СЪБРАТЯ И СВЕТЦИ
Рада Въртунинска
След седемдесет години отваряме една от черните страници на българската история и морал, като припомняме на бързо променящата се човешка памет трагичната съдба на нашите сънародници – таврийските българи.
Малко останаха съвременници и очевидци на събитията от 1942 – 1945 г.. Едни си ги спомнят с болка, други, ако не ги отричат, то упорито ги считат за маловажни, защото „историята помнела и по-жестоки изстъпления“. Трети, едва ли не, макар и под сурдинка, се присъединяват към извършителите на национална и човешка несправедливост, граничеща с предателство, опитвайки се да оправдаят престъпленията с обстоятелствата: „Такова беше времето“, „Военна ситуация“ и т.н.. Малко ги е грижа какво казва съвестта или чувството за родова принадлежност /ако ги имат/.
Бях десетгодишна. Всичко за едно дете на тази възраст е впечатляващо, особено, когато се отнася за човешки живот. То не може да проумее защо се изтребват невинни хора, които не искат нищо повече, освен да живеят в своята родина, сред свои кръвни братя. Да говорят и да се учат, да пеят на роден свой език, да спазват своите традиции и ритуали.
Казвам това, защото и аз съм се родила в поробена Добруджа, сега му казват присъствие или владичество. Знам какво значи да ходиш на чуждо училище и да слушаш неразбираема чужда реч. Да нямаш право да изречеш и дума на родния си език. Един шамар, бой с тънка пръчка по нежните детски длани за неправилно произнесена дума или неразбран смисъл оставят дълбоки и незабравими следи в душата на детето.
Още не бяхме се нарадвали на свободата, когато вкъщи се заговори за таврийските българи. Баща ми работеше в мелниците на Бешкови. Там се запозна с едно семейство от Таврия( Имаха две деца. Живееха някъде край реката зад текстилната фабрика на Гудеви. Бяха кротки, работливи, добри хора, предани християни, запазили обичта към Родината-майка, чистотата на стария български език, които са ги крепили да не се претопят. Те бяха съгласни да изпълняват най-тежката работа, честно да си изкарват прехраната, но да бъдат сред свои. Техните деца бяха наши приятелчета в игрите. Ако те учеха от нас да играят на броянки или да пеят „Елено, моме“, ние научихме от тях стихотворения и песнички на украински. Ние казвахме „цвете“, в тяхното стихотворение беше „квиточек“. „Маленка девчина“ беше близо до нашето „мъничко девойче или момиченце“. Поле си беше „поле“, „новенки“ си беше „новички“ и т.н. Между нас нямаше бариери, които да ни пречат да се разбираме. Бяхме деца!
Родителите им не зная какво са споделяли с нашите родители. Това не бяха разговори за пред деца. Освен това съм останала с впечатление, че са по-сдържани, по-мълчаливи, отколкото словоохотливи. Това още повече подчертаваше тяхната скромност, търпеливост и известна стеснителност.
В какво бяха виновни тези хора и техните деца, че изчезнаха като че ли никога не ги е имало, че са били като видение на страдалци, потърсили своя дом и изгонени от него. Те бяха дошли разплакани от радост, целувайки свещената прамайка земя, която гостоприемно ги беше приютила. Изчезнаха потайно, за една нощ. Да не се разбере, че се върши престъпление. Да не се говори повече за това. Никога не разбрахме в коя тъмна нощ са ги изловили и къде са ги откарали. Не бяха успели да се скрият, нито да се сбогуват. Те ни вярваха, а ние не успяхме да ги опазим. Едно със сигурност зная, че милицията душеше, отвличаше, арестуваше, разстрелваше и всяваше страх. Машината на сталинизма газеше с еднаква жестокост както своите така и чуждите. „Хуманното“ българско отечественофронтовско, т. е. Комунистическо правителство раболепно ги предаде на изтребление.
Когато бях в гимназията/ девическа/, в мъжката гимназия един от преподавателите по руски език беше Николай Живков, с ударение на О-то. Един от малцината спасили се от дългата ръка на наказателните отряди на червената армия. Той беше един от най-скромните учители. Почти незабележим, както като външност, така и като поведение. Запомнила съм го с вид на добряк, вглъбен в себе си, с неизменната охлузена чанта. Сигурно ми е направил впечатление със своята „изкривена“ походка. Винаги забързан, като че ли улицата не беше най-любимото му място. Не ми е преподавал. Не съм общувала с него. Само излагам, така да се каже, своите външни впечатления от този почти странен човек. В своята книга „Българи в Таврия и таврийци в България“ г-н Атанас Марков по-подробно е проучил живота на Николай Живков.
Докато пишех книгата за Любен Бешков „Летописецът...“ имах възможност да беседвам често с г-н Димитър Ангелов – известен юрист в гр. Русе., съученик на Л. Бешков. По-късно ни свързаха общи спомени за царския художник Васил Букуров, който в септемврийските дни на 1944 г. намери убежище в нашия дом. Димитър Ангелов ми описа картината по депортирането на таврийските българи. От прозорците на класната стая на Мъжката гимназия /сега ОУ „Стефан Караджа“/ те са могли да наблюдават как били събрани като стадо стотици мъже, жени и деца, обградени с милиция, за да бъдат натоварени на вагони и откарани в неизвестна посока. Според него покъртителна и трагична картина на отчаяние и безнадеждност. Според официалната версия те са върнати в СССР като руски поданици. Информаторите на г-н Атанас Марков са изразили мнение, че са били хвърлени в морето.
За кой ли път трябва да се срамуваме от нашите некадърни правителства и за кой ли път трябва да водим „борба“,за да увековечим съдбата на тези наши събратя и светци?!
