стихосбирките „Пеньоари и ладии“ (2002) и „Й“ (2012), както и на сборника с разкази „Надморската височина на любовта“ (2011).



ПАЗАЧЪТ НА МЕДЖЕТА

Алгир идваше на село през летните ваканции. Приятелката ми се влюби в него, аз бях влюбена в историите му.
Тази история я знам от него, той я знае от дядо си. Историите, които се предават от дядо на внук, обикновено пращят от мъжество, независимо дали става дума за битки, или само за сбивания. Всичко обаче се случва в отсъствие на мъжество, иначе не би се случило никога.
Дядото на Алгир някога бил пазач на меджета. Меджето е кърпа за вярност. Специална женска кърпа. Специалното ѝ идва от там, че на това парче плат всяка жена трябва да избродира характерен за себе си и за любовта си знак. Не инициали, не подпис, не картинка. Или пък всичко това в един знак. Любовен знак. Жената трябвало да избродира себе си. Всяка пазела меджето си до сутринта на заминаването на мъжете гурбетчии. На изпращане освен златна паричка, топъл хляб и чорапи, момичето давало и своето медже на избраника си. Можело да се случи така на един мъж да бъдат дадени няколко меджета, но той решавал кое единствено да вземе със себе си. Това било равно на годеж. Дума срещу дума. Дадено медже – казана дума, прието медже – взета любов.
После мъжете, отдалечавайки се от селото, на свой ред давали меджетата на определен за това човек – пазач на меджета. Той прибирал кърпичките в пояса си и ставал най-важния човек в групата. Защото не пазел просто някакви кърпички. Пазел обещания, клетви за вярност, дълг, надежди и страхове. Бдял над любовта през всичките онези нощи на съмнения, защото, освен да стоят в пояса му, меджетата понякога били изваждани. Всеки път, щом чуел въздишка или видел поглед, пратен към друга жена, пазачът на меджетата давал на съгрешилия в помислите си мъж малката кърпичка, извезана от неговата любима, давал му я, за да преспи една нощ с нея. Любовната бродерия първо се свивала под възглавницата, но скоро, дали защото от топлото телата се разширяват, знакът, който носела, растял. Мъжът пренощувал така, а на сутринта любовта се връщала по-силна и тъжна от всякога.
 Бдял пазачът на меджета денонощно над любовта, а самият той любов си нямал. Носел толкова обич в пояса си, пък в душата си нямал от нея. Не защото липсвали хубави моми в селото, имало хубавици, но те вече били дали своите клетви за вярност. Така пазел чужди меджета, а свое изобщо си нямал. И какво прави обикновено човек, когато нещо си няма? Опитва да го добие, но това е трудният вариант. Обикновено, когато нещо си няма, човек отколе посяга към чуждото. Ето как станало.
Ден преди да се върнат в селото, имало обичай мъжете да изпратят първо пазача на меджета. Да разгласи завръщането им. Той влизал в селото и оставал на мегдана, скоро към него тръгвали всички жени, които очаквали хабер от гурбетчиите. Тази, която получела своето медже, го откупвала с паричка и хуквала обратно, за да се приготви за посрещането на любимия си. Тази, която оставала без медже, разбирала, че е останала и без мъж.
Така и станало – влязъл в селото, тръгнали жените за меджетата си и тогава, докато я гледал как идва към него, една такава малка и плашлива, му дошъл куражът да направи тази не дотам мъжка постъпка. Нали ви казах, че историята се е случила без мъжество. Мъж обаче имало, сърцето му се разтуптяло силно и същевременно знаел, че нейното сърце тупка за друг. Жената била чужда, имала си мъж на един ден разстояние от нея. Пазачът на меджета пък имал точно една кърпичка време, за да докосне любовта си и да я грабне. Затова оставил нейното медже последно в пояса си. Раздал останалите кърпички, изчакал да се отдалечат жените, погледнал я право в очите, бил си наумил да ѝ каже, че няма нищо за нея, но не могъл да я излъже.
Първо побързал да я увери, че избраникът ѝ е жив и здрав, но ѝ купил специална невестинска премяна и я очаква наблизо. Искал бил да влязат като младоженци в селото и затова бил заръчал на пазача на меджета да я отведе при него с коня си. За по-голяма убедителност ѝ показал нейното медже, което стояло в пояса му.
Разбира се, че това изобщо не било вярно. По тогавашните родопски закони не можело сама жена да придружава където и да било никой мъж освен своя. Дали момичето повярвало на историята, защото било в предсватбено заслепение, дали защото нямало никой на мегдана, за да вразуми пазача на меджета, но той метнал девойката на коня си. С това мъжеството му се изчерпало. Не знаел къде отиват, нито какво да направи. Знаел само, че иска това момиче. Знаел, че това била любовта, защото вече я познавал. Ако имало някой сред мъжете, който най-добре да познава любовта, това бил именно пазачът на меджета. През цялото време я опознавал, макар да бил само наблюдател в действията ѝ – толкова дни и нощи виждал как може от нищо да расте и от всичко да рухва. Бил виждал мъжките сълзи на любовта през дългите самотни нощи, бил виждал и женските сълзи на любовта, когато се връщал и съобщавал на някоя жена, че има или няма хабер за нея. И тъй като знаел, че любовта се храни от всичко и от нищо, но е важно от чия ръка взема хляба си, решил да изпита момичето дали за обич е гладно, или само за обичта на любимия мъж.
Спрели коня, слезли, огледал се. Били точно на средата между двете села, между двата си живота, между едното медже на обещаната любов и другото, чийто неясен знак се бродирал в момента. И тогава ѝ казал истината. Признал сърцето си. Пазачът на меджета хвърлил своето медже. И зачакал хабер. Докато чакал обаче, през главата му минавали грешни мисли. Все по-грешни ставали те, а момичето не казвало нищо. Колкото по-грешни ставали мислите му, толкова повече не приличало на любов, а той, както знаем, познавал любовта. Тогава пристъпил към нея, нали ви казах – мъжество нямало, но имало мъж. Момичето обаче бързо се качило на коня и препуснало обратно към селото, без меджето си, което всъщност нямало никакво значение.
Бягството ѝ било и нейният хабер към пазача на меджета, и хаберът, който самият Аллах му бил изпратил – нали при липса на кураж мъжете често използват божията намеса като оправдание. Аллах го белязал завинаги да носи чуждата любов със себе си и своя да няма. Разказват, че пазачът на меджета скитал по света, все така немъжествен и влюбен. Понякога духът му се явявал на пазачите на меджета – докато късно нощем брояли кърпичките на момичетата, току се случвало сърцето им да трепне при докосването на нечие медже.
След тази история били направени промени и пазач на меджета можел да бъде само задомен мъж, баща на няколко деца.
Алгир спря да идва на село по време на ваканциите. После разбрахме, че се преместил с родителите си в Турция. Любовта на приятелката ми се оказа с трайност едно лято, моята любов към хубавите истории остана. Нещо повече – меджето ми е дадено на най-добрия разказвач. Стоя и го чакам да ми прати хабер. Докато той странства из думите и трупа истории, аз трупам знаци, с които да откупя самотата на пазача на меджета.

