Антимовски хан - издание за животопис и култура.

Антимовски хан е издание за животопис и култура на Сдружението на писателите в Добрич. Понастоящем излиза като списание, наследник на едноимения вестник с 10-годишна история. Събира поезия, проза, есеистика, интервюта, краезнание, други форми на литература, както и отзиви от всички сфери на изкуството и културата на творци от Добрич, Добруджа, страната и чужбина. С него живее духът на Йордан Йовков. Може да откриете още нови преводи, първи стъпки на млади автори, препоръчани книги на местни автори, обяви за конкурси, събития и др.. Антимовски хан - статии :: ДЖАК – ЦИГАНИНЪТ"

ДЖАК – ЦИГАНИНЪТ

Мария Пеловска е родена на 07. 08. 1954 г, с. Красен, Добричко. Завършила е ППИ „Дочо Михайлов” Силистра; Великотърновски университет – руска филология; Шуменски университет – българска филология; Шуменски университет – следдипломна специализация „ЕООС, екологично образование и възпитание по индивидуална програма”; СУ – следдипломна специализация – „Изготвяне и управление на европейски проекти и програми”. Издала е под псевдонима Руна „И след хиляда години....” – поетични миниатюри. Книгата е получила награда на Съюза на демократичните жени в България, в годината на издаването ѝ. През 2005 г е преведена и издадена на руски – преводач Ирина Василькова. През 2000 г издава прозаичната книга „Пасторал”, а през 2005 г. „Сетивата на нещата”/хайку/. Списанието ви предлага разказ от подготвеното второ издание на роман в картини „Пасторал”.



„Търсете Господа, докле може да се намери.
Призовавайте Го, докато е близо.”
Исая 55:6

