През 2013/2014 г. се навършват 70 години от преселването на таврийските българи в Добруджа и Лудогорието, а през 2015 г. – 70 години от депортирането им обратно в СССР. По повод кръглите годишнини Костадин Костадинов – директор на РИМ, Добрич, Иван И. Станчов – дипломат, проф. д.ф.н. Тодор Балкански – езиковед, Георги Чунчуков – учител, Радослав Симеонов – уредник в РИМ, Добрич, Рада Въртунинска – филолог и Пламен Николов – журналист подемат инициатива в Добрич, на пл. „Цар Борис ІІІ“ да бъде поставен мемориален знак „В ПАМЕТ НА ТАВРИЙСКИТЕ БЪЛГАРИ“, разположен в градинката пред Община Добричка, срещу барелефа на Цар Борис ІІІ – Обединител.
Малко се знае от днешните поколения за българите от Таврия и Крим. Още по-малко е известна трагичната съдба на десетки хиляди наши сънародници, станали обект на жестоки репресии в бившия Съветски съюз. По време на Втората световна война при настъплението на нацистките войски в Украйна, таврийските българи решават да осъществят съкровената си мечта за Родина и родно огнище. По инициатива на своя водач – таврийския писател Мишо Хаджийски, през април 1942 г. те пишат писмо до Цар Борис ІІІ – Обединител с молба да обърне поглед и към тях, българите в далечна Таврия: „С една надежда живеем сега, че Ти няма да ни оставиш нас, както не остави нашите братя в Добруджа, Тракия и Македония, а ги взе под закрила в Царството си. Всеки българин е щастлив само в родното си огнище на Дунава и Балкана“. Отговорът на тяхната молба е положителен и през 1943 г. започва преселването на сънародниците ни от Украйна и заселването им в Добруджа и Лудогорието. Активни участници в този процес са както Мишо Хаджийски, така и дипломатите Любомир Кузупов – пълномощник на българското правителство в окупираната от нацистите Украйна, и Иван Д. Станчов – български консул в Галац, Румъния. Таврийците получават същия статут като преселилите се от Северна Добруджа българи, а местното население ги посреща като родни братя и сестри.
След комунистическия преврат на 9 септември 1944 г. започва и трагедията на таврийските българи. Те като съветски граждани са обявени за изменници и по заповед на Сталин правителството на Отечествения фронт е задължено да ги предаде на окупиралата страната ни Червена армия. Започва брутално преследване на българи от българи. Сънародниците ни, потърсили спасение в държавата, която те винаги са смятали за Родина – майка, биват гонени и репресирани от българското правителство в услуга на чужди интереси. Има запазени документи и спомени на съвременници за събитията от онова време, които свидетелстват за злощастната им съдба при депортирането. (Вж. книгата на добричлията Атанас Марков „Българи в Таврия и таврийци в България“). Прародината, посрещнала своите деца като любяща майка, ги прогонва като жестока мащеха.
Българският народ спасява своите евреи от депортиране в лагерите на смъртта, но две години по-късно не успява да спаси от същата участ еднокръвните си братя – таврийските българи.



Радослав Симеонов e роден в Добрич през 1964 г. Завършил специалност „История“ във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“ и от есента на същата година работи като уредник във Исторически музей гр. Добрич. През 2006 г е издал в съавторство Историко-библиографски справочник „Добричката епопея”. Публикува научни и научно-популярни статии на различни теми от историята на Добруджа, а в последните 7-8 години се занимава с проучването на бойните действия на Добруджанския фронт по време на Първата световна война 1916-1918 г. и съвместно с Исторически музей Тутракан подготвя поименен регистър на всички загинали в тези боеве български войници и офицери, който ще описва над 20 хил. Имена.


ДА ЖИВЕЕШ С МИСЪЛТА ЗА РОДИНАТА, ДОРИ КОГАТО ТЯ НЕХАЕ ЗА ТЕБ!