ВНУКЪТ НА ЧОВЕКОЯДКАТА

Дойде в средата на учебната година и веднага разбрахме, че е най-красивото момче в училище. Влезе в клас с футболна топка в ръка и я запрати към сърцата ни. Стреля точно, бяхме негови. Принадлежахме му невинно и доброволно. По-късно невинността и доброто щяха да изчезнат. Новият ни съученик също.
В началото много му се радвахме. Преследвахме неуморно тази радост. Той дори се казваше Радостин и изговаряхме името му нацяло, как да съкратиш радостта до Тино или Радо? Несъкратени, широки безгрижни дни. Това момче ни очароваше детайлно – имаше някаква лекота и въздух във всяко негово преместване, беше щедър в движенията си – свиреше на китара, рисуваше талантливо, отбелязваше ефектни голове. Обикнахме го така, както се обича щастието. Понеже тогава имахме само едно определение за щастие – лятна ваканция, Радостин беше за нас вечно пладне от вечно лято.
Обаче вечността се изчерпи.
Започнахме да се караме за кого да бъде, кой има повече право на собственост, по-голям дял от приятелството му, не приемахме да е за всички, искахме един господар на тази красота и господарят беше във всеки от нас. Когато се изморихме да се разкъсваме помежду си, започнахме да късаме от Радостин.
Беше в деня, в който някой каза, че баба му е човекоядка. Помня нарастващото облекчение – значи и той не е съвършен! Помня бързината, с която това облекчение се превърна в омраза, и вече знаех – Радостин няма да оцелее. Знаците на приближаващата мъст бяха навсякъде: седеше сам на чина, момчетата не го включваха нито в тренировките, нито в мачовете, момичета го изключиха от погледите си.
После мълчаливите наказания не ни стигаха, искахме кръв.
Някой предложи да го накараме да яде сурово месо. Тези, които се въодушевиха, бяха по-сурови и кървави от месото. Оградиха Радостин плътно, извиняваха му се, че не могат да го почерпят с човешко месо, а предлагат само гълъб, прясно убит с прашка. После спряха да се извиняват.
Никога няма да забравя ръцете му. Не се отбраняваше с тях, а се прегърбваше. Спускаше се надолу и надолу, като при кацане. Приличаше на птица, с внезапно парализирани крила. После на птичка, повръщаща птичка…
Съвсем очаквано, скоро Радостин изчезна. Дълго време думата за това, което настъпи с неговото отсъствие, беше една – безкръвност. Трепвахме единствено от кратки тревоги – представяхме си как баба му идва в училище, грозна и страшна, как се развиква и как ни наказват.
Постепенно тревогата ни беше само една – ами ако баба му го е изяла? И вече искахме да е жив, да се върне, обещавахме си, че няма да го измъчваме. Щяхме да му простим, че е различен, че е красив, че е талантлив. Че е добър. Да му простим, че ни е простил. Вероятно щяхме да го обикнем повече от преди. За да си го разделяме повече от преди. Не знам.
След време разбрахме истината за баба му – през войната, докато гладували дни наред, някакви хора угоявали прасетата си с човешки трупове. Едно такова прасе попаднало в дома им точно когато си мислели, че умират от глад. После и войната, и гладът свършили. Бабата на Радостин оцеляла с преглътната погнуса и непреглътнати слухове – човекоядката.
Тя дойде в средата на учебната година. Нямаше крив нос, нито гърбица, не беше едра и страшна, не съскаше, не крещеше, нямаше орлови нокти, нито брадавица на лицето. Дребна, светла и красива. Като Радостин.
Поздрави учителката и застана пред целия клас.
— Изядохте ми детето. – Това каза човекоядката, и излезе.