Слънцето клекна над хоризонта и се загледа кротко към селото. Селото обаче не го забелязваше и си кротуваше, спотаило се в сутрешната си дрямка. Навярно му беше студено и не му се искаше да се разбутва, защото студът го беше сковал цяло. Замразил беше студът водата в реката, беше гледжосал снега с дебела кора отгоре, прозорците на къщичките беше нарисувал с чудновати картини, тъй чудновати и неистински, че навярно будеха страх у селяните, та затуй не смееха да погледнат през тях.
Поклеча над хоризонта Слънцето, почака, но не дочака някакво движение в селото. Само Герда, кучето на баба Анка, заквича под царевичния кош, навярно сънуваше някакъв кошмар и пак млъкна. И толкова. И Слънцето запълзя по небето малко озадачено. Но нали си е слънце, макар и зимно, поотърси се от огорчението си и продължи да върши слънчовата си работа – тоест, опита се да постопли земята.
Земята, усетила ласка и внимание, се поотпусна. Колко ѝ трябва на Земята, макар и скокалена от студ и самотия, да се отпусне, да омекне! Малко топлина и зачитане! Ей толкова ѝ трябва на Земята! Усети го това Слънцето и още топлина ѝ изпрати, и съвсем се успокои тя.
„И човекът е тъй, много малко му трябва...” – мисли си Джак-циганинът, защото само той в цялото село чакаше Слънцето да се покаже над баира и да му благодари, че и днеска е ден!
Интересно защо, Слънцето не го забеляза и никак не се разтревожи за него... Навярно защото си го познаваше и знае, че каквото и да му се случи на Светилото, което ще рече, че и да не изгрее даже, Джак-циканинът ще си е винаги там, пред къщичката си на края на селото и все ще го чака. А друго е, когато има някой да те очаква... И не си придиряха. Знаеха, че всеки си е на мястото и всеки си върши своите си работи.
Покаже се слънцето, а Джак-циганинът вече загребва с шепи от пряспата сняг, разтърква лицето си, гърдите си, черната си къдрава глава, пръхти силно и вика с гърлив глас: „А-ап!”... После пак загребва и пак подвиква пръхтейки и накрая завършва с едно „А-а-а!”. И тъй.
Именно този вик на Джак-циганина всеки ден събужда Селото, не подранилото Слънце! Хората в селото го очакват като кукуригането на петел или като звъна на черковната камбана. Знаят си селяните защо и какво им известява камбаната, разчитат езика ѝ и никак не искат да я чуват, даже, защото от години все една и съща песен пее. Затова се ослушват сутрин за виковете на Джак-циганина, за да повярват навярно, че са си все толкова, колкото са си и никой не си е тръгнал там, откъдето е дошъл – в земята.
Първа в селото се надига баба Анка, сякаш не е спала цяла нощ, а чакала на титик, да се разнесе гръдния вик на мургавия откъм баира. Отваря вратата на кухнята, облечена в една и съща мъжка анцугова блуза, шаячна пола и смъкнати под коленете ѝ рипсени чорапи, и започва да гълчи:
— Та не миряса тоз народ цяла нощ! Та не се прибра по къщята си!
Брех! Цяла нощ са беснели, като хергели... – мърмори си баба Анка и излиза на улицата, маха с ръка и се озърта, сякаш наистина има народ около нея...
— Аз като взема една сопа и като замахна! Да се омитате от тука! А-а-а!
После вземе платчето, преметнато на оградата, слага го на камъка пред портичката и сяда върху него. Скръстила ръце, седи и гледа пред себе си, потънала в дълбок размисъл. После се стресне за нещо, скочи и се втурне в къщата. Отваря вратата, затваря я, ходи от стая в стая и непрекъснато мърмори и крещи нещо на някого. После пак излезе на улицата, този път стиснала стрък от царевична шума в ръка, снове нагоре-надолу по улицата, размахва шумата и подвиква нещо на някого и пак седне на камъка.
По някое време от единия край на улицата се зададе пощаджийката с една голяма кошница, дето разнася и писма, ако има такива, пенсийките и помощите от Социалните, подаде ѝ половин хляб, бакърче с ядене някакво, купичка кисело мляко.