Покъртителната история за съдбата на таврийските
(приазовски) българи
 
Сякаш това е най-точният и лаконичен израз, с който може да бъде определена съдбата на една забравена част от българския етнос. Дори и в наши дни малцина са тези, които знаят, са чували и знаят нещо за таврийските българи, а да не говорим за безхаберието и престъпното бездействие на официалните български институции в продължение на повече от столетие. Названието Таврия също не предизвиква особени асоциации в съзнанието на съвременния българин, още повече че в исторически план то еволюира непрекъснато. Ако през Античността с него се обозначава най-южната част от Кримския полуостров, поради обитаващото там племе таври, то през Средновековието понятието вече се разпростира върху целия полуостров. През ХVІІІ и ХІХ в., във връзка с началото на руско-турските войни и стремежа на Русия да наложи своето влияние в този район, топонимът Таврия включва вече и територии северно от Кримския полуостров. Това са земите разположени по северния бряг на Азовско море, които на запад се простират до р. Днепър, а на изток до линията гр. Запорожие – гр. Бердянск в днешна Украйна. В административната структура на някогашната Руска империя съществува понятието «Таврическа губерния», а съвсем за кратко през 1918 г. е учредена и Таврийска съветска социалистическа република с център гр. Симферопол. В днешно време названието Таврия практически не се употребява, а ако това се прави, то е преди всичко в чисто исторически контекст. Така например посредством това понятие от втората половина на ХІХ в. се обозначава българската общност, която се заселва в споменатите територии. Освен обаче термина «таврийски българи», съвсем удачно би могло да се използва и името «приазовски българи». Те са само една част от българската диаспора, формирала се на територията на Южна Русия. Другите големи български общности са тези в Бесарабия и Крим.
 Масовата миграция на българи от страната като исторически явление започва още в първите столетия на османското владичество. Причините за нея трябва да бъдат търсени преди всичко в тежкото политическо, религиозно и икономическо подтисничество, на което е подложено българското население. Тази миграция обикновено придобива големи измерения след зверското потушаване на някое голямо българско антиосманско въстание. Подобен е случаят с т. нар. «банатски българи», които към края на ХVІІ в., след поражението на Чипровското въстание от 1688 г., търсят спасение в пределите на Хабсбургската империя. Ако обаче в първите векове на османското владичество българската миграция е насочена предимно към Влахия, Трансилвания и Унгария, то от втората половина на ХVІІІ в. нататък определящо става придвижването към Северното Причерноморие. Основният фактор за това преселване е стремежът на Русия да утвърди своята власт в този район след ликвидирането на Кримското татарско ханство и да усвои стопански новозавладените земи. За тази цел руското правителство няколкократно издава укази през 1751, 1763 и 1801 г. за да гарантира особени права и привилегии за чуждестранни заселници. Империята изпитва остра нужда от трудоспособно население, което да облагороди пустеещите степни земи. Най-многобройните чужди общности, които се установяват там са тези на германци и българи, макар че има и представители и на други етноси – чехи, арменци, гърци, руснаци и др.
 Първото по-значително изселване на българи в пределите на Русия става още по времето на Руско-турската война от 1768-1774 г., завършила с подписването на известния Кючуккайнарджански мирен договор от 1774 г. Оттогава датира и създаването на първото компактно българско селище, което съществува и до днес – с. Олшанка в Херсонска губерния, основано от над 400 бежанци от района на Алфатар. Следващите руско-турски войни от 1806-1812 г. и 1828-1829 г. предизвикват нови, още по-мащабни преселвания на българи към Южна Русия. Ако след първата от двете войни емигрират над 20 хиляди българи, то след втората, като клауза на Одринския мирен договор от 1829 г. се изселват над 130 хиляди души от Източна България. Напускането на такава огромна маса население се отразява пагубно върху развитието на възрожденските процеси в българските земи. Между Високата порта и руското правителство е подписано споразумение за размяна на население – на мястото на изселените в Южна Русия българи да бъдат изпратени черкези и кримски татари. Отдавайки твърде голямо значение на българския елемент, Русия създава през 1830 г. в Одеса специален център за агитация, който да пропагандира сред българите идеята за преселването им на руска територия. От своя страна пък правителството обещава на колонистите те да бъдат оземлени.
