Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ПЪРВОКЛАСЕН СПОРТЕН РИБОЛОВ"

ПЪРВОКЛАСЕН СПОРТЕН РИБОЛОВ

КРАСИМИР БАЧКОВ

КРАСИМИР БАЧКОВ

Разказвач със сочно перо. Отговаря за качеството и количеството.

 

Роден е на 18 август 1958 г. в Добрич. Издадени книги – четири сборника с разкази и един роман. Седем национални награди. Превеждан на английски, словашки, руски и украински.
Член на Сдружението на писателите в Добрич, Варна и на СНБП - София. Основател и редактор на вестник за животопис и култура "Антимовски хан". Учител по изобразително изкуство.

Последни 5 статии от КРАСИМИР БАЧКОВ

Красимир Бачков


За мен руснаците винаги са били загадка. Открити, спонтанни и с широки славянски души, готови да свалят и ризата от гърба си, за да ти помогнат. При определени обстоятелства те могат да се превърнат в пълна противоположност, особено, след бутилка-две, изпита водка. Англичаните обаче са друга работа! Внимателни и тактични, те са образец на европейската интелигентност.
Като съмнителен балкански субект от български произход, имах достатъчно възможности, за да общувам с представители и на двете велики нации. В продължение на седем лета работих като екскурзовод, във фирма за индивидуален туризъм – собственост на Вадим и Марина. Те бяха руско семейство, отскоро заселило се в България, опитващо се да печели от туризъм. Като учител по изобразително изкуство, знаех достатъчно за културното наследство на страната си, говорех криво-ляво руски и английски, и разполагах с времето си през цялото лято. Освен тесния офис, забутан в една централна уличка на Варна, фирмата притежаваше микробус „Фолксваген”. Немското возило бе доста старичко, но вървеше безупречно и събираше девет души. Това се оказа недостатъчно за групата спортни риболовци от Англия, които трябваше да посрещна на аерогара София. Бе началото на юли, но лятото все още не се усещаше, поради многото паднали през последните дни дъждове. Преди да ме изпрати за столицата, Вадим ми връчи солидна сума пари и размаха показалец:
— Внимавай за какво харчиш! Ако тези туристи останат доволни, ще има печалба и за нас, и за теб! Не ги напивай, като шведите и финландците, не ги запознавай с проститутки, като германците от миналото лято, и не се пробвай да ги ожениш за някоя българка! Изобщо си опичай акъла! Хората идват, за да открият красотите на страната ти и не трябва да ги разочароваш! Бъди гъвкав и следвай желанията им! Само така ще постигнеш успех и добър бакшиш!
— Разбира се, Вадим! Кога не съм се справял с работата си? – отвърнах безгрижно, което накара моя шеф да присвие очи и да промърмори:
— Справяш се, разбира се! Като котарак със сметана. И все успяваш да омаеш горките хорица накрая, за да получиш бакшиш! Вие българите, сте направо извънземни в измамите!
След това, във висша форма изказано възхищение от способностите ми, не биваше да го разочаровам, затова в София взех под наем два чисто нови индийски джипа „Тата – сумо”, правени по лиценз на „Мерцедес”. Единия щях да шофирам сам, а за другия извиках сина си. Точно преди седмица той бе взел шофьорска книжка. Беше дълга одисея, получаването на документа му за правоуправление, но накрая приключи успешно. След като го скъсаха седем пъти на изпит и потроши две учебни коли, се наложи да отупам инструктора му. Това определено помогна и сега новоизпечения водач през пет минути вадеше шофьорската си книжка, и ѝ се любуваше.
Още в началото усетих, че нещо не е наред с джиповете! Движеха се доста тромаво и повече от 80 километра в час не вдигаха. Обадих се на собствениците и те обясниха всичко. Като нови, машините трябвало да се разработват, без да се презорват или прегряват. Така имаше да се влачим като охлюви, но връщане назад нямаше.
— „Ще ги разработим ние, само да видите как ще ви ги върнем!” – ядосано настъпих докрай газта на моя джип и следван от сина ми, потеглихме към Родопите. Англичаните бяха натоварили въдиците и оборудването си за риболов с изкуствена стръв, и сега мълчаливо оглеждаха пътя, близките планини, и всичко наоколо. Никой от тях не бе идвал в страната ми, но всички заедно бяха посетили повече от сто страни, за да ловят пъстърва на изкуствена муха. Това бяха богати, задоволени от живота хора, щом можеха да си позволят подобно скъпо удоволствие.
Бяхме слезли от магистралата за Пловдив и по шосето, осеяно с остри завои към Смолян разбрах, че на туристите им се ходи по нужда.
— „Няма проблем! – успокоих ги – На първата отбивка ще спра, да си свършите работата!”. След около половин час, най-после паркирах до два камиона и три леки коли в една отбивка. – „Хайде, слизайте!” – подканих англичаните, но водачът им Лесли, като кон повдигна глава и я разтърси нагоре-надолу:
— Тук няма тоалетна!
Голям праз! Вървете ей там, зад камъните и дърветата! Вижте другите как го правят!
— Предпочитаме да изчакаме, докато стигнем до някоя бензиностанция!