— Вий каква власт сте, бе?! – я посреща баба Анка. – Що не упражните властта си, да ги изгоните тия поразници от къщата ми! Цяла нощ тупурдят, като хергели! Не може да се размине човек от тях!
— Бабо Анке, никой няма у вас! Самичка си, нали знаеш!
— Тъй ли? – смирено пита баба Анка и в очите ѝ заплува една обърканост... И за да я скрие, защото тази обърканост я плаши, старата жена грабва стръка царевична шума и се втурва в двора:
— Къш, поразници недни! На къщата се качили! На главата ми няма ли да се покатерите?!
Жената от Социалните я поглежда тревожно, влиза в кухничката, запалва ѝ печката, слага ѝ храната на масата и си излиза.
— Нямало никой! На мене ще ги разправя! – наднича баба Анка след нея, криейки се зад портичката и пак сяда на камъка.
 Джак-циганинът през това време се прибира в къщичката си, прави там, каквото
прави, после излиза в двора, впряга магарето си и го повежда към гробищата. Всеки ден, по един и същи път – слиза от единия баир, минава по дървения мост на реката, припомняйки си, че ще трябва да препречи още някоя греда между двата бряга, защото някой път, като се връща от гробищата, няма да има откъде да мине. После излиза на разбитото шосе, което пресича селото на две, изкачва се на другия баир и влиза в гробищата.
И над селото отекват ударите на брадвата му. Изсича дърветата в гробищата, че са го напълнили цялото и не се знае къде е гроб, къде е пътека – навсякъде саморасъл салкъм, сливак и какво ли не. Окастря ги, товари ги на магарешката си каручка и отново влиза в пътя за към селото.
Селото си е все тъй тихо. Само тук-там от някоя къща се проточва дим от комина ѝ и не бърза да се издигне към небето, страх го е, навярно, да не се изгуби там, някъде, и затуй се разстила над къщите.
Огледа Джак-циганинът селото – от кой комин излиза кадеж, от кой не, и тръгне по посока на тези комини, от които опипом се издигат накъсани бели кълбета дим, помаят се и бързат да се заразстелят над покрива на къщата.
Първо тях обхожда къдравият. Подвикне от портичката, ако му отговори някой, отговори му, ако не – протяга ръка през дъските, повдигне резето и влезе. Изкашля се насила в двора, знак, че влиза човек и похлопва на вратата. Ако се обади някой отвътре – обади, ако не – той натиска бравата и влиза с едно: „Аз съм!”, ако има на кого да го каже. После приседне, спомене, че носи дърва, свали малко от тях от каручката, нареже ги, нацепи ги в двора и ги внесе в къщата. После пак приседне, пита как е днеска и си излезе.
Тъй, тъй обикаля няколко къщи в цялото село, дето им пуши коминът и после се запъти към някоя, дето нито ѝ пуши комина, нито знак дава, че има някой. Прави там, каквото прави и току затопурка каручката му по шосето към средата на селото, дето е църквата. Отвори портата ѝ, тя изскърцва, мине през двора към камбанарията и задърпва въжето. После се обръща и тръгва към Божия храм, взема ключа, който е под прага, пред голямата двойна врата, завърти го, влезе вътре, падне на коляно, прекръсти се, вземе свещичка от масичката, прави ги сам като събира накапалата лой от свещите, и я забоде в сандъчето с пясък на пода. После я запали, постои малко и си излезе.
А Селото, чуло камбаната, се сгуши като малко кутре и замре.
Баба Анка чуе камбаната, озърне се уплашено и започне пак припряно да маха с пръчката си:
— Поразник с поразник! Изпопремъкна хората от селото! Къде ги завлече? Сатана!
После се свие на камъка до портичката на къщата си, посиняла от студ и се притаи.
Джак пак се появява на нейната улица, подхване я кротко под мишница, въведе я в кухничката, нахрани я, вдигне я на ръце и я сложи в леглото, завие я кротко и я погали по забрадката.
— Чедо... – мрънка баба Анка и току се сгуши като малко коте и затвори очи.
Джак-циганинът си излиза тихо, притваря вратата след себе си и се запътва към
 оная същата къща, отдето излезе преди да отиде в църквата.
Слънцето вече е извървяло пътя си, свършило си е работата и се изтъркулва зад баира, откъм другия край на селото.