 В началото на 30-те г. на ХІХ в. обаче започва известен процес на реемиграция на българите от южноруските степи. Той е породен от множество фактори, но определящи сред тях са неурожайните години, развихрилата се чумна и холерна епидемия, недостатъчното количество земя за новите заселници, както и турската пропаганда, тъй като Високата порта осъзнава че е загубила своите данъкоплатци и производители. Първият керван от 9 хил. обратно завръщащи се българи потегля през 1832 г., предвождан от известния поп Паскал, като голямата част от тях решават да останат в почти обезлюдената Добруджа.
 Неуспехът на Русия в Кримската война (1853-1856) бележи ново статукво в Северното Причерноморие, което променя и съдбата на бежанците. Парижкият мирен договор от 30 март 1856 г. постановява южната част на Бесарабия, в която се намират повече от половината български колонии, да бъде преотстъпена на Молдовското княжество. Българската общност там, разтревожена за своята съдба, поставя остро въпроса за своите досегашни привилегии пред властите и европейските Велики сили. В крайна сметка молдовското правителство е принудено да запази особеното административно устройство на колониите с български преселници, като са обособени две чисто български околии в Болградски окръг – Измаилска и Кахулско-Прутска. Тази ситуация обаче се съхранява само до пролетта на 1860 г., когато властите на току-що образуваната румънска държава след обединението на Влашко и Молдова, решават да отнемат привилегиите на българските колонисти – премахнато е особеното административно устройство, увеличени са чувствително данъците и е въведена рекрутна повинност. Тези действия предизвикват вълна от възмущение сред българската общност. През ноември 1860 г. в градовете Рени и Болград се провеждат масови протестни демонстрации, при усмиряването на които падат 10 жертви, а над 100 са ранените. При този обрат на събитията единствената алтернатива за българското население остава възможността за ново преселение към Приазовието, още повече че и руската пропаганда не остава безучастна, обещавайки достатъчно земя и финансова помощ за колонистите. Така през пролетта на 1861 г. българските кервани отново потеглят – този път на изток към Крим и Приазовието.
 Кримската война е свързана и с последната емигрантска вълна на българите към Южна Русия, макар и вече не толкова интензивна, както по време на предишните руско-турски войни. По данни на Елена Хаджиниколова едновременно с преселването на българите от Южна Бесарабия, е налице и емигрантска вълна от Северозападна България и Одринския вилает. Според българската изследователка около 16-17 хил. българи, напускайки Родината, са директно насочени от руските власти към Приазовието и Крим. Заради неплодородните години и непривичните климатични особености, както и поради неподготвеността на руските власти да устроят бежанците, новите заселници от българските земи решават да се завърнат обратно. Към 1 ноември 1861 г. от тези 16-17 хил. души в Таврия остават не повече от 200 семейства. Това преселване обаче се оказва истинска трагедия за българите – хиляди от тях измират от глад и болести по пътищата към дома.
 Сложна и нелека е съдбата и на бесарабските българи, решили да потърсят нов житейски шанс в Приазовието. Те трудно преживяват неурожайните и гладни години между 1862 и 1865 г. и дори през 1866 г. правят опит да се изселят отново, този път към Кубан, но само енергичната намеса на руското правителство успява да ги задържи. В опитите си да осуетят тяхното напускане властите пристъпват към изграждане на църкви в повечето от 30-те български селища, а в едно от тях, носещо емблематичното име Преслав, е открито и българско училище. Освен това заселниците са освободени от данъци и военни повинности. Но след като българите превръщат пустеещата степ в плодородни градини, ниви и лозя, привилегиите им са отнети и започва процес на насилствена русификация. През 1871 г. с царски декрет е премахнато тяхното местно самоуправление и те са приравнени към останалото селско население в Русия.