— Повечето бензиностанции нямат тоалетна или тя не работи! – опитах се да му обясня човешки ситуацията, но той пак заклати глава и заяви, че ще чакат да стигнем до бензиностанция.
— Чакайте тогава! – повдигнах неразбиращо рамене и пуснах една вода, встрани от джипа. Те възпитано обърнаха глави встрани, за да не стават свидетели на грозното деяние. Обаче забелязаха хубавицата, която се показа из зад големия къс скала, като си запасваше дънките. Тя почака да си свърша работата и прескачайки пенливата локва ми подхвърли:
— Ей, хубавец! Ако си за Пампорово, слез довечера да се видим по-отблизо в дискотеката!
— Няма начин! – отхвърлих поканата – Карам към Смилян. Ако ти минеш натам, ша си омешаме бельото, обещавам!
Тя се засмя, изпрати ми въздушна целувка и се качи в една от спрелите коли. Моите англичани се спогледаха, учудено поклатиха глави, но се въздържаха от коментар. Продължихме и след като спрях на две бензиностанции, се разбра, че тоалетните им не работят, Лесли заяви:
— Ако и на следващата бензиностанция тоалетната не работи, обещавам, ние всички да се наредим встрани от пътя и да се облекчим, както го правите вие! Но ще е добре, да има и някое красиво момиче като онова, дето те покани на среща!
— Значи започна да загряваш? – ухилих се доволно. – Прави, каквото ти казвам и ще видиш, че няма да сгрешиш!
— Ок! – отвърна англичанинът и след третата бензиностанция без тоалетна, всички се подредиха на банкета край шосето, като разкопчаха копчалъците си. Долу от пътя бучеше разпенена и мътна придошлата река, влачеше изкоренени дървета и големи камъни, а встрани минаваха коли и весело свиреха с клаксоните си. Така започна побългаряването на спортните риболовци от Англия.
Щом се стъмни, спрях за вечеря в ресторанта на мой познат от казармата. Без да ги питам, заръчах на всички по една мешана скара, с бутилка „Мавруд”, да им минава хапката. Двама се опитаха да минат за вегетарианци, но Лесли ги изгледа строго и те омекнаха. Интересно, но вегетарианците първи излапаха порциите си! Едва в полунощ пристигнахме в Смилян. Пребити от път и изтощени от непознати емоции, англичаните едва успяха да слязат от джиповете. Щяхме да нощуваме в най-добрия хотел в селото. Тук предлагаха дори вана с прясно мляко за освежаване. Разбира се, млякото бе 10 %, а останалото бе суроватка, но туристите не знаеха това. Предложих на Лесли, да опитат ваната на Клеопатра, а той помисли, че това е поредната ми шега. Когато го заведох до помещението с ваната и дадох знак да налеят мляко, той се втрещи. После като робот се обърна и извика останалите. През тази нощ англичаните отмаряха в прясно мляко и отпиваха изстудена троянска ракия. По очите им личеше, че са се оставили в ръцете на съдбата или по-точно, в мои ръце. Подпрял се на стената встрани, синът ми уморено се прозяваше. С негова и помощта на хотелиера, едва успяхме да разнесем по стаите после пияните като мотики, заспали във ваната риболовци.
На следващия ден момчетата трябваше да ловят пъстърва. Потеглихме, но след няколко километра се наложи да спрем. Планинската река бе подкопала асфалта и половината от шосето се бе свлякла. Все пак имаше ивица, достатъчна, за да мине кола с висока проходимост. Наредих на англичаните да преминат пеша до здравия път отсреща, после вдигнах капака на джипа. Махнах пломбите на нафтовата помпа и въздухозаборника. Дадох газ и облекчено видях, как мотора повиши оборотите си. После се погрижих и за другия джип. Казах на сина си да гледа и да се учи, как се прави офроуд. Върнах малко назад, засилих джипа с мръсна газ и дори аз останах учуден, когато с малко боксуване изпълзях на здравия асфалт при англичаните. Удивени, те ръкопляскаха възторжено. Имаше и туземци, спрели по пътя, но те само гледаха сеир и мълчаливо завиждаха. Синът ми се опита да повтори операцията, но джипа му поднесе и задницата му висна над реката. Ако останеше в това положение, скоро водата щеше да ги погълне. Скочих бързо към машината и изкарах куката от лебедката. Включих електромотора да се развива стоманеното въже и когато стигна до моя джип, го закачих за теглича. Синът ми изфорсира двигателя, лебедката започна да опъва въжето и постепенно джипът се закатери към нас. Излязъл вече на шосето, електромоторът на лебедката изпуши и спря. Само бегъл поглед бе достатъчен, за да разбера, че е изгорял.
— Хубава работа, ама индийска! – обясних на англичаните. После се качихме и продължихме. Спирахме на няколко места по реката, но навсякъде бе неподходящо за риболов. На предложението ми, да ги закарам на язовир „Доспат”, „Батак” или другаде, отказаха категорично. Искали да ловят пъстърва, но само на река. След ден-два, като се успокоели малко реките, щели да опитат пак. А до тогава оставяли аз да решавам, къде да ходим и какво да правим. Аз нямах нищо против и се пуснах в действие.