След седемдесет години отваряме една от черните страници на българската история и морал, като припомняме на бързо променящата се човешка памет трагичната съдба на нашите сънародници – таврийските българи.
Малко останаха съвременници и очевидци на събитията от 1942 – 1945 г.. Едни си ги спомнят с болка, други, ако не ги отричат, то упорито ги считат за маловажни, защото „историята помнела и по-жестоки изстъпления“. Трети, едва ли не, макар и под сурдинка, се присъединяват към извършителите на национална и човешка несправедливост, граничеща с предателство, опитвайки се да оправдаят престъпленията с обстоятелствата: „Такова беше времето“, „Военна ситуация“ и т.н.. Малко ги е грижа какво казва съвестта или чувството за родова принадлежност /ако ги имат/.
Бях десетгодишна. Всичко за едно дете на тази възраст е впечатляващо, особено, когато се отнася за човешки живот. То не може да проумее защо се изтребват невинни хора, които не искат нищо повече, освен да живеят в своята родина, сред свои кръвни братя. Да говорят и да се учат, да пеят на роден свой език, да спазват своите традиции и ритуали.
Казвам това, защото и аз съм се родила в поробена Добруджа, сега му казват присъствие или владичество. Знам какво значи да ходиш на чуждо училище и да слушаш неразбираема чужда реч. Да нямаш право да изречеш и дума на родния си език. Един шамар, бой с тънка пръчка по нежните детски длани за неправилно произнесена дума или неразбран смисъл оставят дълбоки и незабравими следи в душата на детето.
Още не бяхме се нарадвали на свободата, когато вкъщи се заговори за таврийските българи. Баща ми работеше в мелниците на Бешкови. Там се запозна с едно семейство от Таврия( Имаха две деца. Живееха някъде край реката зад текстилната фабрика на Гудеви. Бяха кротки, работливи, добри хора, предани християни, запазили обичта към Родината-майка, чистотата на стария български език, които са ги крепили да не се претопят. Те бяха съгласни да изпълняват най-тежката работа, честно да си изкарват прехраната, но да бъдат сред свои. Техните деца бяха наши приятелчета в игрите. Ако те учеха от нас да играят на броянки или да пеят „Елено, моме“, ние научихме от тях стихотворения и песнички на украински. Ние казвахме „цвете“, в тяхното стихотворение беше „квиточек“. „Маленка девчина“ беше близо до нашето „мъничко девойче или момиченце“. Поле си беше „поле“, „новенки“ си беше „новички“ и т.н. Между нас нямаше бариери, които да ни пречат да се разбираме. Бяхме деца!
Родителите им не зная какво са споделяли с нашите родители. Това не бяха разговори за пред деца. Освен това съм останала с впечатление, че са по-сдържани, по-мълчаливи, отколкото словоохотливи. Това още повече подчертаваше тяхната скромност, търпеливост и известна стеснителност.
В какво бяха виновни тези хора и техните деца, че изчезнаха като че ли никога не ги е имало, че са били като видение на страдалци, потърсили своя дом и изгонени от него. Те бяха дошли разплакани от радост, целувайки свещената прамайка земя, която гостоприемно ги беше приютила. Изчезнаха потайно, за една нощ. Да не се разбере, че се върши престъпление. Да не се говори повече за това. Никога не разбрахме в коя тъмна нощ са ги изловили и къде са ги откарали. Не бяха успели да се скрият, нито да се сбогуват. Те ни вярваха, а ние не успяхме да ги опазим. Едно със сигурност зная, че милицията душеше, отвличаше, арестуваше, разстрелваше и всяваше страх. Машината на сталинизма газеше с еднаква жестокост както своите така и чуждите. „Хуманното“ българско отечественофронтовско, т. е. Комунистическо правителство раболепно ги предаде на изтребление.
Когато бях в гимназията/ девическа/, в мъжката гимназия един от преподавателите по руски език беше Николай Живков, с ударение на О-то. Един от малцината спасили се от дългата ръка на наказателните отряди на червената армия. Той беше един от най-скромните учители. Почти незабележим, както като външност, така и като поведение. Запомнила съм го с вид на добряк, вглъбен в себе си, с неизменната охлузена чанта. Сигурно ми е направил впечатление със своята „изкривена“ походка. Винаги забързан, като че ли улицата не беше най-любимото му място. Не ми е преподавал. Не съм общувала с него. Само излагам, така да се каже, своите външни впечатления от този почти странен човек. В своята книга „Българи в Таврия и таврийци в България“ г-н Атанас Марков по-подробно е проучил живота на Николай Живков.
Докато пишех книгата за Любен Бешков „Летописецът...“ имах възможност да беседвам често с г-н Димитър Ангелов – известен юрист в гр. Русе., съученик на Л. Бешков. По-късно ни свързаха общи спомени за царския художник Васил Букуров, който в септемврийските дни на 1944 г. намери убежище в нашия дом. Димитър Ангелов ми описа картината по депортирането на таврийските българи. От прозорците на класната стая на Мъжката гимназия /сега ОУ „Стефан Караджа“/ те са могли да наблюдават как били събрани като стадо стотици мъже, жени и деца, обградени с милиция, за да бъдат натоварени на вагони и откарани в неизвестна посока. Според него покъртителна и трагична картина на отчаяние и безнадеждност. Според официалната версия те са върнати в СССР като руски поданици. Информаторите на г-н Атанас Марков са изразили мнение, че са били хвърлени в морето.
За кой ли път трябва да се срамуваме от нашите некадърни правителства и за кой ли път трябва да водим „борба“,за да увековечим съдбата на тези наши събратя и светци?!
