ЕДНОПОСОЧЕН БИЛЕТ
Първолета Маджарска е родена на 4 август 1955 г. в град Радомир. Завършила е българска филология във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“ и трудово обучение и изобразително изкуство в Учителския институт – Дупница. Била е учител по изобразително изкуство в гр. Трън. Работила е като журналист в окръжния вестник “Димитровско знаме” и в общинския “Нов пернишки вестник”, “Перник експрес”, “Регион експрес”, “Зона Перник” – до неговата ликвидация през 1996 година. Била е кореспондент на в. “Струма”. От 1997 г. е уредник в Художествена галерия – Перник. Автор е на стихосбирките: “Ангел с ахилесова пета” /1997/, “Живей сега” /2001/, “Детето плаче като Бог” /2006/, “Ще се видим в Рая” /2008/ и „Къде Икарите гнездят”/2014/. Основен съставител е на антологиите „Галерия към слънцето” /80 стихотворения и поеми за Перник/ и “Духът, който ни сродява”/ 2009/. Основател и главен редактор е на алманах-списание „Културна палитра” за литература, изкуство и креативност /2012/.
БАЩА МИ СЕ ПРЕСЕЛИ ПРИ ЗВЕЗДИТЕ
Баща ми се пресели при звездите.
Надува бузите на ярето
и свири радомирска ръченица.
И ситнят сръчно те, размахват кърпа,
приклякват и очите им подскачат –
звездите ситнят радомирска ръченица.
Когато пръстите се уморят
и гайдата е смачкала търбуха,
той вдига тост със греяна ракия
и въздухът се пълни с звън на чаши…
Баща ми зида къщи до небето.
На покрива развява бяла риза –
крилете й политат все нагоре
и толкова е волно на душата,
че в костите ти няма грам умора.
Баща ми вече не държи мистрия.
И гайдата издърпа последния му дъх.
Сега подскача със единия си крак
свойта ситна радомирска ръченица
от звезда на звезда,
от звезда на звезда…
ЕДИН МЪДРЕЦ
Един мъдрец сам може да си е компания,
особено, когато е поет – на Господа любимец.
Тогава всеки миг със себе си е жива рана,
и всяка дума е поръсена на водосвет, за всинца.
В живота си е сетна дупка на кавала –
със нея вятър вие или тихо свири.
Не е на прием в светла тронна зала.
По митинги не вика и не вдига гири.
В живота той е нечий верен бодигард.
Подсмърча в бедност, духа постна каша.
Дали е в село или в гетото на своя град –
с клошарите приятел е и с тях върви на паша.
Не се подмазва, не лустросва богаташите.
Не черпи хората на власт и все си пати.
Не е от тях, върви със нас, със нашите,
които с вятъра гнезда и клони клатят.
Със празен джоб и скъсани подметки
той е с душа на кралска горда пеперуда.
Лети със птиците, не прави сметки.
И смятат го за луд. Щастлив от лудост!
НЕ НОСЕТЕ ЦВЕТЯ
Не носете цветя.
Нека си стоят там,
при корените,
при семената покълнали…
Мама се побра в дървени шепи.
Като Палечка в чашка на цвете,
отпътува по реката на безвремието.
Толкова малка и крехка беше,
че накрая и аз я носех на ръце,
като малко безпомощно дете.
Ръцете й не можеха да ме прегърнат.
Очите – да ме видят и познаят.
Дъхът й беше вече там, при татко…
А беше работлива като мравка
и носеше товара на гърба си,
сто пъти по-голям от нея,
по невидимите мравчени пътеки.
Тъжният дъждец с уморените капки
я изтри безмълвно, безвъзвратно
от лицето на земята.
Не носете цветя.
Нека си стоят там, при корените –
където някога и ние ще отидем –
при семената покълнали…
ПРИКАЗКА С ГОСПОД
И баба има приказка със Господ.
Отдавна имат се и тачат с баба.
На дядо млад изгниха шепа кости.
На пет парчета баба чупи хляба.
Но пред Божич изгуби сетна сила,
смъртта сурвака я с метла от троскот.
Тя цял живот бе стискала, пестила –
остана в къщата ни само Господ.
И всеки път от Него се отричах,
когато някъде отведе мама
и цялата тайфа бохеми – всички!
И други близки – малки и големи.
И хвърлях шепа пръст по Него дива.
Проклинах Го, направо бях Му бясна!
Но той си има Божа сраведливост
и ризата, що Му дарих, е тясна.
ЕДНОПОСОЧЕН БИЛЕТ
Блъскам с юмруци вратите небесни.
Облак наднича и скрива природа.