На третия ден стигнахме границата с Гърция. Разходихме се из гръцко, погледахме, как гръцки дървосекачи режат дървета и после купих едно шиле от овчар, пасящ наблизо овцете си. Точно по средата между два гранични камъка, там, където някога бе минавала висока телена ограда, англичаните с много труд изкопаха дълбок трап. Издълбаха земята с ножовете си, после събраха дърва и си приготвихме „агне по хайдушки”. Дадох някой лев на овчаря и докато се опече агнето, той успя да донесе голяма дамаджана с гъсто къпиново вино. Като го разреждахме с бистрата студена вода от близкия поток, виното успя да омагьоса всички ни. Изровихме изпеченото вече агне. Кокалчетата се отделяха без усилие от месото. Бях сложил мащерка и няколко непознати билки, растящи наоколо, от които се носеше неустоим аромат. Ядохме като вълци, после се натръшкахме направо върху тревата и спахме до свечеряване.
На четвъртия ден бяхме почетни гости на помашка сватба.
На петия се състезавахме с мулета.
На шестия присъствахме като жури в конкурс, за най-вкусен родопски пататник.
На седмия стигнахме до Огняново, където цял ден моите риболовци отмаряха в горещата минерална вода на един басейн.
На осмия участвахме в надпиване с ракия. От там много спомени нямам.
На деветия стигнахме Триград и видяхме, че водата в рекичката е вече спокойна.
Тръгнахме успоредно с течението ѝ. В един вир Джон хвана първата пъстърва на изкуствена муха. После великодушно я върна обратно във водата. Всички заснеха великото събитие и се почерпихме по този случай. Като последица, моят джип затъна в уж плитката вода на реката. Докато го форсирах и боксувах, за да изляза, изгоря гарнитурата на главата на двигателя. Малко по-късно изгоря и втората лебедка. Тъй като антифризът непрекъснато биваше изхвърлян от двигателя, го смених с вода. Температурата седеше все на червено, затова просто закачихме единия за другия джип и така се придвижвахме до края на пътешествието.
Друга риба никой не успя да хване повече. За да се дотътрим до столицата, на връщане пътувахме два дни. По целия път, когато на англичаните се наложеше да спрат по малка нужда, се нареждаха като войници и по команда на Лесли, си вършеха работата. Дори се снимаха с камери, само дето го правеха отзад и отстрани, да не им се виждат достойнствата. На едно място се претеглихме и се оказа, че всички са надебелели най-малко с три килограма. Всички без изключение владееха поне три български псувни, знаеха как да си свалят гадже на български език и имаха слънчев загар, сякаш две седмици бяха стояли на плаж. Някъде из Родопите бяха загубили английската си изтънченост и сега изглеждаха като пълноценни мъже.
На раздяла англичаните ни прегърнаха братски и деликатно мушнаха по един плик в джобовете на двамата със сина ми. От името на всички, Лесли ни благодари за невероятната почивка. Каза, че в никоя друга държава не е изкарвал толкова добре и ще помни този спортен риболов, до края на живота си. Не се съмнявах в думите му. Горкият, трябвало е да посети повече от сто страни по света, за да изживее накрая двете най-ценни седмици в живота си. Англичаните отлетяха щастливи, но не така изглеждаше представителят на фирмата, от където бях взел джиповете под наем. Като ги видя, човекът първо се хвана за главата, после за сърцето и накрая се отпусна безволев на земята.
Почти същото се случи и с Вадим, когато подробно му разказах за приключенията ни.
— Разорени сме! Ти ще ни довършиш с твоите безумия! – тревожеше се той, докато седмица след завръщането ми, получи молба, за летуване на още деветнадесет англичани, по същия маршрут и със същия екскурзовод. Групата се състоеше от роднини и приятели на спортните риболовци. Успоредно с това, в знак на благодарност, на фирмата бяха преведени допълнително хиляда английски лири.
И представете си, тази славянска душа, този широко скроен руски човек Вадим, ме изгледа едновременно с възмущение и възхищение, потри небръснатата си откакто се бях върнал брада и отсече:
— На теб няма да дам и едно пени! Трябва да се радваш, че англичаните имат чувство за хумор и точно заради това, сега няма да фалираме! Единадесет джентълмени – спортни риболовци, да се приберат след две седмици, само с една хваната риба!!! На всичко отгоре, да са доволни и да пращат бакшиш! Това е толкова щуро, че никой от бранша няма да ми повярва, ако взема да разказвам!
— А ти не разказвай! – посъветвах го намръщен – Като разкажеш, ще разберат какъв необработен диамант в мое лице притежаваш и ще ми предложат по-добра оферта!
— Ела да те обработя, диаманте! – тръгна към мен Вадим, но аз не рискувах да остана в офиса. Излязох с високо вдигната глава. Все пак руснакът не е англичанин. Не можех да разчитам на добрите му обноски, независимо добрата му душа. Дори да не е близнал капчица водка, един руснак винаги ще остане загадка за мен. Съвсем друго нещо си е англичанинът – спортен риболовец!

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево