Илеана Стоянова е пряка потомка на Добри Чинтулов и Сава Доброплодни. Работи като икономически журналист в различни столични вестници. Председател на журналистическо дружество в Съюза на българските журналисти. Член на Съюза на българските писатели. Живее в София. Автор е на седем поетични книги: „Милост е живота“ (1990), „Руини и небеса“ (1992), „Полонези“ (1994), „На върха на зенита“ (2008), „Любовна песен“ (2009 г), “Десет хиляди мига” (2011) и “Острови от кобалт” (2013). Носител е  и на литературни награди за поезия.  Стиховете й са превеждани на френски, сръбски и македонски и са излизали в чуждестранни литературни издания. През октомври 1995 г. Илеана Стоянова участва в международния поетичен фестивал „Смедеревска песенна есен“ в Сърбия. Нейни стихове са включени в двутомната библиофилска антология „Български поетеси. Избрано“ (1997; под съставителството на покойната Блага Димитрова), както и в двуезичното (българо-френско) литературно списание „Български писмена“.


ПОЕТИ

ти си ми брат. брат ли си ми?
като чистотата на небето те виждам
като листо от дървото ми те разбирам
като керемида на покрива ми прилепваш
като бисер в мида те чувствам
като своя кожа те усещам
като брат те обичам. обичам ли те?
да си ми брат, а не да изглеждаш
да не навеждаш очи когато ми говориш
да не губя ум и думи и дъх когато си близо
да седя в скута ти спокойна като ябълка в кошница –
невъзможно!
по една река плуваме, но лодките ни са различни.
толкова нежност, толкова нежност към моя брат!
пръстите ни почти не се докосват
защото може да се парализират, когато се вкопчат.
брат и сестра сме в едно, чувствам го:
„услужи ми с ръката си,
с устните си, със сърцето си –
да те погаля, да те целуна, да те обичам,
но не приближавай! ”
едва-едва прошепвам
и се отдалечавам.
вземам вечността и ти я подарявам.




ГОСПОЖА ФАНТАЗИЯ
ТРУДНО ЗАСПИВА
няма намерение
да се облича обезателно в метафори  
не харесва излишния патос
революциите
песните на старите майстори
бурното рондо
от белия роял кацнал на Монблан
й се струва преувеличено
както и митовете на религиите
знае че птицата е птица
камъкът камък
свещицата догаря
харесва ясният поглед
простата красота
чистата мисъл
залеза
земното притегляне
живее върху странстващ облак
без подземия и тавани
закони и идоли
направо пие от живота
храни се с болка
препуска
в различни географски ширини
и епохи
и непрекъснато задава въпроси
за да разбере
светлинния спектър на дъгата
природата на кристала
движението на планетите
енергийното захранване на мозъка
модерността на фаюмските портрети
глухотата на Бетховен
набожността на Айнщайн
лудостта на Ницше
любовта на Санд и Шопен…




ЖИВОТ

живот прахосан
в глупава борба за хляба
и в драпане за левчета
до скъсване на гьона
във тракане, прецакване,
катерене по отвесна стена без въже
и лъскане и миене на вехтории
и на съмнителни икони –
съдбата ми – провал.
живот на гребена
на екзалтираното време
безхлебно
погребано безследно
в безпътните  години
когато врани грачат.
живот безсилен
на всяка стъпка
срещам спънки, подлеци,
през влагата на сълзите ги гледам –
невъзможно е
да се развърже или разсече
възела на Гордий
с ръка прозрачнорозова
и фина като раковина.
живот единствен
ден стопен, месец литнал,
годината изтляла,
коматът тлъст
за простосмъртните,
а лимузината за хитрите –
яжте амброзия, мандрагора пийте
гъст нектар небесен райски
за богоизбраните
в света ни тесен.
другите – в кухничка, без разкош
бит бедняшки, студ и вехтошарник
супата гореща, голият песимизъм
и все по-често в болничен креват
и за кого бие камбаната, питате?
кой още в облаците витае?
в  рай от думи, рай във бяло,
чувства и разруха?
съдбата ми – провал.
ни сън, ни будност,
безсънни нощи с дрога
(за стихове говоря, не за марихуана).




КОГАТО ЧОВЕК Е МНОГО САМ

когато човек е много сам
животът му праща
два пощенски гълъба
и приятел с две десетилетия по-млад,
синя планина
с търкалящи се към върха дървета,
облаците с писеца.
когато човек е много сам
на върха на косъма
може да усети въртенето
миг преди скока,
да стои на един крак
в центъра на кръга,
докато докторът го измъква:
„здравей, спасена си!”
когато човек е много сам –
спокоен и краткотраен
божия милост е
да слуша Моцарт и Брамс,
да държи залеза в очите си
и цялата енергия която избухва
в потръпването на духа, и още
да има син със смях по-красив от неговия.
дори и в следващия миг
да се удави в меланхолия
между стените в клетката си,
има и друга възможност:
да се плъзне като тийнейджър
видим – невидим,
пламъче в душите на хората.
когато човек е много сам
„трябва да си помогнеш!” – мисли
и това го държи изправен
над черния квадрат,
кара го да повярва
в нещо различно от смъртта…
мисля да заключа това стихотворение
заедно с бръчките в куфара си, да подкарам
моята високоскоростна машина на червено
направо през сенките и дивите животни
в един полудял живот
без предпазни колани.




КОРИДА

няма как да се роди любов – няма да умрем и тази зима.
опиянение, жажда за кръв, мирис на кръв – няма.
само една кучешка болка, слънцето е око на рис – не стопля,
само едно пролайване на плътта, спомен от праисторията.
…имаше време, когато се докосвахме с думи и се ранявахме,
аз бях пациент, упоен за операция след всяко потъване в теб,
любовта – изострена пика, готова да прониже сърцето
след безсънните нощи, еднонощните фиести в твоя в моя домове-дупки,
когато опиянени и дрогирани из пияните улици, мръсните кръчми,
ослепени от цветни видения смеехме се, плачехме и загивахме от себе си
а любовта бродеше върху своя гроб.
къде си ти сега?
предобедите, вечерите, нощите премерени са в чаени лъжички,
всеки ден е горчиво събуждане, оздравяване,
никой не ме очаква в съня.
сега зимата трие гръб в прозорците, аз се разхождам в тесните улички
и гледам как се вдига пушек над изгорели листа и самотни жени
в един свят, където любовта не е първостепенна.