* * *
Още не беше съмнало. Слънцето беше напекло предния ден, беше разнежило земята. Тя му отвърна и се понесе влагата ѝ към него на тънки струйки, и сега вече е надвиснала над къщите като тънка мъгла. Студът отново беше свил през нощта и отново беше склещил в лапите си всичко, що имаше по нея, и мъглата също. Тя се търкаляше на вълма, на вълма, едра и зърнеста и където се докоснеше, се превръщаше в скреж. Скрежът растеше навсякъде, като жив, защото и мъглата беше навсякъде. Трупаше се скрежът на остри иглички, едрееше и вече всичко беше настръхнало от него, набодило се е... Накитил беше скрежът мокрите голи клони на черешата, на кайсията, на телената ограда... Мъглата се провираше и между дългите, като змии, клони на живия плет. И върху него скрежът се беше натрупал и те съвсем полегнаха на земята. А земята не се виждаше под омекналия вчера сняг, сега покрит с плътна грапава кора. Но мъглата се изнизва мълчешком, сякаш никога не е била тука и въздухът се избистря, става прозрачен, като стъклен, защото откъм баира съвсем просветлява.
Джак-циганинът седеше на стълбата пред къщата на дядо Алка, пиеше кафе от едно тенекиено канче и подхвърляше хапки хляб на котката.
— Хайде, хапни си и ти и си тръгвай, защото нямаш работа вече тука! Не бива да влизаш при него. Него вече го няма. Тука е черупката му. Земната му дреха. Не ми се умилквай, познавам те! Дяволице! Ще ме замотаеш, ще се шмугнеш между краката ми и ще се пъхнеш вътре! Виж ти е текнало да го прескочиш и той да вземе, че да вампиряса! Не ме гледай така! Аз ще се погрижа за него, ще го отредя, както му е реда. Заслужава човекът тази обхода... А ти си хапни и си тръгвай! Ще намериш къде да се подслониш! Хайде!
Отнякъде се промъкна и Герда, кучето на баба Анка, клекна настрани пред тях и се втренчи в ръцете на циганина.
— Ха! Ти пък какво правиш тука? Да не е станало нещо с баба Анка? О, да не бъде!
Хайде, хапни си и ти и при нея! Разбра ли?
Герда улови чевръсто хапката във въздуха, излапа я набързо, загледа се пак в ръцете на циганина, но като разбра, че няма да получи повече, се надигна неохотно и си тръгна, провлачила опашка.
Небето порозовя съвсем откъм баира. Розовината пропълзя по небето, цялото, разстла се и по земята, обагри всичко по пътя си и Слънцето се показа огромно и оранжево-червено на баира!
Джак-циганинът остави канчето с кафето на стълбата, надигна се, разпери ръце към огромното кълбо на хоризонта и се провикна:
— Ехе-е-е-е!
Котката се уплаши и се скри веднага някъде, а Джак викаше към слънцето, разперил ръце, въртеше се наляво и надясно с детинска радост! Циганска душа!
А Слънцето навярно го съгледа и сигурно му стана драго, че някой го посреща и му се радва и, че има за кого да свети! Една драгост се надигаше в него, изпълваше го цялото и тази драгост, сякаш, го изстреля нагоре, по-нависоко над баира и то заблестя с цялата си яркост!
Цялата земя заликува! Слънцето докосваше замръзналия сняг и той му отговаряше, като също блестеше, както огледалото отговаря на светлината, която застане пред него! Докосваше Слънцето скрежа, натрупал се върху клоните на черешата, на кайсията и те заблещукаха! Завря се в дългите, полегнали от тежестта на скрежа тънки клони на живия плет и те защуряха, сякаш хиляди лампички засвяткаха под тях!
Въздухът, прозрачен след мъглата, засия и запрелива в милионите си кристали от неуспелите да докоснат земята капчици мъгла, превърнали се в ефирни ледени песъчинки още там, във въздуха, заплували нагоре-надолу! Полудели от възбуда!
Джак-циганинът в миг отмаля, свлече се на земята и заплака...
Някакво синигерче долетя отнякъде, кацна на черешата, разклати клончето и оттам се разсипа скреж... цяло облаче! Но скреж се сипеше вече и от другите клони на черешата, на кайсията, на живия плет, от телената мрежа на оградата... Слънцето го беше затоплило, беше го отлепил от мястото му, където студът го беше пленил и завързал като с вериги и сега той се ронеше и ронеше, и се трупаше върху онемялата земя! Но Джак-циганинът не можа да види това, защото вече беше влязъл в къщата на дядо Алка. При покойника.
След малко се показа от вратата, мърморейки си нещо и пъшкайки.
Изнесе тялото на стареца, завлече го в градината и го подпря на ствола на черешата с лице към Слънцето. После донесе дърва, натрупа ги на куп, поля им малко изгоряло масло и ги запали. Огънят лумна и за миг разтопи снега около си. Джак разкопча ризата на стареца, загреба сняг, поомекнал вече и започна да търка лицето му, гърдите му, ръцете му... Разтриваше, пъхтеше и подвикваше: „А-ап! А-ап!” Слънцето и то се включи в това дело, заблестя още по-силно и вече цялото село се изпълни с виковете на циганина, който възвестяваше на слънцето, на земята, на изсъхналите треви, на дърветата, на небето..., че човек е живял и се е радвал на света и е плакал, и е страдал, според както му е било отредено от Твореца, и челяд е оставил – изпълнил е нещото, заради което е било отредено да дойде на тази земя, или се е опитал поне, според силите си, според човешката си немощ и вече си отива там, откъдето е дошъл! Защото всички сме пръст и всеки при пръстта отива.
После изнесе от къщата дрехи, облече стареца, настани го в магарешката си каручка и го зави с едно старо одеяло. Сложи една права лопата до тялото, хвана поводите на животното и го поведе.
Отнейде се появи отново Герда, кучето на баба Анка, а след него тепаше и тя, нахлузила големи гумени галоши, на които беше разменила местата на краката си и размахваше стебло от царевична шума над главата си:
— Къде си го повел, поразнико недни! Къде го водиш? Цялото село премъкна! Сатана!
После застана плахо на средата на улицата, запушила с две ръце устата си, изцъклила ужасени очи... Джак спря магарето, приближи се до нея, наведе се, обгърна я през коленете и врата с две ръце, повдигна я като малко дете и я положи на сламата в каручката да седне.
Тръгнаха.
Слънцето припичаше отгоре, търкаляше се и се радваше... На какво ли?
Излязоха на пътя, който водеше към „сечището” на Джак, пътя към гробищата. Клоните на дърветата се бяха оголили вече от скрежа и блестяха в чернотата си от влагата. Драката се люлееше нагоре-надолу, освободена от товара на скрежа... А някъде, в салкъмовата горичка край селото, преливаше с песенчицата си Чичопей...
Излязоха извън селото и магарето, знаейки пътя си, запъпли по баира. Джак дърпаше юздата, говореше му, насърчаваше го да се държи, че още малко остана... По някое време минаваше отстрани на каручката и я буташе, опрял ръце на ритлите, да му помага...
А земята преливаше от ласките на слънцето, грееше си душата на топлината му, размекнала се от обходата му и му се отдаваше цяла, заструила към него с прозрачността на мъзгата, напираща в нея... Как иначе! Откога го очаква!
— Земята диша! Виж я, пъхти! – се обади от каручката баба Анка.
— А? Какво каза? – спря магарето Джак-циганинът, повдигна очи, да види какво му показва старата жена, после седна безмълвен на омекналия сняг край пътя, зарови глава в коленете си и се разрида, зарида и замуча, като див! Герда се приближи плахо до него, подуши го, близна ръката му и легна до него, вперила изплашени очи в него. Заскимтя.
Само баба Анка все тъй се взираше в парицата, заструила от миришещата на влага земя и повтаряше ли, повтаряше, фъфлейки с беззъбата си уста, като на бебе: „Пъхти! Пъхти”... земята пъхти...”

Мария Пеловска

С подкрепата на:

  • Община Добрич
  • Община Добричка
  • Община Каварна
  • Община Шабла
  • Община Балчик
  • Община Тошево