 След Освобождението през 1878 г. новосъздаденото българско княжество, заето с важните задачи по съзиждането на темелите на държавността, сякаш забравя за съществуването на българите на територията на освободителката. Ако в младата българска държава се говори за национално обединение, то в него се визира единствено преспективата за тракийските и македонските българи. Тези от Северна Добруджа, Бесарабия, Приазовието и Крим не съществуват като обект на внимание за българската външна политика. Въпреки нехайството на Княжество България, към края на ХІХ в. вследствие процесите на естествено възпроизводство на населението, значително нараства числеността на българите в Южна Русия. По данни на първото всеруско преброяване от 1897 г., въпреки оставащите подозрения за силно занижаване на някои цифри, се оказва че общият брой на българите в Бесарабия, Таврийска и Херсонска губернии е около 170 хиляди души, като само таврийските възлизат на около 60 хиляди.
 Октомврийската революция в Русия през 1917 г. не довежда до коренни промени в живота на българската таврийска общност. През 1921-1922 г. тя преживява време на небивал глад и мизерия, а през 1929 г. започва насилствения процес на колективизация. В резултат на разкулачването, стотици български семейства са изселени в Сибир, а имуществото им е конфискувано. Започналият през 1932-1933 г. „Голодомор” отнема живота на хиляди от тях, а други, в търсене на препитание, напускат родните места. През 30 –те г. на ХХ в. на територията на Запорожска област в Украйна функционират два български национални района – Коларовски и Цареводаровски, но сталиновата политика по националния въпрос води скоро до тяхното ликвидиране, съпроводено със зловещи репресии и геноцид над интелектуалния елит на българската общност.
 След Хитлеровото нападение над Съветския съюз през 1941 г., териториите населявани от таврийските българи се оказват под немска окупация. Много млади хора са насилствено депортирани към Германия като евтина работна ръка. Единственото спасение, единствения светъл лъч на надежда в тази тежка и трагична обстановка може да дойде от България. Историческата заслуга, за да се случи това, принадлежи на една непозната за съвременния българин фигура – писателят и публицистът Мишо Хаджийски.
 Мишо Пантелеев Хаджийски е роден на 27.11.1916 г. в с. Инзово, Запорожска област на днешна Украйна. Има нерадостното детство на кръгъл сирак, тъй като баща му загива на фронта през 1917 г., а майка му става жертва на глада през 1921 г. След като завършва Педагогическия техникум с преподаване на български език в Преслав, Хаджийски постъпва през 1937 г. в Киевския университет, изучавайки руска филология. През следващите няколко години успява да издаде няколко книги и сборници с разкази. Литературната критика твърди, че неговите творчески усилия в перспектива биха могли да го превърнат в един своеобразен „Йовков на таврийските българи”. През 1941 г. той е мобилизиран в съветската армия, но след разгрома на неговата войскова част край Киев от силите на Вермахта, попада в плен. След като успява да избяга от пленническия конвой, се укрива за известно време в родното си село. По-късно, като етнически българин, получава разрешение от немската комендатура да замине за Букурещ, а после и за България. През май 1943 г. той пристига в София, носейки със себе си петиция до цар Борис ІІІ от името на 60 хиляди таврийски българи. Освен от него тя е подписана от още 15 души – основно учители, интелектуалци и кмета на с. Инзово (Инзовка). В обръщението до българския монарх се предлага в случай на немска победа във войната на таврийските българи да се предостави самоуправление. Но е очевидно, че подписалите петицията не са убедени в окончателната победа на Райха, защото те предлагат на царя и друга възможност – България да даде подслон и на таврийските българи, както е сторила това с българите от Добруджа, Тракия и Македония. Те не пропускат възможността да изтъкнат добродетелите на тази забравена българска общност, като подчертават родолюбието, честността и трудолюбието на таврийските българи, които са готови да се заселят на пустеещи земи. Обръщението завършва с думите: „Дано даде Бог да бъдем заедно!”