Днес на душата ми тук е свръхтясно –
иска до рая да се поразходи.
Блъскам нахалос, светкавици роня.
Удрям със длан, гръмотевично викам.
Господ е яхнал крилете на коня,
прави от кал пребожествени цикли.
Блъскам с юмруци вратите небесни.
Чуваш ли, мамо, защо не отваряш!
Нямам приятели! Тук ми е тясно.
Търся вагона за звездната гара...
Купих билет, ще напусна земята.
Еднопосочен. За Рая и ада?
Свалят от кръста и косят с косата –
ходят Иссусовци, всекиму – Юда.
БАЩА МИ СЕ ПРЕСЕЛИ ПРИ ЗВЕЗДИТЕ
Баща ми се пресели при звездите.
Надува бузите на ярето
и свири радомирска ръченица.
И ситнят сръчно те, размахват кърпа,
приклякват и очите им подскачат –
звездите ситнят радомирска ръченица.
Когато пръстите се уморят
и гайдата е смачкала търбуха,
той вдига тост със греяна ракия
и въздухът се пълни с звън на чаши…
Баща ми зида къщи до небето.
На покрива развява бяла риза –
крилете й политат все нагоре
и толкова е волно на душата,
че в костите ти няма грам умора.
Баща ми вече не държи мистрия.
И гайдата издърпа последния му дъх.
Сега подскача със единия си крак
свойта ситна радомирска ръченица
от звезда на звезда,
от звезда на звезда…
ЕДИН МЪДРЕЦ
Един мъдрец сам може да си е компания,
особено, когато е поет – на Господа любимец.
Тогава всеки миг със себе си е жива рана,
и всяка дума е поръсена на водосвет, за всинца.
В живота си е сетна дупка на кавала –
със нея вятър вие или тихо свири.
Не е на прием в светла тронна зала.
По митинги не вика и не вдига гири.
В живота той е нечий верен бодигард.
Подсмърча в бедност, духа постна каша.
Дали е в село или в гетото на своя град –
с клошарите приятел е и с тях върви на паша.
Не се подмазва, не лустросва богаташите.
Не черпи хората на власт и все си пати.
Не е от тях, върви със нас, със нашите,
които с вятъра гнезда и клони клатят.
Със празен джоб и скъсани подметки
той е с душа на кралска горда пеперуда.
Лети със птиците, не прави сметки.
И смятат го за луд. Щастлив от лудост!
НЕ НОСЕТЕ ЦВЕТЯ
Не носете цветя.
Нека си стоят там,
при корените,
при семената покълнали…
Мама се побра в дървени шепи.
Като Палечка в чашка на цвете,
отпътува по реката на безвремието.
Толкова малка и крехка беше,
че накрая и аз я носех на ръце,
като малко безпомощно дете.
Ръцете й не можеха да ме прегърнат.
Очите – да ме видят и познаят.
Дъхът й беше вече там, при татко…
А беше работлива като мравка
и носеше товара на гърба си,
сто пъти по-голям от нея,
по невидимите мравчени пътеки.
Тъжният дъждец с уморените капки
я изтри безмълвно, безвъзвратно
от лицето на земята.
Не носете цветя.
Нека си стоят там, при корените –
където някога и ние ще отидем –
при семената покълнали…
ПРИКАЗКА С ГОСПОД
И баба има приказка със Господ.
Отдавна имат се и тачат с баба.
На дядо млад изгниха шепа кости.
На пет парчета баба чупи хляба.
Но пред Божич изгуби сетна сила,
смъртта сурвака я с метла от троскот.
Тя цял живот бе стискала, пестила –
остана в къщата ни само Господ.
И всеки път от Него се отричах,
когато някъде отведе мама
и цялата тайфа бохеми – всички!
И други близки – малки и големи.
И хвърлях шепа пръст по Него дива.
Проклинах Го, направо бях Му бясна!
Но той си има Божа сраведливост
и ризата, що Му дарих, е тясна.
ЕДНОПОСОЧЕН БИЛЕТ
Блъскам с юмруци вратите небесни.
Облак наднича и скрива природа.
Днес на душата ми тук е свръхтясно –
иска до рая да се поразходи.
Блъскам нахалос, светкавици роня.
Удрям със длан, гръмотевично викам.
Господ е яхнал крилете на коня,
прави от кал пребожествени цикли.
Блъскам с юмруци вратите небесни.
Чуваш ли, мамо, защо не отваряш!
Нямам приятели! Тук ми е тясно.
Търся вагона за звездната гара...
Купих билет, ще напусна земята.
Еднопосочен. За Рая и ада?
Свалят от кръста и косят с косата –
ходят Иссусовци, всекиму – Юда.