 Дейността на Хаджийски в България далеч не се изчерпва само с връчването на петицията до държавния глава. Скоро след установяването си в България, той създава „Институт за опазване на Таврия”, в който членове стават изтъкнати интелектуалци, учени и писатели като проф. Стоян Романски, проф. Борис Йоцов, Стилиян Чилингиров, Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев и др. Със съдействието на Съюза „Отец Пайсий” Хаджийски обикаля страната и изнася беседи в София и десетки други градове, по време на които запознава българската общественост със съдбата на таврийските, бесарабските и кримските българи. В същото време успява да издаде и книгата „Българите в Таврия”. Но най-съществената част от неговата дейност тук е усилието му да подпомогне за завръщането на тези българи в Родината. През пролетта на 1944 г. започва преселването на около 1500 души от Украйна и Русия. Места за заселване на бежанците се осигуряват предимно в Добруджа и Лудогорието. По данни на Добричкия Държавен архив само в гр. Добрич и околията се заселват над 100 семейства. Българската държава съдейства всячески за устройването им – осигурява се безплатното извозване с влакови композиции до местата за окончателното им настаняване, те получават по около 40-50 декара земя на семейство, стопански инвентар, квартири, работа и др. Придобили очевидно достатъчно опит с уреждането на преселниците от Северна Добруджа, българските власти демонстрират изключително адекватно отношение, въпреки нелеките военновременни условия.
 Промяната на политическия режим в България след 9 септември 1944 г., както и окупацията на страната от Червената армия, са факторите които обуславят последвалата трагична съдба на таврийските българи. По нареждане на Съюзническата контролна комисия още в края на ноември 1944 г. започва издирването на тези българи и подготовка за тяхното принудително екстрадиране в Съветския съюз. Местните власти са заставени да изготвят подробни списъци с намиращите се на тяхна територия таврийски българи като посочат трите им имена, възраст, занятие и точен адрес, както и опис на имущество им. Вестта за предстоящото насилствено депортиране на българите, пристигнали от СССР, предизвиква основателна тревога сред преселниците. Някои от тях променят местожителството си или се укриват, други напразно се опитват да докажат българския си корен. Усилията им обаче са напразни. За Сталин и съветския политически елит тези хора са „родоотстъпници и изменници” и трябва да платят за своето прегрешение. С усърдното съдействие на Отечественофронтовската власт таврийските българи са залавяни като животни чрез хайки, отвеждани в събирателни пунктове и натоварвани под конвой в конски вагони и шлепове. Самият Мишо Хаджийски на 7 декември 1944 г. при повторния опит да бъде заловен и екстрадиран се самоубива, знаейки какво го очаква. Какво се случва с тези българи, чиято единствена вина се състои в това, че са били някога съветски поданици, не се знае със сигурност и досега. Предположенията за съдбата им са най-различни – че са били откарани в лагерите ГУЛАГ в Сибир, интернирани в най-отдалечени райони на Съветския съюз в Средна Азия и Таджикистан или че просто са били ликвидирани физически. Каквато и да е истината, това е едно срамно петно за българското общество и държава, което не можа да опази своите сънародници, поискали да живеят отново в земята на предците си.
 Заслугата за възкресяването на тази покъртителна история принадлежи на покойния вече добрички краевед Атанас Марков, който през 2012 г. издаде книгата си „Българи в Таврия и таврийци в България”. В нея той предлага в Добрич да бъде издигнат паметник, който да напомня за трагичните събития от средата на 40-те г. на ХХ в. От началото на януари 2014 г. в Добрич вече има създаден инициативен комитет, поставящ си за цел да бъде издигнат паметен знак за таврийските българи. А Регионалният исторически музей в Добрич, в партньорство с Висше училище международен колеж в града, спечели през настоящата година проект, финансиран от ЕС, за популяризиране на случилото се с нашите сънародници. В рамките на проекта предстои да бъде направен документален филм, да бъде създаден специален сайт, а така също и да бъде издадена книга, които да запознаят обществеността с въпроса за съдбата на таврийските българи. Защото не бива никога повече българската държава да постъпва така със своите чеда…!